Мастика и сълзи

Мътни са сълзите, сякаш от мастика, пълнят ми очите, пътя си не виждам.
Пълнят ми очите, пътя си не виждам. Ходя без да спирам, никъде не стигам, нищо не намирам, никого не искам.

Нищо не намирам, никого не искам.

Аз ли съм - не съм ли, на ръка си гледам,на ръка си гледам пътя си не виждам.
Бягам и се връщам, все една и съща - шапката червена, а душата черна.
Шапката червена, а душата черна.
Шапката червена, а душата черна.



Нямам шапка. Мисля, че имам душа. Душа, която продължава да не си научава уроците. Ситуациите се повтарят, леко различни, но еднакви в края си.
Нищо не намирам. И не виждам път. И съм все една и съща. Тази година ми донесе толкова много сълзи за сега, а е само в средата си. Страх ме е да погледна напред.

Аз съм все една и съща. Сълзите са все така мътни.
Никъде не стигам. Нищо не намирам. Искам да избягам... този път да се върна друга.

Relate-нах

От много време насам не се сещам да си пусна музика. Някак не ми се слуша. А дори да искам да пусна нещо да звучи - не ми хрумва какво. Наскоро се сетих за песен, която съм чувала по радиото, от тия по-комерсиалните някак, но нея колкото и пъти да я чуя, не ми омръзва и ми харесва. Намерих си я в ютуб и чух първите думи на текста... relate-нах яко:

"I thought that I've been hurt before
But no one's ever left me quite this sore"

Самият глас на този Шон Мендез много ми харесва. Някак жален, но жив. Реших да пробвам други негови песни. Попаднах на друга с която яко relate-нах:

"You've got a hold of me
Don't even know your power
...

Show me an open door
Then you go and slam it on me
I can't take anymore
I'm saying baby

Please have mercy on me
Take it easy on my heart
Even though you don't mean to hurt me
You keep tearing me apart
Would you please have mercy, mercy on my heart"

Проблемът е, че този път така се счупих, че сякаш голяма част от вътрешния ми свят е умрял. Изключително смущаващо е. Дори не мога да опиша какво чувствам, защото май... не чувствам. "Много яко си се анестезирала" ми каза терапевтката. Страх ме е че така ще си остана. Тъжно ми е за душата ми. За способността ми да чувствам, да съм весела, да обичам, да се привързвам. Каза ми още че съм тъжна, а аз попитах "...тъжна ли съм? Не знам..." Наистина не знам. Яко ме няма. Ако можех да плача - да го изплача. Ако можех да се карам - да се скарам. Ако можех да викам... да се навикам. Но не. Аз съм просто... парализирана. Понякога ми става тежко и ме боли. Но бързо отминава и пак ставам празна. Страх ме е. Не знам как да се ремонтирам. Не искам да съм това.

Спомних си как някъде в интернет прочетох "Наблюдавайте как енергията ви се променя покрай различни хора.". Общуването само с един определен човек напоследък ме кара да се чувствам по-енергична и по-... себе си и да ми е интересно. Човек който винаги, от ден 1 ми е безкрайно интересен. За съжаление е и супер далечен, недосегаем, недостъпен. Навремето се наслаждавах на приятелството му, но този кораб отдавна е отплувал.

Та трябва ли да чакам да срещна друг такъв човек? Нали уж трябвало сама да се открия и да съм си самодостатъчна и тогава да срещна някого? Явно пак не мога да науча урока. Освен това, не вярвам да се появи такъв човек в живота ми. Отчаяно ми е.

Трансформация?

Прочетох си миналия пост. Колко неща ми се случиха за 4 месеца...
Зарязах всичко и се върнах назад... Назад в пространството, назад във времето. Тотално се счупих, междувременно спрях, потънах... загубих се. Сега не знам къде съм, къде са ми силите, енергията, желанието за живот. Яд ме е, срам ме е, боли ме и в същото време не съм нищо.

Как да се изкопая от калта? Колко точно надълбоко съм си набутала главата там? Как да стана нормална, функционираща и жизнена?

Чух нещо по телевизията от някаква астроложка. Как всеки с нещо скорпионско, асцендент, луна, знак, през живота си ще трябва да се трансформира, да се "прероди". Това ми напомни как като ми подариха хороскоп и отидох, първото изречение на астроложката беше "Теб хората в живота ти много ще те нараняват, за да те накарат да се учиш и да се трансформираш. Да изгаряш като феникс и да се прераждаш от пепелта - да израстнеш духовно."...

