reflections

Слушай дъхавия полъх

2012-02-15T01:13:00.003+02:00

Завинаги... вечност. От известно време имам ново понятие, за тези думи.
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...

Просто...

Слушам...

Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...

просто слушам...

А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...

Студ. Тръпки.

2012-02-03T21:01:00.005+02:00

Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...

Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мръзовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...

И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.

Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.

Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.

Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...

Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.

И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.

:/

2012-01-26T00:31:00.006+02:00

Депресирате ме...

...Има ли смисъл да говоря ;/

какво повече да кажа?

...или?

2012-01-21T11:54:00.003+02:00

Дори да обърнеш гръб на реалността, тя неизменно те заобикаля и ти се изпречва пред лицето. За да прекъсне ходенето ти във фантазии, като сомнамбул. Плесва те, за да ти се отворят очите от шока.

А сега от теб си зависи. Ще избягаш ли напред, за да не я гледаш, опитвайки да не откачаш от страх и очакване, кога ли пак ще те настигне... или... или?

if you're gonna do it
you better do it right
or my heart wont stop swelling

Търси се празник

2012-01-12T01:34:00.007+02:00

"Ох тези празници така ме заредиха!" ... ми каза някой днес, с весела интонация, светнало лице, красива усмивка и искрящи очи...

А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.

Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...

Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.

Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)

Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...

Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...

А от това ми става тъжно.

За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...

Грешки... и пожелания.

2011-12-30T00:22:00.005+02:00

В предпоследният ден на 2011 стоя и си мисля, как едва ли ще имам време до края на годината, за да напиша това. Сякаш нещо ме избутва от помещението и трябва да свърша нещо, като за последно...

Истината е, че мисля за тази публикация почти половин година. Чакам я. Чаках я. И ще я напиша... и както обикновено се получава, когато предварително си обрисувал нещо в съзнанието си - то рядко се появява в реалността такова, каквото си си мислел.

Сега, като погледна назад... когато се сетя, за точно този момент, точно една година назад... сякаш е изминал цял век, цяла ера от живота ми.

2011 беше тежка. В началото си - повече хубава. Но истината е, че сега в края й се чувствам остаряла, отежняла с десетилетие... а са минали само 365 дни.

Не ми се иска да записвам събитията, случките и ситуациите, които направиха тази година толкова тежка. Ще кажа, че 2011 година, беше годината на грешките за мен - мои и чужди, дребни и големи, такива за добро... и такива, за огромно съжаление... фатални.

Мога да кажа, че за първи път в живота си осъзнах, че не съм безгрешна. Трябваше да се науча да живея с този факт. Трябваше да се науча да си прощавам (и понеже не знам дали се научих на това, научих се поне да отхвърлям обвинителните мисли).
Станах жертва и на чужди грешки, усетих как можеш да пострадаш, заради нечие чуждо невнимание.

Знам какво е и да правиш неща, въпреки че вътрешно нещо ти казва, че може би е грешка... но продължаваш, заради друго, което ти казва че си струва... и сякаш свети... или може би ти така искаш и си го представяш... не знам, може би това ще е за следващия край но година (:

Видях... видях как грешка, може да доведе до края. До истинския край. Страшно ми е. Все още ми е страшно... много.

Наложи ми се да се стягам тази година. За да не се разпадна. Да продължавам въпреки страха от нови грешки. Да продължавам въпреки струпващите се болки и проблеми...

Накрая на годината се чувствам... изморена. И малко обнадеждена, че нещата може би ще се пооправят.

Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!

А тези редове (самоцитиам се... ххаха) ме усмихват и леко ме натъжават. Радвам се, че моето Аз от онзи момент, не знаеше какво точно ще се случва през 2011.

Трябва да кажа, че 2011 беше тежка и наситена, но не ми донесе само лоши неща. И още в началото си, ми донесе нещо хубаво... макар и сложно. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че дори и да не съм си изпълнила обещанието на 100%, то поне опитах! О как опитвах само!

Но сега съжалявам много, че ме е страх. Наплаши ме тази година и ме поотслаби сякаш. Сега вместо да се радвам, че идва нова година с нови шансове... просто ме е страх да си помисля, какво ли ще се случи през 2012.

И на теория знам, че е грешно. За това ще се опитам да го преодолея... и ще си пожелая. Пожелавам си да съм здрава. Да съм здрава аз и да са живи и здрави хората, които обичам. Пожелавам си много усмивки, много приятни мигове, много хубава атмосфера през цяяяяяялата 2012. Пожелавам си нови приятели. Пожелавам си нови интересни (В ХУБАВИЯ СМИСЪЛ) неща. Искам шестици! И искам да си намеря работа през тази година, която поне малко да ми харесва. И искам обич и стабилност. Искам кураж. Искам да не ме е страх. Пожелавам си тези неща много, много силно! Като дете, което вярва в Дядо Коледа и си пожелава той да му донесе подарък :)

Пожелавам си и се надявам, с малко по-различна надежда от преди година, но все пак надежда!

Отражение

2011-12-28T01:02:00.003+02:00

Нямам какво да кажа. Бих нарисувала нещо. Бих изсвирила нещо. Но нито мога да рисувам, нито да свиря.

Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)

На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.

Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.

След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...

Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).

И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...

А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.

Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...

Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.

Заден план.

2011-12-21T02:01:00.003+02:00

Много е тъжно, че когато човек гледа втренчено нанякъде, в съзнанието му другото избледнява, и заглъхва, и се омаловажава.

Общо взето няма как да не съществува "заден план", но е тъжно, че е толкова ограничаващ.

Стоиш и се измъчваш, че нещо не става, че някой го няма, че не получаваш... и си втренчваш погледа в това, в нямането и неполучаването... вместо да видиш, че зад теб или вдясно от теб ти се дава нещо, вместо да се огледаш и да видиш, че наоколо май е красиво, вместо да спреш да се взираш и просто да си живееш.

Мисля че имах период, в който не се втренчвах. В който бях свободна от тръните в очите. Трябва пак. Ще медитирам или и аз не знам... но трябва.

Тревожност.

2011-12-18T13:29:00.003+02:00

Стягане, прескачане, притискане, стискане, препускане... неуморност, задъхване, теснота... стягане...

Докога?

Може би е израз на натрупано напрежение. Хах. Първо ти е кофти, притеснено, напрегнато. А после като се отпуснеш и ХОП! - това. Много логично -.-

Оф.

Просто нямам думи. Отново.

Не искам да съм драматична.

2011-12-15T23:36:00.003+02:00

Знам, защо не пиша тук. Не искам поредната депресарска публикация. Не искам пак да се оплаквам, не искам да съм драматична, не искам да съм "в лош период".

Искам да се чувствам нормално и да съм положителна. Искам да се "държа", но така че да не го усещам... да си се случва някак от самосебе си.
И тъй като явно не мога да съм положителна, реших, че поне няма да се оплаквам... поне ще стискам зъби. А да пиша тук, означава да се оплаквам. Но не е ли това изкуствено? Не е ли това престорено?

Факт са по-горните неща. Не искам да съм драматична. Не искам да се чувствам кофти и безполезна на себе си и околните. Не искам да се "справям някак" и да "преодолявам неща". Иска ми се просто да си живея живота на двайсет годишен човек. Да имам приятели и планове за бъдещето. Да се стремя към постижения... да достигам такива. Да не осмислям отново и отново болезнени за мен неща. Сякаш като ги осмисля за десети път, и се почувствам зле от нещо за десети път, ще стана по-...зряла? (Не разбирам тази гавра, но това е друга тема - една от многото други теми, които вероятно никога няма да видят бял свят.)

Не твърдя, че трябва всичко да е лесно, но да е няколко идеи по-лесно отколкото е сега, мисля че съм заслужила... Че съм заслужила... хах. Написах това и се изсмях. Отдавна знам, че нещата не са по заслуги или по това ,което ти си мислиш, че заслужаваш... Нещата са както успееш да ги направиш в обстоятелствата, които те обграждат...

И ми е трудно да преценя... драматизирам ли или наистина в последните няколко месеца (повече от половин година) обстоятелствата ми са лоши... А може би просто съм прекалено слаба и не мога да се справя както се справят другите (нормалните). И ако получа отговор, съпричастност, признание или укор да се стегна, това ще ме накара ли да се чувствам по-редно? Защото сега се чувствам сякаш нещо не е наред... сякаш нещо не ми е наред.

Но знам отговора. Още преди някой да ми го е казал. Трябва да се стегнеш и да си помогнеш сама. Да се вдигнеш сама, да се изтупаш, да си избършеш прахоляка и да си нарисуваш усмивка. Да се събереш и да станеш цяла... сама. Да спреш да се ровиш в старите тетрадки по счетоводство с нарисувано някога човеченце на последната страница, да не искаш да ги показваш на околните така, сякаш им пука. Да не се умиляваш от старите, никому ненужни освен на теб неща. Да спреш да се потапяш в стари истории, които само ти помниш, или поне само ти продължаваш да ги припомняш. Да спреш да търсиш неща там, където ги няма... когато ги няма... и тук времето е ключово.
Да се обърнеш напред с поглед, който не търси във всяка витрина отражения от миналото. Да се изчистиш от предразсъдъци, очаквания и сравнения с преди. Да се обезличиш по малко... да се загладиш по малко, да се впишеш... да се изгубиш... да се намериш нова.
...И тогава погледът ти ще е пълен. Тогава няма да търсиш отражения. Тогава ще си цяла. И няма вече да се ровиш сама в старите тетрадки с драсканици по тях, и няма вече да говориш неща, които никой не иска да слуша даже от възпитание... И няма да чувстваш празнина... защото тебе такава, вече няма да те има, така както ги няма и другите.

И тогава няма да си драматична. Ето ти отговор.

Просто...

2011-12-12T23:22:00.006+02:00

...не мога...

For my Starlet

2011-12-07T12:34:00.004+02:00

Не знам как да започна тази публикация, защото искам да вложа толкова много в нея. Да вложа спомени, чувства, надежди, идеи, мисли... ВСИЧКО!

Но ще започна с най-елементарното, а именно поводът, за разскриване на по-горе споменатите неща: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Вероятно се чудиш, защо трябва да си толкова щастлива, че имаш рожден ден, а аз веднага ще ти кажа. В дни като този, хората имат повод и причина, да покажат че държат на теб, че имат специални местенца в сърцата си за теб, че ти желаят всичко хубаво, че те харесват, че те обичат и това да си е съвсем в реда на нещата, а ти можеш да изискваш внимание, да очакваш подаръци и мили думи и това отново си е съвсем в реда на нещата. Хубаво нещо са рождените дни! Та да - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Аз да си продължа нататък...

Истината е, че много се вълнувах/ам за рождения ти ден. Като си помисля, че имаш рожден ден и ми иде да те нагушкам и ойойойой (както онова котенце от снимката във фейсбук, ама още повече!)! Иска ми се да ти благодаря, че те има. Да ти благодаря, че си тук...

А да знаеш колко много неща ми се искаше да ти взема! Даже имах страхотна идея за подарък, която не успях да осъществя, но си запазвам правото за друг път! Като ми хрумна идеята за подаръка беше вечер и толкова много се развълнувах, че не можах да заспя 2-3 часа... Но това са неща от "зад кулисите" и не знам дали трябва да ти ги казвам!

Но отново да продължа нататък...

Първо трябва да знаеш, че си много хубав Човек! Ценен и уникален, интересен, интелигентен и достатъчно дълбок (пред хората, които го заслужават)! И знам че няма да ми повярваш, но аз ги знам тези неща! Важното е и ти да ги научиш.
Безброй многото ни спомени заедно само ме умиляват и ми напомнят, че съществуват и добри дни и ме карат да чакам новите такива (: И искам да кажа, че оценявам всичко, което си правила за мен, макар и да не мога да го покажа на момента (просто съм бъгава, съжалявам)
След всичките тези години продължавам да знам, че ако отивам някъде и ти си там - ще ми е интересно, продължавам да знам, че дори цели два дни без прекъсване да трябва да си говорим и да прекарваме заедно време - ще ми е приятно и ще се чувствам добре. А най-важното е, че продължавам да чувствам онази приятелска атмосфера, по която толкова много милея... за това благодаря ти, че те имам още, надявам се да е така още дълго.

И след толкова откровения, време е за пожеланията: Първо - да си жива и здрава! Банално, но най-важно. Искам да си щастлива! Ама истински щастлива! Да светиш, да си заредена, да имаш вяра в доброто у хората, да си заобиколена от Хора... Искам да мечтаеш и да си осъществяваш мечтите! Пожелавам ти да пътуваш и да се срещаш с различни... подчертавам ДОБРИ И СВЕСТНИ хора (а на себе си си пожелавам, да има място и за мен сред тях :Р) Пожелавам ти да получаваш достатъчно обич, която да ти носи топлина отвътре и да залепя усмивки на лицето ти всеки ден! А най-вече ти пожелавам да продължаваш напред, а напред да е хубавото... време му е сякаш (:

И знаеш осъзнай се вече си на двайсе...

...а именно - ЖИВОТЪТ ТИ ЗАПОЧВА!

И в чест на нашето начало:

След всички тези думи, просто искам да знаеш, че те обичам... колкото и трудни за казване да са тези думи!

Едит: таймингът ми вероятно малко куца, но не ми се искаше да се пришпорвам... та малко по никое време ама, извинявай! (ех колко много удивителни написааааах х) )

За някога преди...

2011-12-06T01:09:00.002+02:00

А аз си мислех, че разстоянието е виновно. Когато се разминаваш с някого. Някой ценен. Мислех, че километрите са основният проблем.

Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.

Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...

Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...

А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...

Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.

И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?

А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.

ДУША.

2011-11-29T00:57:00.003+02:00

Хей, блог. Не съм те забравила. Просто мисля, че заслужаваш нещо изключително и чакам Темата, за да я Запиша.

Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.

Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.

Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.

Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.

Нямам идея как се става това. Но ще науча.

Кухо.

2011-11-14T18:59:00.005+02:00

Сънувах че разхождам чуждо куче, голям голдън ретривър. Разхождах го на една детска площадка пълна с други хора, разхождащи кучета. Имаше и котки. Заиграх се с две чисто бели и много красиви. Обаче пуснах кучето, уж да се разхожда, а после не можах да го намеря. И го търсих, и се оглеждах и имаше толкова много други животни, но не и това, което ми трябва. Беше доста гадно.

И не знам какво означава. Знам, че кучето символизира приятел в сънищата...

А иначе - става все по-глухо тук. Малко се плаша. Не се сещам какво да направя този път.

Цял ден се опитвам да не мисля за разни неща. За неща, които просто ги няма. Неща, които уж ги имаше, пък и тях ги няма. За неща, които си знаех, че ще си отидат, но въпреки това не знаех колко точно ще е гадно.

Човек трябва да мисли, за това което има. Ама и това не помага. Не и днес. Не и тези... седмици (?)

Мисля, че се плаша вече не от физическото отсъствие, а че нещата умряха в мен. И сега ги няма. Нито отвън - нито отвътре. Проблем е че дори да ги има отвън... вътре няма нищо. Никой няма да се погрижи да се появят отново вътре, а аз не мога да...

Чувствам се толкова болезнено куха.

Как да съживя всичко? От къде да взема заряд?

Ех.

2011-11-12T00:52:00.005+02:00

Много пъти съм писала за неосъществената си мечта да съм човек на изкуството. Както и за благородната си завист, към хората, които могат да творят с думи, звуци и картини. Те запечатват състояния, мнения, чувства и създават плетеници от тях. А хората като мен, могат да пречупват своите неизразени вътрешни възелчета през тези плетеници, да ги обличат... да си ги слагат като табелка на врата (фейсбук стената) надявайки се, че другите ще ги разпознаят в чуждите думи.

Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.

Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.

После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.

И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.

А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.

Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...

В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.

Moon

2011-11-07T20:43:00.003+02:00

Гледах Moon.

Усещането за самота... за самотност в този филм е толкова осезаемо. Като се прибави и чувството за напразност и преходност на човешките илюзии се получава неприятно усещане за мен... сега.

Филмът е хубав. Очудващо е как са успели да го направят пълен и цял, въпреки участието на само 1 актьор. А саундтрака... за него може да се каже само едно и то ще е достатъчно - Clint Mansell.

Спомените, представите и идеите. Те са целият ни свят. Внимавайте с какви идеи живеете, внимавайте как си спомняте нещата. В дъното на всичко, стоите вие, сами, мечтаейки за някого или нещо, мечтаейки в цялата си, пълна и наситена самота, за спомен, идея и илюзия... но всъщност вие сте сами, сами на луната, а вероятно и образите в съзнанието ви са нереални...

Не знам... всичко е просто... усещане.
Не мога да го изразя. Не и на фона на лунното сияние във вътрешността ми.

Живее ми се.

2011-10-27T23:11:00.006+03:00

Имам една нагласа сякаш..., че нещата трябва първо да се изтекат... да минат. Лошото трябва да се разреши и тогава ще дойдат хубавите моменти... И от лошо нещо, на лошо нещо, чакам да дойде моментът за разрешаване - нещата да се оправят. Но те само се трупат... трупат... трупат. Стига.

Не ме интересува как ще стане. Няма да влагам логики и да си представям разрешение на проблемите. Няма да се чудя какво още да направя. Искам да стане сега. Още от сутринта. Да стана и да се чувствам добре, да ми се случват хубави работи, да се срещам с интересни хора и да ходя по интересни места, да правя нови и интересни неща. Да се откривам и преоткривам. Да се радвам, да се вълнувам приятно, да не мога да се наситя и да искам още и още... Да се усмихвам и да се смея, да се чувствам светеща и чаровна, да ми е леко. Да съм уверена и сигурна. Да не ме е страх. Да съм надъхана и bold, да си знам мястото... Живее ми се... Ах как ми се живее!

Не ме интересува как. Просто да стане. Сега. Няма първо да се разрешават проблемите. Те само се трупат и ги има вечно...

Просто искам да живея. Да се радвам... да се смея... да ми е леко... и да знам.

Омръззз....

2011-10-24T23:31:00.003+03:00

Щях да пиша...

...омръзна ми от сивите ти улици, от автобусните ти спирки, от оградите и сградите. Омръзна ми от плакатите ти и от рекламите... и от билбордите с нахилените, рекламиращи и обещаващи по-светло бъдеще... Омръзнаха ми звуците ти. Омръзна ми от еднаквите ти хора, и от "различните" ти хора, от влажният ти въздух, студеният ти вятър... омръзнаха ми старите ти автобуси, намръщените ти хора, неуютната ти атмосфера... омръзна ми от тези кръстовища, от тези светофари, от тези гари, омръзна ми от скъпите ти магазини, от тези административни сгради... Омръзна ми от мен сама стояща на спирка, взираща се в студения асфалт на шосето отпред, потрепваща при преминаването на странен минувач и чудеща се... колко още?

...щях да го напиша.

Но после, все така взираща се в черното шосе и жълтите листа мятащи се по него, се усетих обгърната от теб. И сърце не ми даде. Разбрах... не мога да не те харесвам. Омръзнал си ми, но съм в теб... и ти си в мен. Ще ходя пак по твоите тротоари, ще се ядосвам пак на твоите задръствания и стари автобуси... ще стоя на все същите пейки и ще пазарувам от все същите магазини... Хората ще си идват и ще си отиват, но аз и ти ще сме си заедно... колкото и да си ми омръзнал. Колкото и да ми е неуютно и неприятно, ти си си мой, мой роден... и мой единствен град.

А някой ден с теб ще се преоткрием.

зидаро-мазач

2011-10-17T00:47:00.004+03:00

Тухличка по тухличка, ред по ред, бавно но сигурно... И онази позната приглушеност. Онази нямост. Задавеност.

Тухличка по тухличка, все по-висока и все по-висока... А замаската започва да стяга. От време на време изблици се опитват да я прескочат... поглеждат я, засилват се и като доближат и видят колко е масивна и висока се отказват и се дръпват. Дръпват се и започват да се въртят в заграденото... като тигър в клетка... но после се уморяват и се примиряват. А всеки ден се добавят нови тухли. И нов цимент. И става по-тъмно. И по-глухо.

Само трябва да измислям за какво мога да говоря. И да направя процеса по-бърз... цялото това премятане на мисли и емоции... цялото това нямо "не, иии...не, иии...не..." ме бави.

Скъп приятел.

2011-10-10T21:44:00.004+03:00

Това май ще е блог за едно приятелство...

Аз: ем
Аз: ежедневието ми минава, гледайки това от снимката
Аз: гледам часовника
Аз: и на моменти му се моля стрелките да тръгнат по-бързо
Аз: друг път пък искам още малко време
Аз: в смисъл наистина си е значещо
Аз: а и това е може би единствената вещ, която е винаги с мен
Аз: (освен в банята)
Аз: близки сме си с него
Аз: усуквам се около стрелките му
Аз: и завися от него
Аз: понякога съм му благодарна
Аз: друг път ме дразни
Аз: ама си го обичам

Часовникът, той е там като безпристрастен съдия. Отчита времето и ни подканва със своите стрелкички. Секундарника неуморно си трепти, а ние му хвърляме погледи... ту умоляващи да е по-бърз, ту изплашени, че изпускаме ценни секунди... но движението му не се влияе от нашите чувства (:
Вие надбягвате ли се с времето? А дърпате ли го за шлифера, да не бърза толкова... влачи ли ви? Нямаме избор нали? Можем само да се усукваме...

Имам късмета, да обичам часовника си. Всъщност беше любов от пръв поглед, която гори и до днес. Тази обич омекотява ненавистта към препускащото или влачещото се време. Гледката на часовникът ми е приятна за очите ми и всъщност това е доста важно за мен... Все пак съм човек, на когото все времето му е виновно...

Приятели сме с моя часовник. Той е с мен винаги и е красив. Но той определя правилата... той е тарторът в нашите взаимоотношения... а аз се опитвам да не го обвинявам.

Напоследък искам да прескачам дни, а определени часове да разтеглям и удължавам... Кой ли не иска...

Малки искрици топлина.

2011-10-07T09:15:00.005+03:00

Когато осъзнаваш, че миналото ти Аз ти липсва. Когато се сещаш за начина, по който си се чувствал някога. За нещата, които си имал... За нещата които са ти пълнили душата... За това, че си бил цял.
Никога не съм оценявала гледането на стари снимки. Освен може би днес.

Гледам старите образи. Светналите лица. Искрите в очите. И мога да си спомня точно как съм се чувствала в момента на снимката. И ми става хубаво. И ми се насълзяват очите от умиление. Може ли пак?

Проблемите май идват, когато решиш, че нещо е окончателно. Когато забравиш, че всичко се променя. Че можеш да променяш всичко (почти). Лошото не е окончателно. Не трябва да е.

А спомените днес ме карат да се задавя. Хубавите спомени. Хубавите времена. Не отминаха безвъзвратно нали? Може пак. Може пак толкова безгрижно и толкова по детски... Или не?

Може пак със светещи очи. Може пак с вътрешни здрави основи... Може пак с подкрепата. Може пак с желанието рано сутрин. Шегите и смеенето с часове. Правене на глупости, които никой друг не би оценил. Може пак в нашия мехур, вървенето в дъжда и разговорите за нищо и всичко до пет сутринта. А на другия ден още...

Днес, когато е стоманено и студено вътре, тези спомени за някогашна топлина ме заливат толкова силно...

Надявам се да може пак. Искам пак Coldplay... колкото и почти никой да не разбираше. Искам пак...

Demon days

2011-10-04T22:12:00.003+03:00

В дни като този се чудя, как да се накарам да се почувствам по-добре. Или поне различно.

Ще пробвам с описание. Цялата тази скована страхливост, усещането, че нещата отиват на зле, а ти няма какво да направиш. Безполезност пред проблемите.

Стоях на спирката днес, а от другата страна на улицата пред един магазин, чакаха жена на възраст с куче, май беше мопс и един мъж с голямо куче, нещо като каракачанка. Както си стояха на метър разстояние, кучетата се приближиха. След малко голямото куче захапа малкото някъде и почна да го мятка напред назад, както би мятало риба, която се опитва да умъртви. Стопанката на малкото куче се развика и се втурна да го спасява, а голямото не се спираше. Някакси ги разделиха, мъжа се скара на кучето си и след като си размениха няколко думи с жената си продължи по пътя. А жената, остана със скъсана каишка в ръка и добре изглеждащия си мопс. На кученцето сякаш му нямаше нищо. Не изглеждаше стреснато. Жената доста време стоя и го оглежда и се опитваше да му оправи повода, но не й се получи. Тя изглеждаше много уплашена след тази случка. Някак безпомощна и стресната и извън себе си. Тази случка и на мен ми повлия гадно. Сви ми се сърцето при гледката на кучето, размятащо друго куче :/ И воя на жената... грх. Тези неща винаги са ми влияели много. Потресават ме.
Надявам се на кученцето нищо да му няма. И жената да не се е тревожила още много.

Возенето в автобуса после беше гадно. Едно бебе ревеше. Звукът на бебешки рев е доста тормозещ. Едва ли само за мен. Пълния автобус. Спускащата се нощ. Гадните цветове. Аспаруховия мост насреща. Напоследък го свързвам само с гадни неща. Защо ли...

И после вкъщи, ама... Заледена кайма и пуст интернет. Не.
Имам нужда от нещо... Много голяма, спешна нужда от нещо. Неуютно ми е. Гадно ми е. Сиво, лошо... безнадеждно.

Хайде вече нещата да се оправят, а? Да почнат да се нареждат. За да се отпусна. Не мога повече. Нямам вече сили.

All the way.

2011-09-30T22:20:00.003+03:00

Живея във времена, когато на думата "любов" се гледа сякаш е нещо глупаво и срамно, нещо което те прави слаб и малоумен. Съществувам когато "добродетели" са неща, които ти пречат да хитруваш, следователно те спъват, правят те тъп и прецакан, а да си "открит и чистосърдечен" е еквивалентно на това да си наивен будала. Объркала съм времето. Объркала съм средата и ценностите.

Защо, за да си умен, трябва да си циничен и горчив? Защо да си щастлив, трябва да е глупаво? Защо да искаш нещата да са по-добри, по-извисени, по-красиви, означава да имаш нереални очаквания?

Трябва ли всеки от нас да си затвори идеалите на безопасно място, където няма да му пречат? Да ги превърне в красива картина на стената или съвършенна скулптура в средата на хола, към които поглежда с възхищение... но не използва. Те да служат само за да изпита разочарование, че реалността никога няма да ги доближи, и вредно, но чешещо егото удоволствие, че е достатъчно интелигентен да го осъзнае?

А не може ли те да са стремеж? Те трябва да са като светлината на фар, когато е тъмно в морето. Нещо което да ни води, нещо с което да се съобразяваме. Да са ориентир, кое е правилно и кое грешно... Но неее... днес, те ни правят наивни, заблудени, глупави.

Толкова е жалко.

Чудя се за нашите баби. Били ли са те обичани all the way? Примирявали ли са се или са вярвали, че е така? Танцували ли са под звуците на песен като горната, мислейки си, че са намерили човека от песента? ... Вероятно не. Но вярвали ли са, че е възможно?

Знам, че моята баба е вярвала. Иска ми се и аз да вярвам. Иска ми се всички хора да вярваха. Искам хората да вярваха, че си струва да си добър, че си струва да си открит. Иска ми се хората да си мислеха, че си струва да се стремиш към ценности - към уважение, към обич, семейство и подкрепа. Вместо това, нещата стават все по-изкривени. Все по-гротескни. На моменти ми е толкова... гадно х.х

Объркала съм епохата. Аз съм тъп идеалист.

Де да можех да пиша...

2011-09-29T21:56:00.003+03:00

Липсва ми, писането. Липсва ми усещането, което получаваш след добре структурирана публикация или след нечий неочакван, смислен коментар. Не че съм добра, но всъщност това е единственото творческо нещо, което съм опитала. Единственото нещо, което правя пред хора. Единственото нещо, различно от разговор, с което мога да се изразя.

Ако можех, щях да се усъвършенствам. Бих станала от онези разказвачи, които не е важно какво ти разказват, но можеш да ги четеш/слушаш цял ден, заради начина по който се изразяват и заради усещането че те въвличат в различен свят. Бих почнала да пиша разкази, поезия и бих писала по-есеестично. Бих изложила всичките си разсъждения за живота, нещата и света. Така бих направила себе си по-цяла. И нещо би останало след мен.

В последните месеци много си мислих за това. Всъщност значение имат 2 неща - какво ще оставиш в сърцата на хората, които са те обичали/си обичал и какво ще остане като нещо сътворено от теб.

Всеки човек има уникална гледна точка от мястото и времето където се намира. Точно тези виждания, искам да мога да отпечатам интересно. Те вероятно не са нищо ново (все пак вече всичко е измислено), но ако успея да ги запечатам добре, в моментите, в които ги откривам, нещо би останало от мен... нещо би останало от моята гледна точка, от моята позиция в този живот.

А напоследък зарязах и това. Но ще започна пак някой ден. Трябва ми.

Просто мелодия.

2011-09-24T16:08:00.003+03:00

Ако бях мелодия, сега щях да звуча така.

Не мога да обясня. Няма и нужда де.

Не като Толстой.

2011-09-22T00:53:00.004+03:00

Гледах, преди няколко дни, един документален филм. Беше за Лев Толстой. След филма, след описанието на дългия му, изпълнен с промени живот, в мен останаха генералните изводи.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.

Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.

Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.

Какво искаш.

2011-09-16T00:49:00.004+03:00

Никога не става въпрос, за това какво искаш. Трябва да можеш. И да се справяш. Да се съобразяваш и да лавираш. Защото нямаш избор. Защото нещата просто са такива. Защото трябва да свикваш и да продължаваш. Just go on.

О, аз мога. Всичко мога. Нямам избор, освен да мога. Как?... Аз си знам, справям се някакси.
Но така не искам... Така искам друго... просто никога не става въпрос за това какво искаш.

Deja vu

2011-09-12T00:44:00.007+03:00

I live in a freaking deja vu

ужасни сутрини - check

баналния край - check

ПОВТОРЕНИЕ мамка му - check

Бях прочела нещо от сорта на... адът се състои в повторението. Даже не ми се обяснява вече...

oh, fuck it

2011-09-10T00:07:00.003+03:00

Понякога се уморявам да се притеснявам. Да се изнервям и да съм тъжна. Да, уморявам се да съм тъжна. Понякога се изморявам да ми пука. Понякога се изморявам да имам чувството, че мога да оправя нещата, защото всъщност не мога. Изморявам се да се съобразявам, изморявам се да си следя тона, да внимавам какво говоря.

За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.

И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.

JUST FUCK IT.

Aching

2011-09-03T13:40:00.007+03:00

>_< Боли ме. Много. ;/ ... ;/

Оф...

Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/

Страх ме е от събужданията вече... ;/

‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,

Влакно по влакно

2011-09-02T02:20:00.005+03:00

Разпокъсай го, мускулче, по мускулче, влакно, по влакно... изтържи се, изхвърли се през прозореца, а после остави съсухрени, черни следи като другите.
Аз ще гледам през прозореца и няма да виждам нищо. Ще стискам зъби и ще се мръщя. Ще падне някоя друга сълза от яд... или от болка... нека е от яд. И после ще се стегна. И ще продължа да съм... добре.

Спомни си. Студът никога не си е отивал. Била си сама през цялото време. Свикни наново.

И нека няма никой вътре. Нека съм сама.

In these demon days
It's so cold inside
So hard for a good soul to survive

Спестявай...

2011-07-24T22:19:00.005+03:00

Как използвате нервите си? Как горите емоциите си? Правите ли си отчет? Пестите ли... спестявате ли си?

Накрая все се оказва, че е нямало смисъл. Накрая все е било напразно... Напразно. За каквото и да ти пука, за каквото и да се ядосваш, винаги идва момент, в който не си е струвало.

Но как да вземеш участие иначе? Как да си отдаден, ако постоянно си водиш сметка, колко влагаш? Ако всичко е премерено, изтеглено, на порции, разграфено и разграничено... къде остава човечността? Къде остават чувствата...?

Да си спестяваш нерви, ми звучи като да си изпаднал в една приятна апатия. Удобна летаргия. Невъзмутимост. Да те интересува само твоята цялост. А за да съхраниш своята цялост, не допускаш никой да те достига. За да си цял, трябва да си сам. Ако се свържеш с някого, ако допуснеш да ти пука от това, което той прави или не - нарушаваш своята цялост. Трябва да си си самодостатъчен (?)

Аз не че не мога да съм си сама. Не че не мога да съм си самодостатъчна. Просто не мисля, че това е правилно. Или поне не мислех. Звучи ми като по-лесното, по-безопасно нещо. Искаше ми се да се справя по другия начин. Take a chance... Нали само така се получавали хубавите работи? ...

Само дето сега се чудя, ще ми стигнат ли ресурсите. Ще ми стгнат ли нервите? В почти всичко, с което реша да се захвана, хвърлям всичките си нерви. Всичко ме засяга дълбоко, влияе ми прекалено много... чак се задъхвам и ме боли. Почвам да се страхувам, че някой ден нервите просто няма да ми стигат вече. Заради куп глупости, които съм преживяла прекалено бурно през годините... все напразни неща...

Та въпросът ми е: Как се отсява това което си струва, от това което не си? Как да разбереш, кога трябва да продължиш да се бориш, да не се отказваш, да стиснеш зъби въпреки неприятното, защото има смисъл и кога нещата са... напразни и трябва да си апатично-летаргичен и заобиколен само от себе си?

Защото ресурсите ми явно са ограничени... трябва да пестя.

...and though we are like the sea and it's right we be so
we could chase tails all the years I've been given...

Заглавие.

2011-07-21T17:09:00.003+03:00

Може би за това не ми се говори. Какъв е смисъла, да запаметяваш изводи? Какъв е смисъла, да казваш какво си мислиш? Никой не чува. Никой не разбира правилно, а не ми се общува с мен точно сега. Прекалено много съм в мен тези дни. В главата ми се нижат чернови, оформени публикации, умни даже (нескромно), но момента със записването липсва. Нямам желание. When I'm awake I can taste how bitter I've become. And it's more than I can bear
Както нямам желание за още толкова много неща. Не ми се говори. Не ми се шегува. Не ми се разпитва. Не ми се обяснява. Не ми се стои сама. Не ми се стои сред хора.

Продължавам да си мисля за двайстката. Продължавам да си представям есенни картини, в двайстката, на път към университета. Аз съм сама със себе си, вече не по свой избор. Ще слизам от двайстката в студа, облечена в бежовия си шлифер, носеща старата си любима чанта. Ще заравям ръце в уж топлещите ръкавици, а очите ми ще се насълзяват от студения вятър. Косата ми ще се мятка изпод някоя шапка, а в главата ми ще се нижат все същите сиви изводи за живота, хората и мен. Ще съм сама и ще го знам. Няма да съм щастлива. Едва ли ще се чувствам добре. Но поне ще знам. Ще съм сама. И вече няма ничие отсъствие да ме дразни. Вече минах през това. Знам как се прави. Отиваш на място, на което на никой не му пука за теб. Студено и освобождаващо. Стягащо и пусто. Нямаш избор, освен да се харесаш. Нямаш избор, освен да говориш със себе си. Нямаш избор... стягаш се.

Сивотата обаче, ме побърква. Липсата на цветове в това, което очаквам. Този тип задушаване ми е труден за преборване.

Разчлених се на части. Сама. Преобърнах си вътрешния ред. Сама. Сама съм си виновна. Не бях достатъчно устойчива. Не бях достатъчно твърда. Не трябва да се опитваш да си добър. Не с цената на това.

А тази част от мен... ще се правим че я няма. Ще я заровим и оковем. Романтичните неща ще ни дразнят и ще са повърхностни илюзии... There is new Me in town, както казах.

Следващата публикация ще е по-умна. Обещавам. И няма да е толкова emo. Все някога ще ми писне и това.

2011-07-16T15:40:00.001+03:00

изпуснах му края.

Истината е винаги тъжна...?

2011-07-03T00:27:00.002+03:00

Чух това днес. Така ли е? И ако е така, това не прави ли всичко тъжно? Живеем тъжен живот и само лъжите и самозалъгването го правят хубав? ... Не разбирам.

Трудно ми е. Много ми е трудно. А все съм си представяла нещата по друг начин. 20.

Мислех си, че тогава ще съм вече силна, че вече ще мога, че вече ще съм добре или поне ще започвам да съм. Но всичко е наопаки. Сякаш съм дете, навлизащо в пубертета - всичко е объркващо, гадно и измъчващо и не се знае кога ще свърши.

5 месеца. А преди 6 месеца си дадох обещание. Този път се постарах. Наистина се постарах. Старая се с реални действия, с реални стъпки... но не се получава, става точно обратното. Всъщност съм много по-далеч от изпълнението на обещанието си, отколкото бях тогава. Какво повече мога? Какво още? Вече нищо нямам, за да дам... всичко си взех. Дадох си всичкото и за какво? ...

Истината е винаги тъжна...

Искам да ми се доспи... СЕГА!.... не?... айде де :/

2011-06-21T23:53:00.003+03:00

Когато знаеш, че мисленето, което те очаква до края на деня, може да ти докара само негативни усещания. Когато не се сещаш за нищо интересно, което искаш да свършиш. Когато искаш просто да изключиш и да се свършва с този ден. Тогава трябва да можеш да призоваваш съня и той да идва, приятен и дълбок... ей така - по поръчка.

Е да, ама не. Сякаш, за да подклажда неприятните мисли, нищуването и липсата на интерес към каквото и да е... той не идва... и не идва... и не идва... И дори да си легнеш, знаеш че ще се въртиш, ще го приканваш, но той няма да идва, а ти ще се почувстваш отхвърлен сякаш... както когато знаеш, че не ти отговарят нарочно. Когато те чуват, но се правят че не те, когато са там, но се правят че ги няма... Толкова е тъпо -.-

Човек трябва да има право на избор кога и как да му приключва деня... Поне това.

Кой си ти?

2011-06-18T18:20:00.006+03:00

Този блог е част от мен. От доста време. Мисля го често. Гузно ми е като го "зарежа". Все едно ми е стар приятел, от онези, за които все си мислите, че заслужават повече, но никога нямате време или идеи, да им го дадете.
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.

Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.

В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.

Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.

И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...

И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?

Закотвени на стартовата линия

2011-05-23T11:02:00.005+03:00

Странно нещо са страховете. Измъчва те, дере те отвътре, сковава те, стяга ти сърцето, пречи ти да виждаш нещата реално, да живееш.
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^

А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.

Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.

...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...

Ти, което не оцеля.

2011-05-21T01:54:00.004+03:00

Всичко красиво ли е само образ в нечия глава? Само представа? Само желание нещата да са такива, каквито трябва, стремеж да са хубави?

После представата се разбива и остава само споменът за нея. Спомен за образ. Спомен за теб самия, какъвто си бил, когато си имал тези представи... когато е било красиво. Но със спомени за красивото, реалността не става по-добра...

Ще ми липсваш. Ти, което не оцеля. Ти, което не се оправда. Ще искам да се връщам при теб... да съм теб отново... но няма. Ти си вече само спомен. Красив и нереален, като всички светещи образи в големия ти свят. А как ми се иска да можех да бъда теб отново... да съм теб, завинаги.

i'll never find someone quite like you again
i'll never find someone quite like you again
i, i looked into your eyes and saw
a world that does not exist
i looked into your eyes and saw
a world i wish i was in

не знам (:

2011-05-10T17:24:00.003+03:00

Трудно ми е да повярвам. Сякаш вярването е измислено, за да се разочароваш. Ако повярваш на нещата - спираш да ги получаваш, а ако си затворен за тях - ги има. Но какъв е смисъла да имаш нещо, което няма да оценяваш? И истина ли е, или това са опити за по-"като хората"? Не мога да знам истината. Всъщност съм убедена, че не е и такава каквато се вижда от другите очи. Като не знам, ще ми е по-лесно да вярвам. Или просто няма да ми трябва да вярвам. Макар че няма как да знам. Мога само да го карам на повърхността. А ще видим.

А после уинампа ми пусна това и се усетих. Усетих себе си. Усетих нещата както са си в моя свят. Но усетих само себе си.

Нещата трябва да са като в летен следобед. Движиш се и се радваш на слънцето. Радваш се на лъчите по кожата си, върховете на тревата, които гъделичкат коленете ти, гледаш малките цветчета в ръцете си и не мислиш. Не знаеш.

Не знам дали имам да дам. И не знам има ли смисъл. Нищо не знам. Дори защо написах това... не знам (:

Но няма да се тормозя. Това знам.

22:55

2011-05-02T00:01:00.003+03:00

Електронните часовници, винаги ме карат да се замислям за минутите. Прибирайки се днес с автобуса, погледнах червените цифри и те светеха:

Замислих се, че тази минута всъщност е уникална, заради начина, по който изглеждат цифрите и в мига, в който си го помислих, цифричката просто се смени... 22:56
Е - утре отново ще има 22:55, но всъщност не... Никога повече няма да е 22:55, на 1 май, през 2011 година О.О

Стана ми страшно. Времето си тече само напред, в коловоз, постоянно и непроменяемо... А хората се опитват да го подценяват, да му се радват, да го разпределят... всъщност хората нищо не могат да направят с времето, те могат само да се осукват около и в него и да съжаляват, че е свършило. Да се надяват, че нещата ще се повторят... "Ех.. лятото свърши, нищо, то пак ще се повтори" ... всъщност не. Същото време никога няма да се върне. Нищо няма да се повтори. Времето си изтича... постоянно и безвъзвратно.

И всяка минута е ценна. Единствена.

Вие цените ли своите минути? Или те са само пречка към нещо? Препятствие до следващата почивка за кафе, препятствие до следващата петък вечер... препятствие до началото на "истинския" живот...?

Толкова много пришпорени, неоползотворени мигове... толкова много изпуснати 22:55.
А някой ден, ще свършат всички минути.

Моят малък хаос.

2011-04-29T22:56:00.002+03:00

Стоях си, свита в ъгъла на леглото, във възможно най-удобната поза на света и се загледах около себе си... дискът с Амели Пулен на масата, картите таро с книгата за карти таро до него... чантата ми метната в средата на другото легло, дънките ми до нея... капките ми за уши , калъфчето за телефон, фотоапаратът...други дрехи метнати на стола, гривнички, тазгодишните ми мартенички, почистващото мляко... студентската книжка... и всичко това - неподредено и не на мястото си. Или може би точно на мястото си. Стоях си и както по принцип като видя този безпорядък си мислех, че трябва да подредя, но в следващия момент осъзнах, че така ми е толкова удобно. Моите си неща, пръснати в моето си пространство. Неподредени, но на мястото си - около мен, за мен... за мен и за никой друг.

Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.

Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...

Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:

Важното е, че искам...

2011-04-25T00:18:00.004+03:00

Липсва ми трогването от песни. От хора и ситуации. Писането в скайп/фейсбук на запомнен ред от гледан филм, споделянето на просветления със заинтересован събеседник... И аз липсвам.

Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.

Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.

Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...

Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.

Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you

Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.

Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.

Ноември през април.

2011-04-14T09:38:00.004+03:00

Преход.

Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.

Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.

Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.

А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.

Шумно.

2011-04-13T20:17:00.004+03:00

В главата ми е шумно. Като в чакалня в административна сграда. Някак пълно, шумно, забързано... но студено, неуютно, неприятно... грубо.

Пълно е със сиви, делнични мисли за задачи, с черни страхове и сухи, кафеви разочарования... а между тях май има апатия. Но има една нишка, която се опитва да се извие и удължи, да е цветна и блестяща, да намери събратя и да оправи атмосферата. Но е тънка и слаба и дори не знам с какво да я подхраня.

Днес видях лястовица. Погледнах през порзореца, защото изведнъж притъмня... и я видях. Летеше в кръг на нивото на прозореца ми. Навън притъмняваше, сякаш идваше апокалипсиса, тревата изглеждаше тъмно-зелена, а хората бяха очудващо много за такава атмосфера, небето сякаш искаше да падне на земята и да смачка всичко... а лястовицата, тя летеше бързо в широк кръг... почувствах се добре. Нишката светна.

Пролетта... Истинската пролет ще нахлуе, лятото ще ни залее, а това ще е моята година, независимо какви трудности още ми се изпречат. Само трябва да се движа и да не спирам... и да си мисля за лястовицата, както и всичко друго, което ми носи надежда.

Стига вече...

2011-04-11T23:51:00.005+03:00

А колко много публикации тук са свързани с теб... колко много хубави и гадни моменти, колко много тъжни песни... навсякъде - теб, аз бях заради теб. Години наред. Колко много от мен... на вятъра. В нищото.
Сега е черно и съсухрено. И гадно. И никакво. И не знам, защо го имаше. Не знам, защо е толкова грозно.

Жалко е. Яд ме е. Най-хубавото от мен беше свързано с теб, без да изисква нищо, а ти въпреки това успя да го изхвърлиш и омаловажиш. Поздравления (:

Дано това е последната, свързана с теб... ти май вече си взе всичко.

Горчиво.

2011-04-05T22:44:00.006+03:00

(:

А така имам нужда да повярвам. Но ти никога няма да го кажеш. Защото ти не лъжеш.

Знам.

2011-03-18T22:59:00.004+02:00

- ох, нищо не разбирам... ще ме побърка това незнание...
- ами попитай.
- не... не искам.
- защо?
- страх ме е да знам.

Всъщност знаех. И не ми харесваше още тогава.

Вие знаете ли? Искате ли да знаете? Или предпочитате, да не знаете, за да сте по-щастливи? За да не ви заболи? Защото истината боли... о, как боли. Аз имам чувството, че знам прекалено много. По-трудно ми е, знаейки... по-трудно да преглъщам... по-трудно да съм положителна... по-трудно да се старая.

Но уви... И когато си потроша главата... само аз ще съм си виновна.

Май щеше да е по-добре да не знам... Ето това е, което не знам...

Въпроси

2011-03-14T21:50:00.004+02:00

Къде са ми спомените... къде са картините и отминалите усещания, които ме караха да се чувствам по-добре? Защо са вече криви? Защо са помътнели, погрознели... защо?

Какво да правя без тях? Къде да бягам, за глътка въздух, когато "сегa", не ме кара да се чувствам добре?

Защо значението им е опетнено? Защо си загубиха чара?

До кога няма да разбирам нищо? Какво стана със Shiver и Moses? Какво стана със strange and beautiful? Защо все трябва да се стремя към невъзможни неща? Капризна ли съм? Не заслужавам ли? Къде съм? Къде са всички?

Боли ме.

Love, love is a verb...

2011-03-04T12:44:00.005+02:00

Порастване. Винаги ми е било чудно. Когато бях малка ми изглеждаше доста вълнуващо, вероятно всички са били така. А после бързаш, бързаш, бързаш... защото искаш да си голям, искаш да Можеш, вече да си Там... Но идва момент, в който магията, че да си голям е хубаво, се разваля...

Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...

Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.

Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...

Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.

"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.

Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.

Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath

Опит.

2011-02-20T20:39:00.003+02:00

Имам голяяяяяма нужда да пиша. От седмици искам да пиша, но... не мога.

Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.

Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...

Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.

Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...

И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...

А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:

Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.

Ох... не мога -.-

Някъде около сърцето...

2011-02-05T23:31:00.004+02:00

Най-странно ми е, когато сърцето ми започне да бие... тежко. Не е забързано, не е болящо... просто бие тежко. Сякаш му е трудно да изтласква кръвта. Звукът, който изпълва тялото ми, от това биене, е кънтящ и разтрисащ. Та... защо ли се получава така?

Умора? Ненормално странен режим? Прекалено малко храна? Всичко наведнъж, вероятно.

Страх ме е да пиша и да описвам. Макар че ми се случват неща, които цял живот съм си представяла... не искам да записвам, защото може би съм се объркала. Или причината е друга... не знам. А сърцето ми тупка. Размесва ми мислите и ме замайва. Главоболие. Замъглена преценка.

Липсва ми еуфория. Или може би е по-добре, че я няма. Сега се водя от някакво спокойно желание. Не е изгарящо и притесняващо, по-скоро е мълчаливо и ... спокойно. И толкова несигурно и стабилно едновременно.

Започвам да се замислям за класифицирането на нещата. Кога нещо е "истинско" и кога не е. Преди бях убедена, че не е истинско, щом няма външен израз... но май не съм била права. А ако съм била права е странно, че неистинското може да е толкова трайно...

Какво правя? ... Защо?... Не знам... Крачки... А най-странното е, че не мога да намеря как да ми пука.

Толкова много мисли, толкова много изводи... и всичко ми се струпва вътре, сякаш има задръстване вътре в мен, трафикът е спрял още преди да стигне до гърлото... някъде около сърцето...

Listen up every battle ever had
But if you don't blaze now, then you might not never.
...
Your pullin let it move you
Put your body on automatic

Хах.

2011-01-26T18:35:00.002+02:00

Всеки иска да взима избирателно...

Сценарии.

2011-01-26T02:26:00.004+02:00

Толкова много непроведени разговори.
Ако някой ден имам възможността, да се разходя в себе си, сред мислите си, представите си... ще попадна в един доста по-вълнуващ и действен свят от реалния ми.
В главата ми е толкова интересно и живо. Толкова по-истинско и случващо се.
Красиви, непроведени никога, разговори. Достойни за сценарий на велик филм. И ще си останат там. Отново.

А после. После всичко изглежда безсмислено.

А обожавам момента, когато умирам за сън. Когато всичко в мен е тежко и отпуснато. Почти ненапрегнато. И ме мъчат само вече изтощени мисли. Предпочитам го и го удължавам максимално. Защото после си лягам и се мъча да заспя. После заспивам и сънувам нехубави неща. Събуждам се и се чувствам недобре. Предпочитам да ми се спи и да ми е време да спя, отколкото да спя.

Януари.

2011-01-24T18:49:00.003+02:00

Иии дойде ред на първата публикация за тази година (: В края на януари. Този месец абсолютно винаги минава някак, набързо. Но като цяло преди не ми е бил от най-приятните времена през годината.

Всъщност през целия месец се присещах, за този сайт. Нещо ме ръчкаше да пиша. Притесняващи мисли, умни мисли... не толкова умни мисли... Но не го усещах. Не усещах мислите си достатъчно изчистени.

А снощи.. снощи толкова много ми се пишеше, но не можех. "просто пиши..."

Днес е друго. Днес започвам да подреждам. Всъщност това е толкова полезна дейност. Намираш неща, които считаш за изгубени. Подреждаш и себе си така. Правиш оглед, оценка и добиваш по-ясна представа.

Странно ми е, че първата публикация е чак в края на месеца. Но и се радвам. Преминах през първата си студентска сесия, която всъщност ми докара доста неприятни мигове. Успях и да се разболея през този месец, да се ядосвам, да ми е тъжно, но не се оплаквам ^^

Наистина... не се.

Беше пълен месец. Сега се чувствам по-уверена, че тази година ще е по-хубава, макар и да липсва онова чистото въодушевление и... бих казала наивна вяра.

Искам да изгледам толкова много филми и сериали, искам и да чета книги, да рисувам... Искам да се заровя в неща, които съм отлагала и да ги направя. Трябва някой скорошен ден да подредя истински. Да отворя шкафа, в който съм мятала стари неща просто така и да го изпразня. Да преценя кои неща все още ще ми трябват и кои да изхвърля. Нямам място за новото, а новото е факт.

Но ми е толкова трудно да изхвърлям...

Обещание.

2010-12-31T15:27:00.005+02:00

Не знам как да започна тази публикация, защото тя е по-значеща от някои други и е мислена повече, от някои други, а всяко премисляно нещо е трудно за започване.
Но ще започна...

Обичам Нова година, повече от други празници. За мен тя е вълшебно време. По принцип съм от хората, които не вярват в късмета си. Не мисля, че аз бих спечелила от томбола, или че случайно би ми се случило нещо хубаво и трудно вярвам, в хубавите събития. Но по Нова година е различно.
Тя ми дава надежда. Дава ми край и ново начало. Край на лошото и начало на новите шансове. Колкото и да ми е гадно няма как да не се появи поне грам надежда, че с новата година, ще дойде промяна към по-добро. Обичам Нова година. Според мен е най-смисленият празник.

Време е за равносметка... За съжаление, няма да е много розова. Спомням си я с изпити, вълнение и притеснение, бал, неуспешно търсене на работа, скучно лято, край.... трудно начало... Всъщност за пръв път оцених алкохола като нещо различно от миришеща на спирт течност, която не бих докоснала. Започнах да се чувствам по-спокойна през нощта, от колкото през деня. Ходих на интересни места и се виждах с интересни хора...
Като усещане през тази година, основното ми чувство е чувството на загуба. Загуба на неща, които ми бяха сигурни. Не искам да съм неблагодарна, хората, които обичам, са живи и здрави и имам покрив над главата си, но вътрешно се чувствам загубила. Опитвам се да погледна философски на нещата. Може би така ще израстна. Може би сега колелото е долу, за да мога да се изкача. Може би сега нещата си тръгват и изчезват, за да се появят нови. Сигурно аз трябва да стана нова. Да порасна. Да свикна да губя. Не може само да получаваш.

Мога само да кажа, че се радвам, че 2010 си отива. Имаше своите моменти.

Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!

Но първо, ще изпратя 2010. Изпращам я с благодарност, за хубавите неща, които имаше през нея и с голяма доза облекчение, че свършва. Изпращам я с песен, защото мога да я обобщя в точната песен, като усещане

Готова съм за положителната промяна (:

Мечти...

2010-12-24T00:59:00.003+02:00

Спомняте ли си, за какво сте мечтали като деца? Когато не сте деляли нещата на възможни и невъзможни. Спомняте ли си усещането да си мечтаеш, че летиш и да си го представяш цял безгрижен следобед, докато си играеш. Да усетиш радостта от летенето, радостта от това, да се задълбаеш пре-спокойно във фантазията си? Без предразсъдъци. Без условности.

Спомням си, че винаги съм искала огрооомен батут, в голяма стая с меки стени, за да може като се блъскам в стените и тавана да е приятно и забавно. Исках и да мога да правя огромни сапунени мехури. Исках огромна библиотека като в "Красавицата и звяра". Исках лъвче или тигър за домашен любимец. Исках моя стая с голям кръгъл прозорец и уникално легло. Исках...
После пораснах. И стана прекалено глупаво да си играя на това... Стана прекалено безсмислено, да се задълбавам в нереални неща.

Липсва ми. Липсва ми усещането да искам нещо. Липсва ми усещането да съм. Омръзна ми да не съм. Омръзна ми да не искам.
Аз не мечтая. Нямам определена цел. Правя това, което се предполага, че трябва да правя. А как не ми се иска да е така...

Искам устрем. Искам насоченост. Искам да копнея по нещо и да знам защо правя нещата, които правя. Да избера, а не да предпочета. Искам да мечтая.

А вие мечтаете ли?

FAIL -.-

2010-12-23T16:23:00.003+02:00

Боли ме отляво, точно тук... (дали от хриповете в белия дроб, схванатата лопатка или нещо друго... не зная). Боли ме и продължавам да пръскам злоба и раздразнение -.-

Бях чула по телевизията, че поради струпването на лунното затъмнение, пълнолунието и зимното слънцестоене, това ще доведе до засилване на депресиите и тн... Но на 21, аз си бях добре. На другият ден обаче... сякаш всичко ми се изсипа на главата в троен размер -.- На 22 вечерта си казах, е това сигурно е бил ефектът от луната, на другия ден ще си добре... еее НЕ. Събудих се днес чувствайки се... хм... ЗЛЕ всякак. А майка ми ми каза, забелязала очевидно ужасно злобното ми отношение и мрънкането и... (картината е ясна), ми каза да си прочета хороскопа във вестник ШОУ :О хаха:

"ДЕПРЕСИЯ МЪЧИ РАЦИТЕ

Раци,внимание, депресията атакува! Ако се налага, идете на доктор, кажете си грижите. Тъкмо успяхте да се измъкнете от блатото на самосъжалението и сега пак правите крачка към него, при това точно по празниците. Обадете се на човек, който е изпитан в подобна критична ситуация и е готов да ви подаде рка. Той ще е опорната ви точка - иначе дълбоко в себе си сте убедени, че можете и сами да се избавите от тежките мисли.

Любими и приятели ви изневеряват!
Обаждат се стари болежки."

Първата ми реакция беше ХАХ! Не защото се мисля за депресирана, а защото час преди това си мислех, че тъкмо успях да се почувствам добре и сравнително спокойна и отново се чувствам зле и то така някак - от никъде. И да, ще се справя сама. Дано само не се изпокарам с всичко живо, за което ми пука, и за което не ми пука чак толкова, междувременно.

Не знам как, само че... Бива ме в стягането ^^ само че това гадно усещане в ляво ми пречи... и ме кара да си изпускам нервите :/ Дано не се омажа съвсем и да не кажа неща, за които после ще съжалявам.

А аз исках коледно настроение и приятелска атмосфера ;/ Сега всичко ще се провали ;(
И не знам, защо написах този блог. Прилича на част от таен дневник... :/ Ужас!
Тъпа лява страна. Само проблеми ми създава -.- Колко банално... лявото е по-слабо при мен.
Тъпа висша математика! Тъпи изпити! Тъп ВИНС! Тъпа Теодора! Тъп скайп! АААААААААААААААААААААААААААААаа -.-

А по-рано днес се сетих за толкова интересна тема, която исках да споделя тук... и всичко се провали... FAIL! BIIIG FAIL!

Искам да изрежа...

2010-12-08T19:27:00.004+02:00

Логика и емоции... различна и обща истина... "просто не е честно"... толкова много различни гледни точки, толкова много понятия... Просто се чудя от къде да го подхвана, за да го опиша. Да го опиша, за да го махна. Да го махна, защото ме задушава... А като го махна, какво ще остане? Ще остане ли нещо?

И като не остане какво? Сега като го "има" по-добре ли е? Не... Защото истината за мен е една, за другите е друга, но погледната отгоре... истината е такава каквато е. Едно нещо просто не става. Едно нещо просто няма смисъл. Пречи. Превръща те в нещо по-жалко отколкото всъщност си. Логично трябва да го приключиш. Логично насочваш мислите си в "правилната" насока. Логично се държиш "както се предполага" ииии... после? Какво правиш с нещата, които не зависят от логиката? Какво правиш с емоциите, които са толкова първични, че просто ги има. Не ги контролираш. Те са си там. Можеш само да не ги показваш. Там са си и те радват/болят/жулят/боцкат/изтръпват...

Искам да... изрежа. Да извадя органа (било то сърце или мозък или... далак, знам ли), където се съдържат тези ненужни и болезнени неща и да видя къде са те и да ги изрежа и да ги изхвърля.

Може би после ще съм с осакатен орган. С кървяща рана и половин далак. После раната ще зарасне и...?
А как ли са разпространени тези болежки, насред тъканта? Дали са на жилки, като разсейки на тумор или са една определена област? ... Имам чувството, че толкова много са се срастнали с мен тези болежки, че за да се отделят ще трябва направо да изкхвърля цялото си сърце...

И не знам... не знам... как се реже?... Моля някой, ако знае да ми каже...

I never meant it to turn out like this
I'm a mess with no way out of this loneliness
No way, see I've walked through every single doorway
No way, I've driven down every single highway
No way, I'm swimming through the oceans, rivers, lakes and bays
There's no way
Oh I've tried his way and her way and my way
There's still no way
I may be here tomorrow, but I don't know
I don't know

Детство мое...

2010-11-23T18:58:00.003+02:00

Седнах в киното, сякаш на възможно най-централното място, пред огромният екран. Седнах и не очаквах нищо. Бях по-заета от това да съжалявам, че не съм с подходящата компания, вместо да се съсредоточа над филма, който трябваше да гледам. Неуспешни и успешни шегички, доза празни приказки и ето... екрана светна, а светлините загаснаха. Бях сама с нещо забравено. Нещо толкова Мое. Нещо толкова обичано.

Музиката, познатите герои, тъжната история. Всичко беше хубаво и докосващо. Някак компенсира за нехаресаните от мен предни филми. Този филм беше направен както трябва. Историята се развиваше последователно, акцентите бяха поставени правилно, драматичните сцени бяха на място, а накрая не останах с усещането, че филма е свършил по средата, макар и това да беше само половината история на 7-мата книга.

Беше хубаво, но и тъжно. Тъжно е, защото свършва. Това е краят на историята. Не мога да не направя асоциация... защото това е, което правя аз... свързвам и асоциирам всичко, за да си изградя смисъл, дори там, където го няма.
7-8 години на общо чакане. Общо вълнуване. Общо ходене до книжарницата. Общо ходене на кино. Общо... На равно с всичко друго, правено заедно...което дори не искам да започвам да описвам, изграждащо стабилност, която вече не усещам. После свърши. Пътищата се разделиха. А сега свършва и вълшебната история. Хедуиг и Доби са мъртви, а на нашите герои им предстои последната битка.
Свършиха книгите, свършват филмите, свършва магията... свършва детството.

soon?

2010-11-20T12:34:00.003+02:00

Пръснато. Всичко е пръснато и хаотично. Трябва ми подреденост. За да знам от къде да почна и на къде да отида. Но всичко е хаотично.

И съм едновременно стегната и събрана и в същото време неадекватна и разпиляна. На моменти се усещам сама, а в следващият момент ме притеснява нечие присъствие. Сякаш губя способности да се свързвам с хората. Да се завързвам за тях. Но всъщност се плаша много, колко съм се вързала за някои. Уж е едно, пък е друго...

И като типичното мен... онова типично мен, което не успява да се промени, имам чувството, че това е лош сън, който скоро ще свърши. Сякаш някой ще ме събуди. И единственото нещо, за което се оглеждам с желание е нещото, което ще сложи край на тази неадекватност. Нещо познато. Нещо, което обичам. Всяко дребно такова нещо е като светеща светулчица по тъмния път. Всяка дума, песен, човек, който ме връща назад... И го възвеличавам и ми дава заряд. Трябва ми голяма доза... Макар и да осъзнавам, че вече съм на различен път. Старото е старо. Няма да се върне. Трябва да се наместя в новото. А така не ми се иска...

See you soon...

Вкъщи ♥

2010-11-14T23:31:00.002+02:00

Обичам да се прибирам вкъщи, когато ми е изморено. Тогава оценявам колко е прекрасно тук. От светлината, през ароматите и до това как звукът от песните, които слушам се отразяват от предметите, та чак до приятното усещане, което получавам от допира до килима. Атмосферата. Спокойствието.
И си седя сама в стаята, но не съм самотна. Бях по-самотна сред хората. Сред шума и изтърканото нищо. Сред шегите, недоизказаните неща, скритите мисли и старанието да си друг. Сред обвинителните нотки, напразното терзане и безсмислието.

Вкъщи <3
Въздухът е друг. Не мирише на цигари, бира или нечий парфюм. На зима или на изгорели газове. Няма хора, които да те гледат или да не те гледат. Хора, които да не ти обръщат внимание. Липса на старание, което знаеш, че трябва да покажеш. Тук не трябва. Тук не трябва нищо. Всичко си е на мястото.

А скоро ще си легна. И единственото, което ме спира да се чувствам напълно щастлива, са онези надигащи се копнежи и мисли, онзи познат път, по който май няма да стигна до никъде, но от който не мога да се махна.
Но няма да мисля за това сега. Само ще го усещам. По възможност по-смътно. И ще се потопя във звученето, на моето вкъщи.

Човек може всичко!

2010-11-11T12:38:00.003+02:00

When you're too in love to let it go
But if you never try you'll never know
Just what you're worth

Да. Не трябва никога да го забравяме. Когато ни е най-тежко, можем да се справим. Когато си мислим, че има нещо, което не можем - можем да се справим. Когато нещо ни се струва прекалено гадно - можем да се справим.

И не е приятно. Не е лесно. Но можеш всичко.

You can let it go...

А уж е просто...

2010-11-09T20:22:00.003+02:00

Винаги са ме обвинявали в затвореност, дръпнатост, снобарство дори. Въпреки че след като ме опознаят, казват, че е нищо общо с мен. Аз явно изглеждам трудно достъпна. Но не мисля, че е така.
Толкова е просто всъщност. Чак ме е яд. Просто е, а не се получава... Защо? Защото се намесват само хора, на които не им пука особено... и всеки път е грешно, неистинско или прекалено развлечено. Намесват се и без да знаят, са стигнали до там, до където никой друг не е. Защото са настоявали по правилния начин. А после си тръгват. Или нещата се изкривяват. И трябва сама да си оправям кашата.

Всъщност ми трябва малко, но ми трябва нещо специфично. Не искам много, искам нещо определено. Виждам колко лесно може да се получи... само някой да се опита истински...

Но няма никой... А аз се чувствам все по-далечна от всичко и всички...

"Ти си лесна :D" ...ами всъщност...

А защо тогава не се получава (: ?

Тези дни в главата ми се въртят нечии чужди думи... "Явно не си струвам." И знам, че са грешни... или поне би трябвало да са. Но са толкова на място. Не си струвам опита.

'Cause all you need to save me is to intervene

Яд ме е, че става толкова лесно. Яд ме е, че нося следи от всеки, който е успявал да ми влезе под кожата по някакъв начин... нося ги, а няма смисъл. Защото всички си тръгват... никой не остава, за нещо повече от белег...

И звученето на Деми Ловато е някак прекалено момичешко, но всъщност има доста смислени текстове. Чак е очудващо как ми се връзват някои от тях о.о Харесвам Деми Ловато.

Сутрин.

2010-11-08T19:09:00.004+02:00

- " ..ми не знам защо така се получава...
- Аз ти казах. Така боли, когато си изнервена.
- Ама аз не съм изнервена! Защо да съм? Добре съм си.
- Е не си изнервена ама... си изнервена.
- Е защо?
- Ами защото искаш разни неща... ама няма.
- ... "

Градски шум.

2010-11-03T21:20:00.002+02:00

Седях си в автобуса и наблюдавах как лъчите се стелят през леката мъгла. Цветовете се размиваха и всичко изглеждаше слънчево и жълто-кафяво. Добре съм.
Правя си задачите на контролното. Получават се. Нищо не ме пришпорва, нищо не ме притеснява. Добре съм.
Стоя си на спирката, за да се прибера вкъщи. Вече е тъмно. Въздухът мирише много хубаво - на зима, нечий приятен парфюм и изгорели газове в степен, в която ти става уютно. Добре съм.
Седейки сама сред непознати хора, на студената тъмна пейка, осъзнах, че имам само Сега. Само сегашния момент съществува. Миналото няма значение. Бъдещето не съществува. Само сега. Сегашния момент. Няма значение, какво си имал в миналото и дали си бил добре, ако сега не си, ако сега нямаш. Няма значение какво си мислиш за бъдещето, защото то винаги е нещо различно, от това което си си мислел.

Пътувах си в автобуса и си спомнях за преди. Стана ми гадно. Стана ми гадно от спомена за най-хубавите ми моменти. Стана ми гадно, за нещата които обичах/м. Не искам да си спомням. Не искам да ми е гадно. Безсмислено е да се връщаш към нещо изчезнало и да очакваш, че то ще продължава да е там.

Имам Сега. Макар да нямам много в Сега, знам че имам само него. И се вкопчвам, защото миналото не съществува, а бъдещето е измамно. За това ще си седя на спирката сама и ще дишам хубавия въздух, слушайки градския шум.

I want to be lucky

2010-11-02T18:47:00.004+02:00

Пробвали ли сте да напишете думата "влюбване" в гугъл преводача? На английски го превежда "crush" хаха Единствената думичка, която гугъл използва, за да преведе "влюбване" на английски е думата за разбиване. А тъй като тези дни много си мисля за влюбването, мисля че разбирам точно какво се "разбива" когато се влюбиш.

А всичко се започна с това, преди няколко дни. Пусна ми се случайно на уинампа и го изслушах, цялото. Върна ме толкова назад. Когато бях на 12-13. Изведнъж ме връхлетяха старите усещания. Спомних си трепета, очакването новата книга да излезе, поглъщането на вече излезлите. Онази атмосфера вътре в мен, която не мога да опиша, и която, убедена съм, само човек, който е изживял същото, ще разбере. Усещането, че си част от тази магия. Забравянето на всичко друго, докато четеш. И още, и още куп други прекрасни неща, които изпитвах като малка. Ех, вече не е същото. Макар, че винаги ще е огромна част от моето сърце ^^
Та... да се върна на темата. Слушам си аз Hedwig's theme и си помислих "Леле колко много обичах това преди" и се замислих, че още го обичам, а онова преди си беше по-скоро влюбване. И ми проблясна. Влюбване!

И както обичам да правя от тези разсъждения стигнах до други, съвсем различни (или не толкова различни). Припомних си за Влюбването... За онези "Ах..." неща, които даже не мога да си представя да опиша. Онова знание, че нещо е повече. Че нещо е специално и съществува някъде в твоя свят. Нещо е Светещо и даже прави другите неща по-добри. А ти можеш да се докоснеш до него! Онова усещане за пълнота и пеперудки... даже не в стомаха, ами по кожата. Сиянието. Ах... искам... липсва ми.
Тези дни се запознах с толкова много хора. Някои ме впечатлиха, но за кратко. Други се опитах да харесам, но не можах. И само се оглеждам и всичко ми се вижда студено.
Искам нещо да ме впечатли. Някой. Да ме впечатли нечий смях, начин на говорене. Да възвелича нечий нос или отенък на очите. Нечий начин на разсъждение, поглед към света, знания. Чувство за хумор. Пълен комплект. Нещо да ме кара да се движа. Нещо да ме тегли.

И знам, че всичко е въпрос на поглед. И знам, че човек става прекрасен, ако ти го сложиш на педиестал. Но има голяма доза магия, която не можеш да контролираш. И тази магия прави живота прекрасен. И всички я търсят, всички я искат. Има огромна доза късмет. Не дойде ли време да излезе и моя късмет?
Искам да се влюбя в Човек. Не в нечие отношение или внимание, а в Човек. Искам да "не си вярвам на късмета" и "имам чувството, че сънувам". Искам да...

...споделено.

И как няма да е разбиване? Разбива ти границите, до които приемаш даден човек до себе си. Разбива реалистичната гледна точка, представата за света, ограничеността... Може би е вредно, ако не попаднеш на подходящ човек. Но няма ли да си най-големия късметлия, ако попаднеш на точния? А и защо би предпочел да си реалист, вместо това да си щастливец?

Глупаво въображение.

2010-10-27T22:18:00.004+03:00

Кое заслужава запечатване, отбелязване или подчертаване? Кое прави дадено нещо вдъхновено или го оставя просто сиво и ежедневно? Кои мисли си заслужават да ги споделиш и кои не?

Днес например си мислех за доста неща. Всъщност цял месец си мисля за много неща. Не мисля единствено през уикендите и то ако правя нещо през тях.

Отчаянието например е нещо, което ме плаши. То те кара да гледаш всичко като черно и бяло или само бяло, в зависимост от това, от какво си отчаян. Мисля, че човек е Човек, само когато не е отчаян от нищо. Когато може да се чувства свободен и непритиснат от време, обстоятелства или хора. Отчаянието те кара да правиш грешки или да си мислиш, че искаш да правиш грешки.

А какво са грешките? Толкова ли е лошо да ги правиш? Не е ли хубаво някой ден да си кажеш "е, направих нещо глупаво, беше грешка, но не съжалявам"? Не знам, дали е възможно човек да си каже нещо такова. Аз лично установих, че никога нищо глупаво не съм правила. Глупавите неща в живота ми са плод на бездействие.

Грешките живот ли са? И възможно ли е да получиш нещо и без да си рискувал някоя и друга грешка? Нужно ли е да направиш нещо крайно, за да се почувстваш истински жив?

Аз съм едно глупаво момиче. Винаги съм била глупаво момиче. Като малко - прекалено драматизиращо, като по-голямо - прекалено безучастно, но през годините съм си все същото глупаво момиченце (:

Will we receive without ever asking?
I'm just curious

И всъщност като се замислих за първи път над тази песен, получих нещо, без да съм го искала. Но то е толкова въображаемо и далечно, че въпреки, че ми изпълва половината ежедневие, не ми влияе добре (:

Дали го получих или само ми бе показано, колкото да ми задълбочи въображението още повече?

Омръзва ми от илюзии и образи. Искам нещо истинско.

Имам само думи...

2010-10-25T19:25:00.008+03:00

constantly talking isn't nessesarily communicating

Гледах този филм отдавна. Не бях му обръщала такова голямо внимание. Днес обаче попаднах на този цитат, който странно хармонизира с мислите ми напоследък.

Не искаш да си неразбран. Искаш да се докосваш до хората и те да се докосват до теб. Почваш да говориш... говориш, говориш, говориш... Хората си мислят, че като говориш по много, не казваш нещо смислено и не слушат, а ти понеже се чувстваш неразбран, започваш да говориш още повече... Накрая в паниката губиш съвсем, сякаш.

Млъкваш. Ставаш "асоциален".

Винаги съм ценяла мълчанието. Ако можех да избирам как да общувам с хората - с мисли или с думи, щях да гласувам с всичките си крайници за първия вариант. Но не може... Имам само думи (:

Нашите все ми разправят, че като съм била малка дълго време не съм говорела. Общувала съм с жестове и звуци. След това изведнъж рязко съм започнала да говоря. Да говоря по много. Да питам по много. Казвали са ми "Защотка" хаха
Казват, че не съм се променила. Или много им мълча, или много им говоря.
Твърдят, че и леко снобарското отношение към хората, което имам (но отричам да имам) също е останало от първите ми години. Не съм харесвала всички хора. Не съм "можела" с всички. Била съм си "избирала" хората.

Та дали е вярно? С някои неща просто си се раждаш. Такъв си си. Точка. Колкото и да се стремиш към нещо друго, няма как да ти се получи.

И понякога виждаш как изпускаш дадена комуникация. Разминавате се с хората. Виждаш ги и те са различни. А ти се взираш в тях и не оценяваш новото, защото искаш да видиш старото. Искаш да видиш това, което познаваш в този човек. Това, с което си успял да комуникираш някога... Дали е още там? Или с промяната изчезва онова, което някога е било постигнато?

So you don't know where you're going
But you want to talk
And you feel like you're going where you've been before
You'll tell anyone who will listen but you feel ignored
Nothing's really making any sense at all

Let's talk
Let's talk

Urge

2010-10-23T18:44:00.005+03:00

Стоя си недоспала и с полу-заглъхнало ляво ухо, имам чувството, че очите ми влизат навътре, и физически съм изморена от приятни преживявания. Тази умора ми действа някак наобратно емоционално - кара ме да искам да правя още и още и още неща... Да не се спирам, да ходя навсякъде, да направя всичко приятно на тоя свят, да изпитам всяка възможна приятна емоция и да не спирам с това. Да правя завладяващи, всепоглъщащи, разбиващи прекрасни неща... И все пак съм изморена и знам, че малко ми трябва. Лесно се насищам.

Хваща ме малко страх. Страх, че ще изпусна. Има толкова много неща, които не съм изживяла. Толкова много..., които толкова време съм си представяла и премисляла, че си мисля, че знам какво е. Но се лъжа. Не знам какво е. Сигурна съм, че ще е 100 пъти по-хубаво отколкото съм си представяла, сигурна съм, че ще има неща, които няма как да си представя и са много по-хубави от каквато и да е фантазия...

Все забравям, че никога не си разбрал нещо напълно, ако не го изпиташ по някакъв начин, първо. Това прави животът толкова интересен.

***

И няколко часа след като написах това се озовах сред хора. Във почти вълшебна обстановка. Лунна светлина, бързо движещи се облаци и красиви звуци от китара. Добронамерени познати и непознати. Разговори, смях... приятно ^^

А после разговор насаме и бира хаха Бира. Не била толкова лоша. Замайване. Позабравен сериал. Сладък сън...

Искам още...

Не искам застой. Искам движение. Искам неща да се Случват. Приятни неща. Истински неща.

Саундтрака на този бирен уикенд е някаква смесица между БТР, System of a down и една песен на Vast.

Искам да го запомня. Да го запечатам... Целия уикенд ^^

Предопределено?

2010-10-15T19:08:00.003+03:00

"Господ не ти дава хората, които искаш.Той ти дава хората, от които имаш нужда -да ти помагат, да те нараняват, да те изоставят, да те обичат и да те направят човека, който е предопределено да станеш."

Какви хора имате сега до себе си? Някой обича ли ви? Наранява ли ви? Изоставя...?
Разсъждавам доста за тези неща напоследък. Кой е до мен и защо? През последните години съм наблюдавала какво влияние имах над хора. Виждах и какво влияние имат дадени хора над мен. Сега ситуацията ми се промени. Отношение, с което бях привикнала в продължение на години, изведнъж просто изчезна. Наоколо се напълни с непознати и далечни хора, с минимум интерес към мен... и може би минимум интерес от моя страна, към тях.

Опитвам да погледна по-философски на нещата. За да намеря някакъв смисъл и логика. За съжаление, за да погледнеш нещо философски, първо трябва да мине време. Време, което в момента се точи. Време, което ме плаши. Не знам какъв човек е предопределено да стана. Край мен е пълно с момичета, като които не искам да съм. Отношения, които винаги съм мислила за безсмислени и само за запълване на времето, сега ми се оказват основни. Досаждам и тежа, вместо да подкрепям и помагам. Чувствам се като неадекватно пале в неизгодна позиция. Не знам... май не съм схванала цялата идея.

Обяснявах преди време, че не е важно да има хора край теб, а да усещаш хора вътре в себе си. Да приемеш някого навътре е задължително, ако искаш да усетиш приятелство... А сега се чувствам неспособна да направя нещо такова (:

Предопределено. От кого ли е предопределено? И задължително ли е да трябва да станеш добър човек? Може да ти е предопределено да станеш злобен и самотен старец, например.

Завинаги.

2010-10-11T15:31:00.003+03:00

Искам да пиша. От дни. Но не подхващам нищо, защото в главата ми е пълно с безброй теми, които в основата си водят до едно и също. Едно и също, което в последните 2 седмици изливам навсякъде и пред всеки с нетипична за мен словоохотливост. Изтича ми от устата, изпод пръстите, имам чувството, че ми излиза и през очите, и ушите, и носа вече... Мислех, че като изтече ще мога да се огледам на чисто. Да се събера. Да се сглобя наново. Да стана приятна. Да стана "за пред хората". Но откривам, че колкото повече изливам, толкова повече се насъбира. Странно, но факт.

Време е да спра.

Знам, че едва ли ще стане толкова рязко. Може би ще трябва да се подсещам няколко пъти. Но трябва да спра. Да се пренастроя. Да се изградя. Да се подредя. Това, което се държи така пред хората в последните седмици, не го познавам. Не съм аз. Толкова много грешни първи впечатления -.-

Аз не обичам да се оплаквам на малко познати хора. Не съм беззащитна. Не съм дете. Мога и сама. Не винаги съм била с някого. Добре си се справях и сама.
Защо забравих това? Защо неадекватността измества всичко ценно, което съм? Не знам. Може би това ми е най-голямата слабост - неадекватността, когато ми е трудно.

Но една песен, сякаш накара парченца от разбити, стари основи, в мен да светнат.

Като проблясък, на нещо, което си мислиш, че вече го няма. Но не. Тук са си. Счупени, може би. Но материалите са в мен. Мога да се изградя наново. Ще ми е по-трудно, може би, но и ще стана по-здрава така.

Имам нужда от Coldplay, от Charmed, от Amelie, от The Secret и от още много позабравени от мен неща, които са ми помагали да откривам истини и неистини, които са ме карали да ги чувствам мои. И тогава ще бъде лято, като в дългите детски дни, това което в нас остана... завинаги (:

Не първото, а второто...

2010-10-06T11:57:00.005+03:00

Почти... почти имаш какво да правиш, почти имаш на кого да разчиташ, почти имаш задължения, почти имаш с какво да се забавляваш, почти обичаш, почти те обичат, почти си вярваш, почти усещаш, почти можеш да си представиш, почти ти е ясно, почти свикваш, почти не те е страх.... почти живееш.

И кой казва, че първите неща са най-страшни? На мнение съм, че вторите са къде, къде по-трудни.
Пример. Зала пълна с много хора. Отиваш и заговаряш някого. Първата крачка е почти лесна. Но какво става после? Предполага ли се, да се мъкнеш с него? А после, на другия ден? Когато той се прави, че не те вижда, трябва ли да отидеш при него? Да го заговориш пак. Да се поинтересуваш пак. Да не се откажеш предварително.

Или ако знаеш, какво точно ще ти се случи когато ти правят гастроскопия ще ти е много по-трудно да отидеш втори път, отколкото първия, когато си нямал пълна представа.

Или когато ти се е случвало да се оплиташ в собствените си мисли по някой, ще ти е много по-трудно да си го позволиш втори път...

По-трудно е да знаеш, че някой ще си тръгне, когато преди това си усетил какво е някой да си тръгне.

Когато не знаеш, можеш да си позволиш да приемеш по-благоприятни представи за истина (:

Не първото, а второто е най-трудно... Когато знаеш какво е, но нищо друго освен знанието ти, не се е променило.

Почти усещаш, почти виждаш нещата ясно, почти не си сам... почти, ама не напълно (:

Прозрения.

2010-10-02T11:25:00.000+03:00

I've waited here my whole damn life
And I've forgotten what I wanted

Давещо дълбоко

2010-09-25T12:40:00.005+03:00

Случвало ли ви се е някой да ви събуди насред дълбок сън? Да сте в едно такова полу-сънуващо състояние? Тогава се обиждате и стряскате от всичко. Сърцето ви бие учестено. Виждате замъглено. Говорите като малко дете. Правите от мухата слон, драматизирате... може би. А може би е защото още не сте се завърнали от дълбочината на съня си. Не сте приключили сънуването, онова пътуване до вътрешния ви свят, където всичко е емоции и усещания.

Емоции. Усещания. Учудващо е колко дълбоки могат да бъдат понякога. Те са нещо уж ирационално, което може да възникне от нещо непонятно за околните, непонятно дори за теб, но колкото по-дълбоки и ирационални са, толкова повече действаш първично и необосновано и си убеден, че това което изпитваш е истинско и вярно. То те води.

Освен емоции, човек притежава и разум. Разумът контролира емоциите, защото понякога те са съсипващи. Подтискащи, разбиващи, нелогични, развалящи нещата "за пред хората". Контролираш. Отсъждаш. Окастряш се като храст, запасваш се като дядо с дълъг потник, натъпкваш се като препълващата, раклата възглавница, обираш излишните емоции, предъвкваш ги... За да те води разумът.
Всичко е наред тогава. Когато е разумно. Когато е съобразено с всичко и всички.

Бях забравила колко дълбоки и всепоглъщащи са негативните усещания. Страхът, горчивината, голотата на усещането, че си сам, разочарованието, уплаха... уплаха. Усещането да си като малко дете, което има нужда да го хванат за ръка и да го спасят. Да се разплаче и да зарови глава някъде, а някой да повтаря "няма нищо. всичко е наред". Уплаха е внезапен. Появява се от даден фактор и те изкарва от релси. А веднъж излезеш ли от релси, всичко друго лесно се показва.

Никога не ме е бивало да изразявам собствените си усещания и емоции. Мразя когато емоциите ми се покажат, когато вместо да се приемат, те се гледат като нещо грозно и непривично. Сякаш правиш нещо лошо и престъпно. Сякаш си извънземно с емоции, които другите хора не усещат и не разбират. Сякаш за да получиш разбиране, трябва да... не знам какво, всъщност, иначе щях да пробвам, може би.
За това тъпчеш някъде. А когато нещо прелее чашата се появява огромна топка от всичко лошо, което усещаш и задръства входа/изхода. Бях забравила, че понякога имам нужда някой да ми помага да се справям с емоциите си. Бях забравила какво става, когато той не съществува.

А след задръстването седиш и се чувстваш отмалял. Толкова много напрежение се събира. Усещаш си всичките нервички изпънати като струни. А изход няма. Само страх. А напред? От същото по много.

Бях забравила колко лесно може да се развали нещо, което е било хубаво. Колко лесно нещо, за което си се подготвял, че ще е лошо се оказва по-лошо отколкото си си представял, че може да е. Как идва с цял пакет от неща, които не си успял да предвидиш. Като екстри в тарифният ти план. Минути в пакета "за приятели".
А още по-трудно е, когато хубавите неща, които си мислел, че ще те спасяват в такива моменти... изчезнат или просто си си ги измислял.

Бях забравила, колко дълбоко е. Тъмно, страшно и дълбоко, давещо и клаустрофобично... и задълбавам...
И не мога да се спра, и няма какво да ме спре.

Разхвърляно.

2010-09-22T10:29:00.003+03:00

В моменти като този оценявам абстрактното, като изкуство. Сигурно е доста освобождаващо, да можеш да изразиш себе си, да изразиш най-абстрактните си състояния на платно, за да можеш да ги видиш отстрани и те да станат по-логични...

Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам

Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха

Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.

А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...

Дано не ме дръпнат.

Електрони.

2010-09-17T21:49:00.004+03:00

Свободен електрон. Вървях си към вкъщи и в съзнанието ми се повтаряше това... свободен електрон, свободен електрон... свободен...

Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?

А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?

Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?

Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.

Здрач

2010-09-05T20:34:00.003+03:00

Онзи ден се прибирах към вкъщи вечерта. Беше едно такова сиво и сумрачно. Не само защото имаше облаци, стъмваше се.

Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.

Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.

Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.

За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.

Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...

Топли дрехи

2010-09-03T11:45:00.002+03:00

Никога не съм обичала да ходя по магазините за дрехи. Не ми харесва цялата идея да ходя и да меря и да избирам... досадна си е според мен цялата олелия покрай пазаруването. Но обичам, ах как обичам когато си купя нова шапка или нова чанта или нови кецове ♥

Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.

Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...

И за пореден път в моя блог ♥♥♥

Просто си мисля...

2010-08-30T02:30:00.003+03:00

Исках да пиша блог на тая тема през целия днешен ден. Имам теории, доказателства, хипотези и въпроси... Но не мога да ги изпиша сега, а и не знам дали си струва.

Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?

Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?

Имам нужда, но няма покритие -.-

Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.

Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me

Плавен преход?

2010-08-26T16:58:00.005+03:00

Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?

Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections

Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.

Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.

Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.

Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?

I'll never find someone quite like you... again..

И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...

Нищо не ми е ясно.

2010-08-23T12:26:00.002+03:00

Смятах да бойкотирам блога си. Има неща, които трябва да напиша. Неща, които искам да напиша, на хартия, но да ги напиша, означава да сложа окончателен край на нещо, а аз не искам. Та реших, че докато не напиша нещата, нищо няма да излезе изпод пръстите ми. Ще чакам да дойде последния момент и да пиша.... а след това... Кой знае?

Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?

Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.

Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.

Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.

И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.

Грубо.

2010-08-14T13:29:00.003+03:00

Преоткрих тази песен вчера. Действа ми много силно. Кара ме да се чувствам зле. Припомня ми отминали лоши атмосфери. Припомня ми, че те май се връщат. Гадно ми е докато я слушам, но и си избухвам вътрешно, защото песента ме кара да Се чувствам. Китарите, ритъмът, звукът, думите. Толкова са голи и груби.

Лента.

2010-07-21T09:08:00.003+03:00

Сменям си песните в уинампа и всяка песен ме връща назад. Връща ме към изгубена вече атмосфера, напомня ми за затънали в прах вече човешки отношения, за безсмислени вече чувства, мисли и надежди с изтекъл срок на годност...

Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.

Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.

"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.

Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.

Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).

Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.

When I'm falling down, would you pick me up again?

Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.

Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.

Критикуване.

2010-07-10T17:08:00.003+03:00

Критикуването е нещо, което винаги ме е сдухвало. Не ми харесва да ме критикуват. Не ми харесва, да се налага аз да критикувам някой друг. Но все пак се случва. Случва се по-често отколкото ми се иска... особено напоследък.

Напоследък все по-често си мисля само как еди-си-кой не е прав да постъпва така и как би било толкова по-добре да направи другото. Мисля си как ме е яд, че почти всички мои близки са в застой. Сякаш не опитват достатчно силно да се раздвижат. Сякаш им е по-лесно да са спрели. А проблемите се трупат, трупат, става все по-трудно и по-трудно... негодуванието ми към тях и към света става все по-голямо и по-голямо... Седя и се дразня и ми става все по-трудно да съм положителна и всъщност... май отдавна вече не съм положителна. Имам чувството, че съм на потъваща лодка и никой не се опитва да изгребва водата. Всъщност се опитват, но имат дупки на канчетата за загребване. А аз само седя по средата и "ох ама айде дееее ;/"

Може би аз съм спряла също. Аз съм в застой. Аз нищо не правя по въпроса. Недоволствам как хората край мен седят и нищо не им се получава... но всъщност това е вътрешното ми аз, проектирано върху тези хора/събития. Негодувам срещу тях, защото ми е по-лесно така, отколкото да осъзная, че АЗ съм спрялата... АЗ имам нужда да се раздвижа... на МЕН нищо не ми се получава... Но се оплетох толкова много :/

Не изпитвам благодарност. А трябва. Трябва да съм благодарна, за да мога да си привлека хубави работи. Всъщност ми е спряло и апатично от доста време. Не изпитвам благодарност. Само страх. Поглеждам навътре, за да си променя мисленето, както правех преди и... нищо. Няма нищо там. Но ще го намеря. Ще ме връхлети някое вдъхновение. Ще се получи някое раздвижване. Само първо да го поискам вътрешно. Защото това ми е най-големия проблем. Нищо не искам. Само ми се мрънка.

Но си спомням много добре какво ме водеше преди - "Бъди промяната, която искаш да видиш в света". Може да успея да го следвам пак...

А това за проектирането на собствените кусури наоколо го правят повечето хора. Или поне всеки, който наблюдавах по този начин. По-критикуващите хора са най-недоволни от себе си. Тъжно е.

Резки.

2010-07-08T18:30:00.003+03:00

Като бях по-малка много обичах да гледам "Сабрина младата вещица". Сещам се за един епизод, в който тя направи магия, за да влезе в сърцето си. Искаше да го разгледа и да види какво не е наред, а то беше като хотел, разделено на стаи и важните хора/неща за нея си имаха отделни стаи. Та тя видя, че в сърцето й има огромна стая за Харви, а не искаше и се зае да редекорира и да построи нова стая, за човека, който "трябваше" да има такава голяма стая...

Замислих се днес за следите. Отпечатъците. Можеш ли да избираш, кой какви отпечатъци да оставя по теб? Можеш ли да се предпазиш? А ако се дръпнеш, отпечатъкът ще изчезне ли? Кога нещо е просто ожулване и кога е изгравирано? Изгравираното може ли да се заличи?

Когато си ожулен, мястото тупти, напомня за себе си, боли, притеснява те... Ако не се излекува, остава резка, издълбана и по-дълготрайна. Не напомня за себе си толкова често, не тупка и не ти жужи болезнено, но понякога, когато прекараш пръсти по повърхността я усещаш, като нещо установено... сякаш е вечно.

Може и да не е вечно, може да се затрие с времето. Но времето е толкова разтегливо понятие. Човек не знае колко време ще има, за да му се заличат резките. Не може да избира, коя резка е важна и коя ще дочака да се махне.

Резката е като удобна ръкавица. Вече не боли. Свикнал си. Но е все пак резка. Като щампа. Не е нещо хубаво, светещо, твое... просто следа, която някой е оставил в теб. Която си е там и ще е там колкото и да се правиш, че не е там.

Иска ми се да можех да си разгледам така сърцето. Да видя, кой, каква резка е оставил. Резка, белег, следа или цяла стая си има там и заел ли е някой прекалено голямо място...

Обичам тази песен...

"Вечният" въпрос

2010-07-04T20:58:00.002+03:00

Питате ли се? Защо? От къде? Как?

Да си зададеш въпрос за нещо е начина да го разрешиш. Първата стъпка. Има достатъчно примери, за хора в историята, които са се питали, въпреки че са им казали да престанат. Галилео Галилей например. Той е искал да разбере отговорите, на въпросите, които е имал. Не се е задоволил с мъглявите отговори или с неща от сорта на "това е необяснимо". Питането води до прогрес. Прогресът до нови въпроси... и така нещата се въртят.

"Защо?"... Вечният въпрос. А какво става, когато се примириш, че няма да получиш отговор? Или когато си убеден, че отговорът няма да ти хареса? Аз знам какво става. Днес осъзнах, че знам какво става... става това, което съм сега.

Кога спрях да се питам? Кога спрях да се интересувам? Кога спрях да търся отговора и решението...? Стана постепенно, малко по малко, един по един, заглуших всички въпроси...

И колкото и да не ми се иска, нотката на разочарование е прекалено явна, за да не й обърна внимание. Отдавна не се бях поглеждала така,както се виждам сега. Мислех, че не съм разочарована. Не трябва да съм. Нещата просто бяха такива. Аз ги приех. Разбрах ги и те преминаха. Преминаха, но защо съм разочарована? И всъщност не е само това. Сещам се за поне още 4 неща, от които се разочаровах... И не го казвам в смисъл на "ооооо гадния лош свят ми е виновен за всичко ;(" Просто влагах много, не се получи... Точка. Такива са нещата, аз го разбирам. Но явно съм се разочаровала.

И всъщност мисълта ми нещо прекъсна. Имах какво да напиша. Всъщност блога не е концентриран върху това, което исках, но ... главоболието се завърна. Ще публикувам така, за да се присетя после какво исках да кажа....

Моя грешка.

2010-06-22T21:32:00.005+03:00

i trusted you. my mistake.

Прочетох това в поредното "харесва ми" приложение във фейсбук. Естествено веднага се присъединих. Много пъти съм се чувствала така.
Може би, защото го вярвам доста силно, всеки път изживявам подобни неща доста тежко. Освен разочарование към даден човек, се заливам с разочарование от себе си, защото Аз съм си била виновна и никой не ми е длъжен иии тн...

Но не ми беше за това мисълта. Знам, че винаги ще постъпвам така. Винаги ще правя тази грешка. Ще вярвам в някого. Всъщност се надявам, че винаги ще съм способна на такъв тип грешки... Иначе ще съм душевно осакатена.

Замислих се за грешките наскоро. Животът на човек бил изграден от такива и всъщност, ако не правиш грешки, няма как да се научиш, следователно животът ти е безсмислен, ако не правиш никакви грешки... всъщност няма да ти се случва кой знае какво...

Аз винаги съм била от онези хипер предпазливи деца, които даже към връстниците си се отнасят, сякаш са им баба "ама недей така, ще се удариш", "наметни се, ще изстинеш" и "не би трябвало да правим това, защото...". Досада -.- Но какво да се прави, от вътре ми идва. Предпазливост, предпазливост, предпазливост...

Всъщност съм толкова предпазлива, че грешките, които съм направила, не са ми донесли, кой знае какво. Може би е за добро, а може и да не е.
В един момент се оглеждаш и виждаш безброй пъти, в които си избрал предпазливостта, пред живота.

Може би ключът е в това, как приемаш грешките. Аз съм от хората, които ги приемат тежко. Може би за това се и страхувам толкова много от тях. Дълго се въстановявам, дълго забравям, дълго си прощавам... А често повтарям и потретвам грешката си, в стремежа "този път ще се получи... предният път просто сбърках, ще се поправя"... Но не.

Късметлии са хората, с леко сърце. Падат, удрят се и се изправят. Не приемат нищо навътре. Не помнят дълго раните. Но пък помнят уроците. Не повтарят грешките.
Иска ми се и аз така да правя. Да не повтарям грешките. Да зачерквам лесно нещо като вече минало, вече свършило. Да се отказвам по-лесно и по-точно... да пускам по-лесно. Може ли човек да се научи на това?

I trusted you.
От кога е грешка и кога трябва да се спре?... Може би е трябвало много, много отдавна?

Умора.

2010-06-19T23:16:00.005+03:00

Умора. Физическа. Душевна. Всякаква. Пропила се е навсякъде. Тежко ми е дори да дишам. Пиша това с огромни физически и ментални усилия.

Уморявам се от усещането за незавършеност. Недоизказаност. Непълноценност. Капризна ли съм?

Мразя директното изказване тип "искам .... направи.... и недей да...." Не мисля, че имам право да искам от някого каквото и да е. Очаквам хората да искат да направят нещото, сами. Да се сещат. Защото аз го правя за тях. Защото толкова много пъти, явно съм прибирала егото си при себе си, за да виждам само тях. Но те не се сещат. Никой не иска да вижда само мен, дори за малко.Не заслужавам. Сгърчващо е.

Искам някой да види детайлите. Искам поне за половин час, някой да ме вземе толкова много присърце, че да не ме остави да сменя темата или поне той сам да не я сменя. Искам да не ми е тъпо, че съм говорила за нещо с толкова много усилия, напразно.

Искам да не ми е изтощено. Искам да не съжалявам след като постна това, макар че съм 99% сигурна, че ще съжалявам.

Наясно съм, че няма кой да ми реши проблемите вместо мен. Не искам това. Искам малко помощ. Малко опровергаване. Омръзна ми да съм права. Всеки Следващ Път.

Омръзна ми да съм мен. Искам да се сменя. Поне за малко. Да взема някой друг под наем и да съм него. Така всичките ми проблеми ще се решат...

Oh brother I can't,
I can't get through
I've been trying hard to reach you,
cause I don't know what to do
Oh brother I can't believe it's true
I'm so scared about the future
and I wanna talk to you
Oh I wanna talk to you

Треска.

2010-06-16T00:34:00.003+03:00

Трескаво. Тези дни е адски горещо. Не помня други такива жеги. Въздухът е тежък и лепкав, имам чувството, че вените ми ще се пръснат, усещам всичко по-различно... тежко... горещо, неприятно.

Не знам дали трескавото усещане е само заради времето. Сякаш нещо не е наред. Нещо е грешно... сгрешено.

Както когато си болен от летен вирус. Имаш чувството, че никога няма да се чувстваш пак добре. Лошо ти е, боли те, всичко е... аааадски гадно. След 3-4 дни се оправяш и сякаш си излязал от гаден кошмар.

Чувствам се трескаво точно по тоя начин и сякаш след 2-3 дни ще се оправя... но всъщност не... това не е летен вирус и не се знае кога и дали въобще ще е скоро края на това гадно усещане.

Щеше да...

2010-06-10T15:31:00.005+03:00

Когато бях по-малка си представях, че съществувам и в нещо като паралелни вселени, където действието се развива успоредно с това в моята. Представях си различни неща в тези вселени. Какво щеше да е ако... и тук замествах с нещо, което не съм успяла да постигна или не съм могла да получа и си го представях и хем ми ставаше тъпо, че го нямам наистина, хем се залисвах и потапях във фантазии и представи за усещания... Правех го по цял ден. Представях си както съвсем фантастични и невъзможни неща, така и напълно реални.

Наскоро осъзнах, че съм продължила да го правя. От време на време сякаш хвърлям по един поглед на паралелните вселени. "Ами ако беше станало така..." и виждам дадена ситуация, която съм преживяла примерно днес от онзи, различен ъгъл, в който нещата биха могли да са други...
Но гледам да не се измъчвам, а и понякога си представям по-лошите варианти от моя и така успявам да оценя това, което имам.

Може би, защото това ми се е превърнало в навик и просто не обръщам внимание на мислите "а можеше да...", но има ситуации, в които много ясно, на повърхността на мислите ми, още докато съм в случката, избива... избиват представи, разигравам сценарии, даже почти реално усещам, как щях да се усещам тогава. Тогава, когато нещата щяха да са в моя полза. Какво щеше да е ежедневието ми. Каква щях да съм аз. Колко по-добре щеше да е... Вчера за пръв път усетих как едно... нещо... щеше да е толкова правилно. Като да си паснат части от пъзел...

Лошото на паралелните вселени е, че те се развиват успоредно с времето, в което аз живея. Няма как да се сбъднат, защото се "развиват" по едно и също време (макар и в главата ми). Като лодки по две успоредни реки, които текът в една посока, но няма как да се слеят.

Това, че представите в главата ми не са се сбъднали, не ме натъжава. Просто съм осъзнала, че това са представи... само представи, идеи за съвършенство... а аз знам - съвършенство не съществува (:

Съвършен би бил моментът, в който всичко ще изглежда както трябва... Изглежда ... т.е. голяма роля играят и очите, с които гледаш. И все пак има мигове, в които почти мога да усетя реално представите си... толкова "няма-да-стане" са, но мога да ги усетя... осъществени... в мислите си.

Надявам се някой ден да ми се случат неща, дори по-хубави от представите ми. Истински неща, които да ме убедят за 100-тен път, че да изживееш нещата реално е коренно различно от това, да ги изживееш в главата си...

Чувствам се странно.

2010-06-05T12:12:00.002+03:00

Мислите ми се маскират като усещания. Усещания от онези, за които не можеш да говориш, без да прозвучи неразбираемо или прекалено поетично и въздушно, без голяма връзка с реалността. И все пак са мисли. Ще опитам да напиша част от тях.

Чувството за собственост е най-измамното нещо на света. Блажени са онези, които живеят без да са обременени от такова. Те успяват да постигнат щастието. Сещам се за един репортаж, че едни от най-щастливите хора в света били африкански племена, които не притежавали кой знае какви материални блага и всъщност даже живеят в мизерия (спрямо нашите интернетни, хай дефинишън разбирания за добър живот).

Аз съм от хората, развиващи силно чувство за собственост. Обичам си вещите. А ако някой реши да вземе нещо, което особено много обичам, имам чувството, че си скъсва нещо от мен и се сгърчвам вътрешно. Не зависи от логиката. Никога не съм опитвала да си го обясня. С времето се научих да не обръщам внимание на сгърчващото чувство, научих се да споделям, научих се да давам... и все пак има моменти, в които ми е трудно.

Хората обичат да притежават. Това им дава стабилност. Физически израз извън тях, на тях самите. Стремят се към пари, коли, сгради... но според мен най-голямото изкушение е да притежаваш хора. Всеки иска да притежава хора. Всеки иска да си има негов Човек. Било то "принцът на бял кон" или дете от него, най-добра приятелка... някой друг. Искаш да имаш.

Проблемът идва, когато се вкопчиш в чувството за собственост. Когато забравиш, че не притежаваш нищо и никого. Напомня ти се. А ти се сгърчваш и объркваш. Изведнъж ти проблясва, че това, което ти изпитваш е едностранно. Човекът отсреща не се чувства като твоя собственост... реално погледнато, ти чувстваш ли се нечия собственост?

Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше това собственическо усещане. Да се радваш на живота, без да искаш да го вържеш за себе си. Хората и предметите да те правят щастливи, без да трябва да са "твои", да споделяте, да се сближавате, но без болното усещане за вкопчване... ако няма вкопчване, няма да има разкъсвания след това, нали?

Но на теория звучи лесно. Всъщност нямам представа как да не се вкопчвам. Нямам представа как да спра да искам Мои хора. Мой Човек. Нямам представа как разделите да са по-малко болезнени. Как да нямам чувството, че се скъсвам на малки парчета...

Нямам представа и се чувствам странно. Опитвам се да не ми е гадно, да не осмислям, да не усещам... Сякаш вътре в мен протича процес, който умишлено не гледам. Но той си протича и на моменти избива. Сякаш ако не приемам нещата като "свършили" те наистина няма да свършат...

Но са много свършващите... както и свършилите, незапочнали неща. Много са и емоциите за потулване... и ми тежи. Чувствам се странно. Прекалено емоционална, но само когато съм сама.
Планът е да изчакам есента. Тогава ще имам по-ясна представа, когато се разсее пушилката от срутилото се и се видят последствията. Но ме е страх, че гледката ще е грозна.

Не искам край.

2010-06-02T01:29:00.005+03:00

Тези дни обмислих толкова много неща. Толкова мисли, струващи си да бъдат записани или по-скоро избистрени чрез записване. Но нещо ми пречеше. Нещо продължава да ми пречи.

Имам усещането, че ако опиша нещо, ще го запечатам, ще му придам форма и то ще свърши. Чувствам се като пусната в нищото. На края на... на края. Та, ако опиша мислите си, краят ще се доближи още повече. Ще стане по-реален. Ще придобие по-осезаема, някак физическа, форма.

А се чувствам в безтегловност. Не мисля, не планирам, не обсъждам... Толкова е по-лесно така. Като набереш скорост, когато имаш инерция... просто се пускаш, въпреки че усещаш как съвсем скоро няма да има какво да те бутне.

Всичко е едно и също и все пак нищо не е както преди. Усещам, че нещата са вече други, но аз съм си същата. Нещата ще се променят напълно. Сега съм в затишието преди буря. После... ще е друго и ще удари със страшна сила. Усещам го. Не искам да записвам. Не искам да обсъждам. Но да не записвам, означава да не съм както преди. Да променя и това. Затова започнах да пиша... без идея, без смисъл... в стремежа си да отпечатам нещо, по възможност... без да говоря, за да не го разваля.

Изпълва ме онова усещане, че ако мръдна, ако си размърдам съзнанието, ще изпусна нещата покрай себе си, нещата ще свършат и се сковавам. Вкопчвам се в стремежа си да не разваля нещо. Искам да задържа всичко до възможно най-последния момент... Не искам край. Нито начало. Искам живот... сега.

Вехтошар.

2010-05-22T23:57:00.004+03:00

Когато подреждате, изпадате ли пред дилеми? Аз наскоро осъзнах, че едно от най-големите наказания за мен е да ме оставят да разпределя, какво да се прави с дребните неща. Аз съм от хората, които нищо не могат да изхвърлят. Вехтошар.

Оказах се пред маса пълна с дребни неща, които не знаех какво да правя. На пръв поглед повече от половината от тези неща са боклуци. Но как да ги изхвърля? Хващам нещо и тъкмо да го хвърля се замислям, че може да ми потрябва някой ден. Или се сещам точно от къде е нещото и ми е свидно.
Сувенирчетата са най-лесни за разпределяне (имаш оправдание да не ги хвърляш) Например пясъчното часовниче от екскурзията в 4 клас. Ооо хванах го в ръка и ме обхвана атмосферата от тогава. Спомних си магазина, от който го купих. Спомних си за самата екскурзия. Като на лента ми преминаха основни моменти. Ох беше толкова хубаво. Спомних си, как всички харесвахме момчето от съседния клас и събитието на деня беше да го видиш, а на екскурзията можеше да го гледаш по цял ден :О
О, знамето на Милка, което взех в края на лятото на 2008, когато Милка имаха нещо като обиколка по градовете. И отидохме четирите. Давака Милкинис :О А, дегустирахме и течен шоколад ммм... Хартиено знаме на дълго дървено шишче... и все пак, не мога да го изхвърля :/ Набутах го в чекмедже.
Щракащите пръсти!!! Щракащите пръсти от волейбола. О, още хубави спомени ^^ Вълнението по време на мача и яките моменти, в които цялата публика избухва. Обичах да се обръщам назад в точният момент и да видя как всички едновременно изпитват едно и също. О и борбата за снимки след края на мача. Тези високи хора са толкова внушителни наживо хаха
Попаднах на помпона, който Елито смъкна без да иска от шапката ми. Бял помпон от прежда. Какво да го правя? Ама не мога да го изхвърля. Може да му намеря хубаво приложение някой ден или да си го пришия наново. Или просто да си го държа в ръка, следващият път когато ми попадне в ръката.
Ооо мъничко стъклено топченце. Ама наистина много малко. На половината на грахово зрънце. Прозрачно е. Нямам идея от какво е било част. И май никога няма да разбера (ах не ве!). Няма абсолютно никакво приложение. Но не искам да го изхвърлям. Пъхнах си го в джоба.
Ох имам толкова много рапани, мидички, камъчета... Дори тях не мога да хвърля. Наистина. Сигурно ми има нещо сбъркано. Ха, ето го "пръстена" рапан. Както и рапанчето, върху което има налепени някакви камъчета. Това ми напомни когато майка ми, ми донесе цяла торба с рапани, мидички и камъчета от човек, който ги лепял и правел сувенири на Златните. Много време си мислех, да си набавя лепило и да опитам и аз да сътворя нещо. Един ден на майка ми й писна и просто изхвърли торбата (за добро е било).
Най-много ме дразнят нещата, които не знам от къде са и дали имат приложение. На мен ми изглеждат напълно безполезни. Като голямата пружина. Но може би е част от прахосмукачката. Или от нещо друго. Не мога да я изхвърля.
Ох, а безбройно многото копчета, части от бижута, късметчета от сватби, които реално погледнато нищо не вършат и с нищо не свързвам...? Защо не мога да изхвърля тях -.-

Вехтошар. Това съм аз. За съжаление не само към вещите си. Така се отнасям и към хората (не че имам дилема дали да ги изхвърля хаха, по-скоро чувствата към тях). Като задръстена с безброй много копченца и рапанчета съм (вътрешно). Забравени и ненужни, но все пак там. Всеки път, когато тръгнеш да търсиш нещо или пък ти попаднат случайно, те връщат назад... напълно ненужно.
Понякога се изумявам какви неща помня. За хората. За нещата преживени с тях. Чудя се, те дали помнят? Или нямат проблем с изхвърлянето?

Мисля, че имам проблем с изразяването на чувства. Може би, ако не ми тежеше толкова много вътрешен багаж, щеше да е по-лесно? Изживявам си нещата вътрешно. Правя си "сувенири" които да "събират прах" после... а външно, външно се надявам на късмет и упоритост от ответната страна. Но не за приятелства... за други чувства...

А моментите, когато осъзнаеш, че реално няма нищо, колкото и много да има вътрешно, са най-гадни (:

И все пак не мога да изхвърля нищо.

No one really understands...

2010-05-09T23:29:00.003+03:00

Някво... иска ми се да взема кофи с боя, да отида пред огромна стена или огромен под и да взимам кофите с боя и да плисвам по празното място. Ей така... взимаш боята и я замяташ. Без цел да се получи нещо красиво или смислено, без желание за някакъв смисъл...

Би ми харесало и да чупя неща. Но не със яд, не със злоба. Просто да взема нещо крехко и по възможност не много красиво, за да не ми е жал и да го раздробя и натроша, после да го стрия на прах в хаванче и да се наслаждавам на хрускащите звуци.

Иска ми се да късам, да късам платове, да късам трева, да късам хартия... Да късам листа.

Да копая с ръце, под ноктите ми да се напълни с пръст, но аз да продължа да копая, без да мисля за нищо, без да имам цел, без да се налага да говоря или да обяснявам защо...

Да стъпча купчини със сухи листа, ама огромни купчини от много сухи листа. И да слушам звуците и да усещам какво става изпод подметките на кецовете.

Да бягам в средата на огромна поляна, сред трева висока до кръста ми. Да бягам, просто ей така...

Напоследък пак си мисля за мълчането. Какво ще стане ако просто млъкна и започна да се разхождам с тефтерче, за моментите, в които се налага да кажа нещо, за да пиша в него? И ще обяснявам, че ме боли гърло или нещо такова и няма да говоря. Няма да говоря на никого. Само ще пиша.

Когато абсолютно нищо не казваш, няма как да ти е гадно, че не успяваш да говориш, за това, за което искаш. А и изобщо говоренето е гадно. Думите са гадни. Ако можех да взема буквичките, да ги хвърля на бял лист и по този начин да се изкажа, щеше да ми хареса повече.

А щях да пиша преди няколко дни за приятелството, безрезервното доверяване, наивността, класифицирането на хората... но ми е прекалено гадно и безсмислено. Няма. Не и сега.

Girl in the park one day
Killing all the bugs on the pavement
Seems like she got a nasty streak
But she does it in a beautiful way

Like a bullet from a gun
She sparks and then she runs
The only thing she's sure of
Is that no one really understands

Белези.

2010-04-28T23:12:00.003+03:00

Стоя си в 12:12 АМ и слушам песничка и пиша на уърд. Интернетът ми спря, защото забравих, че му е време да се плати, а аз реших, че трябва да напиша нещата, които смятах да пропусна да напиша. А това сигурно ще го публикувам утревечер (ако въобще види бял свят).

Днес беше странен ден. Забързан, изнервящ, разочароващ, оставящ ме с кофти усещане, а след това приятно поправен, но в интернет пространството... в пространството на „ноу лайфърите”, макар че започвам да се чудя, защо нещо, което те крепи и те радва се води „неистинско”, а хората, които го предпочитат са „не живеещи” или нещо от сорта...

Ще започна отначало и ще си пиша изводите хронологично, макар че едва ли някой друг освен мен, ще схване връзката.

Събудих се днес с отвратително усещане от гаден сън. Чувствах се като пияна (не че някога съм била)... добре, като препушила с наргиле (така мога да говоря от опит поне) и веднага седнах на компа, за да спазя уговорка, която аз определих. Седнах и отворих уърд (хаха ирония, денят ми започна с уърд и завършва с уърд) и скайп. Писах и кашлях, кашлях и приказвах по скайп, смятах.... изнервях се... нямах време да ям. После изведнъж се оказа така, че закъснявах.... А трябваше да оправям едни... неща, свързани с една услуга, която поех ангажимента да изпълня... Нямаше как да не го направя.

Приготвях се набързо, убедена че не трябва да се контя... Пътувах сама. Все пак закъснях, не мога да дърпам другите назад, само защото аз съм изостанала. Качих се в автобуса по супер екстремния начин, с някакъв скок тип балерина се метнах през вратата в последния момент и супер доволна се настаних на седалката, а кондукторката идва и ми вика „хубаво бягате за автобуса, ама не ви идва на АКЪЛА, че шофьорът може да ви затисне и после той да е виновен” ВТФ!? Абе жено, аз бързам!!!
Докривя ми. Много ме е яд как хората не се съобразяват, че за да правиш нещо имаш причина. Или пък бягам за кеф -.- Глупави хора, сякаш като ме скастри и няма да бягам вече да си хвана автобуса... нвм. Изведнъж осъзнах, че не съм яла нищо освен половин чиния макарони -.- Усетих познатото чувство на прималяване. Надъхах се да мина през магазина преди да вляза в класната стая. 2-3 минутки повече, едва ли щяха да навредят. Пътувах гадно. Супер бавно. Много изнервящо. Слязох и вече изнемогвах. Усещах си главата като балон, а краката някак далееч, далееч надолу. Изведнъж осъзнах, че чувам по-малко от преди. Не чувах птичките. Не чувах трафика. Виковете на децата, които си играеха в двора на съседното училище се чуваха някак много отдалеч и откъслечно. Стана ми много тъпо -.- Някак синхронизира с вътрешното ми усещане, че съм изолирана от света. Не стига, че се чувствам сама, ами сега и не чувам добре. Още по-трудно ми е да се свържа с хората наоколо.

И колкото и да ми беше гадно, не можех да не забележа разликата в природата. Дърветата имаха листа. Плътни корони, правеха сянка, беше толкова зелено и слънчево и красиво... Стигнах до даскало и се поколебах дали да не вляза, все пак закъснявах вече с 15 минути, но си казах, че ще е тъпо да припадам докато ни снимат. Отидох и си взех вафла, за да ме закрепи докато дойде време за другото ядене. Изядох я на 3 хапки, пих вода и хааайде да влизам в час.
Влизам аз, а всички изтупани и наконтени седят и слушат класната, която говори, а операторът снима -.- Чудесно! Стана точно както си мислех, че не искам да е.

Тук ще спра с разказа, защото не искам да си правя опис на деня. Имаше изводи, които исках да запазя.

Ще кажа накратко – получихме грамоти, писахме си по ризите, беше мило. После отидох да ям с част от хората, другите отидоха на кафе, а ние отидохме при другите след като се наядохме. Малко е тъпо като идавш после. Като допълнение си.
Тръгнах си по-рано, за да изпълнявам услугата. Бързах като кретен. Свърших работата. На връщане в автобуса пътувах също толкова гадно, даже по-гадно. Майка ми ми се разсърди, като допълнение на якия ден. Ходих на фризьор. Изнервих се. Просто чаках момента, в който нещо да ми се изцвъка на главата и да се допълни картинката (е не ми се изцвъка де).
Прибрах се... доизнервиха ме с обяснение колко съм гадна и несъобразителна. После седнах на скайп...

Днес си разсъждавах за това да си си самодостатъчен. Преди ги съжалявах тия хора, защото за мен самодостатъчен = самотен. Всъщност не, съмодостатъчния човек, не е самотен, за да си самотен трябва да имаш нужда от някого, а него да го няма, на самодостатъчните просто никой не им е нужен. За съжаление самодостатъчността не е нещо, на което да се научиш – или я имаш, или не. Яд ме е, че аз я нямам. Щеше да е толкова яко. Единственият човек, който ти трябва си ти.
Но пък виждам как някои хора се стремят да са си самодостатъчни и го постигат до някаква степен. Тъжно е. Не ми харесва. Май и аз на там отивам, обаче.

Чудех се и за нуждата да си нужен някъде/на някого. Искаш някой да те иска. Искаш някой да се сеща, когато не си там. Искаш присъствието ти да означава нещо. Няма нищо лошо в това, особено, ако е за среда, за която си положил някакви усилия. Но пък знаеш, че нямаш право. Не можеш да кажеш „искам да се сещате, когато не съм с вас и да ви липсвам поне.. мъничко” хахах жалко е.
Светът винаги ли е бил „ако имаш сили и си добре идваш в средата на нещата, при хората, ако си зле стой острани докато се оправиш”? Неразположенията винаги ли са били нещо, което да те отдалечава и да те кара да се чувстваш тъпо? Сигурно. Ама щеше да е яко да не е така.

Напоследък усещам средата като нещо, за което ако не ставаш, просто не ставаш. Или си в добра форма и си наред и всичко е ОК или си си сам и ти е гадно, докато не се оправиш и не станеш „годен” за... нещо си. Преди мислех, че средата е нещо, което да ти помага и да те „подпира” когато губиш почва под краката си, но се оказва, че не е така... Тя е нещо, което трябва да си извоюваш, а ако нямаш сили, просто стоиш отстрани. Нещо като критерии, които трябва да покриеш, ако искаш някакви облаги. Стана ми доста самотно след това прозрение. Но после...

Пак стигнах до извода колко малко ми трябва. Малко мило държание, малко адекватни разговори, в които ме слушат, малко забавни чатове с някой, който познава чувството ми за хумор, малко интерес... Мъничко. И ми стига. Стига ми, за да ми залепи счупения ден. Стига ми, за да не мога да квалифицирам целия ден като гаден. А всичко дойде от хора, които не са длъжни да споделят обща среда с мен. Иронично.
Напомниха ми, че за някого съм поне малко важна. Напомни ми го някой, който прави нещата по-хубави за мен ;) Напомниха ми, че мило държание, може да разтопи скованото усещане. А мило държание от Някой си е направо злато. Напомниха ми, че могат да ти засвидетелстват някакво уважение и добро отношение, дори и хора, които не си виждал на живо и да ти стане хубаво от това.

Netsky – everyday (music)

А не искам така. Не искам нереалното да ми харесва повече от реалното. Къде са реалните неща? Къде са хубавите работи, идващи от реалните хора? Или... първо трябва да се „стегна”?

Имам чувството, че изпуснах повече от половината неща, които смятах да напиша между пръстите си... изтекоха като вода от шепи... но нищо...

Сега искам да спра времето. Да не идва утре. Дори не държа да ми се пуска нета. Просто да си стои 1:06 сутринта, всички да си спят, а аз да си слушам музика и да не трябва да правя нищо... и да не мисля за нищо...

*****************************************************************************************

По-горното го писах снощи. Реших все пак да го публикувам. Без редакция. Каквото е – такова. Сега съм изморена и ми е досадно скучно. Не ми се описва днес. Не ми се вадят изводи за днес. Ще допълня само едно... Снощи като си легнах, след като написах по-горните неща, се сетих, че пропуснах да напиша основното... Нещото, което ме подтикна към писане.

Снощи преди да ме осени идеята, че трябва да пиша, бях тръгнала да си оправям леглото. Реших да си закача ризата. Взех я и тръгнах да я закачам на обичайното място, както правих години наред, но като я вдигнах да я закача, и тя се озова пред очите ми, видях думите написани от съучениците ми и ми стана... гадно. Те бяха като белези. Осъзнах, че ризата ми е окончателно в този вид. Ризата, която години наред носех, почти редовно и е видяла какво ли не. Тя беше нещото, което свързвах с училището. Не беше нещо лошо. Никога не ме е дразнила (освен в претъпкания автобус, в края на май и през юни). Обичах си я. Харесвах си я, една такава чиста и светло-синя. Сега е цялата изписана, с послания и пожелания за живота... с призиви „Не ме забравяй!” и „Винаги ще те помня!”... Не заради самата риза ми стана гадно, а заради... фактът, че един период от животът ми си отива, трайно и безвъзвратно... завинаги. А тези надписи са опити за оставяне на следа. Белези. Белези, които да напомнят за някого или нещо след години...

Ръчна спирачка.

2010-04-23T23:57:00.004+03:00

Цяла вечер седя с идеята да пиша. Цяла вечер се чудя, от къде да подхвана... какво да подхвана... 2-3 пъти отварях сайта, но така и не натисках бутончето "нова публикация". Страхувам се, че няма какво да напиша. 10 минути страницата стоя отворена, а после 2-3 минути стоях и си сменях песните, като поглеждах от време, на време мигащото курсорче на бял фон... и ме шибна нещо като прозрение...

"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.

Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...

По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.

Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.

Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.

Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-

......................................................................

Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?

Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.

Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...

Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/

Ляляля... -.-

2010-04-20T23:52:00.002+03:00

Толкова далечни ми изглеждат Онези моменти... със свободно съзнание, мислещ ум, увереност в нещата, хубаво вътрешно усещане... мммм... Уф...

Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"

Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<

ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф

Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.

Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...

Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-

Н я м а з н а ч е н и е.

2010-04-19T21:25:00.002+03:00

Нямам право. Нямам право да си позволя да се отпусна. Нямам право да се замисля. Да съжалявам. Да съм разочарована. Поне в мислите си, трябва да съм стегната. А усещанията, тях ще ги оставя. Тях отдавна съм ги оставила, да си текат и да ме мъчат. Да се гърча вътрешно и да се чувствам зле. "Сефте" както биха казали разни хора.

Нямам право. Но от утре. Днес не мога. Прекалено ми е... рано. Прекалено много тупкам, прекалено ми е разранено, прекалено много гной има. Не мога да го покрия, прекалено много боли. Ще го покрия утре. Щях да напиша "надявам се да успея" но... не, няма значение, дори и утре да се чувствам по същия начин. Няма значение. Няма значение, че ме избиват съмнения. Няма значение, че не вярвам в себе си дори. Н я м а з н а ч е н и е.

Мислех, че ако положа достатъчно усилия, ще съм доволна, независимо от резултата. Долна лъжа. Не е така. Няма по-гадно от това, да си разочарован от себе си. Гадно е да се чувстваш тъп. Да си "друга категория"... да си изостанал.

Вероятно, ако се гледах от страни, щях да реша, че преувеличавам. Но не се гледам от страни. Не съм сляпа за всичките усилия, които се оказаха... недостатъчни. Знам как се вкопчих и как изгубих това, в което се бях вкопчила. Знам за усещането, сякаш гледам след изпуснатия влак, а хората ми махат и ми се смеят... ама аз испуснах... не съм с вас вече... вие сте на друго място...

Прекалено ми е. От сегашната ми гледна точка. Непосилно ми изглежда. По-непосилно отколкото ми е изглеждало някога... Чувствам се тъпа... Като плюнка. Не ми остана място. Къде да се скрия сега... Навсякъде е... плюнка. Това което чувствам, това което си мисля, а сега очевидно и това, за което се старая и това, което правя... п л ю н к а. Гадна дума, която ми е грубо да пиша... точно така се чувствам.

А на всичкото отгоре съм самотна плюнка. А нашите ще ме гледат безпомощно и ще ме питат как да ми помогнат. А аз ще им обяснявам, че няма как. Те ще ме наблюдават притеснени, а аз ще се чудя къде да се скрия тоя път... къде да се скрия тоя път... не остана... ;/

Гади ми се...