Нещо ми убягва урока този път. Колко време ще го уча още. Айде стига вече, стана банално. Не искам да продължава тая нелепа, гнусна ситуация да ми се меси в живота. Строши достатъчно от него. Никак не е честно. Не е честно аз да трябва да се "уча" а другите да си правят каквото искат. Продавам си скорпионските неща от звездите. Даже ще ги подаря всъщност. Взимай си ги вселено. Не искам да ги уча тия уроци, не съм се записала за тая специалност. Явно фейлвам и при най-лесните тестове. Не съм за този клас. А може би си ме сложила в клас за бавни, където повтаряте уроците по 5 пъти, докато глупавите разберат.

Дали урокът ти е да не допускам никого до себе си? Да не вярвам, когато някой ми се представя за близък? Или пък да не запознавам едните си "приятели" с другите си "приятели"? Те не ми останаха много така или иначе. Никога да не проявявам наивността да се привързвам и раздавам толкова много? Кое е? Не ми изглеждат много духовно извисяващи тия уроци. Защо тогава ми ги повтаряш? Колко време ще стоя в класа за бавни?

Поглеждам напред и виждам висока планина. Вече се чудя ще я изкача ли някога или ще си остана в калта завинаги. Може би не мога да се трансформирам, може би съм счупен покемон.

Глинени калчища

Отново се чувствам като пате в калчища. Забързано пате в калчища. И се опитвам да не спирам, поне се само-убеждавам че се движа. Имам планиран почти всеки ден от следващите 2 седмици. В плана липсва достатъчно време за сън, достатъчно време да наваксам изпуснатите уроци, достатъчно време да дишам.

И в същото време съм изключително спряла.

Не знам дали ще успея да свърша всичко. Но най-тъпото е че не знам има ли смисъл да свърша всичко. Както и ще се почувствам ли по-добре? Ще почувствам ли... нещо?

Чувствам се на min. И апатията ме дави. Батерията ми мига на празно.

Искам да свикна с новата работа, да почна спорт и танци, да науча уеб дизайна, да се изнеса в хубава квартира с кухня...

Такъв е плана. Това ТРЯБВА да направя. Но ако се замисля какво наистина Искам... искам да ме гушкат, да целувам, да ме галят по косата, да преплитаме пръсти, да заспим сплели краката си, да се чувствам малка и на сигурно и топло, да заровя муцунка в шията му и да ми мирише на Човека, който прави всичко това с мен и ме кара да се усмихвам без да се усещам, защото душата ми свети от любов и красота... да чувствам че ще съм вечно млада... да се чувствам жива.

Чувствам се суха, боляща и горчива от толкова много време, че се чудя дали не съм такава в същността си. Дали блещукащата и бълбукаща от щастие и обич душица, не е плод на въображението ми сега.

А калчищата са в душата ми. Или това, което се намира около сърцето и белите дробове, защото ме стяга и ми пречи да дишам и ми тежи и ме бави, а имам да върша неща. Да бъда възрастна и отговорна и да се... движа.

Трудно ми е...

fail

Май стигам до момента, в който не мога повече. Нищо не мога. Повече... не мога.

И ми се плаче само. Знам че звездите са там... или поне така съм си казвала преди. Но имам чувството че още 10 години няма да ги видя и тези облаци вече ми тежат, ужасно много.

I feel like a forever fail. С всяка клетка на тялото си. И даже тук да се оплача не мога. Защото ме е срам, че някой случайно ще го прочете. Срам ме е колко нелепа и слаба се чувствам.

И само ми се плаче.

Стига боклучета

Боклучета, боклучета... цялата ми душа е в боклучета.
Стари кутии от храна, сухи листа, самотни чорапи, части от изгубени вещи, загубили предназначението си... така се усещам. Мирише на влага, гнилоч и застояло. А боклуците са до колене и не може да се мръдне!

Пълна съм с нелепи, неоправдани очаквания, които не пускам. С грешни, болящи надежди. Не пускам и са затрупали всичко.

А така ми се иска да замета. Да отворя врата като на гараж и да замета с голямото гребло ВСИЧКО - НАВЪН.

Всичко непотребно, миришещо, тъжно, безполезно и гротеско. Смачканата пластмаса и труповете на буболечките.

Да се изчистя от очаквания. Да се изчистя от боклука. Да ми олекне. Ах как искам да ми олекне.
Омръзна ми.

Звездите са си там

Звездите са си там.
Звездите са си там.

Дори да не ги виждаш. Дори да не помниш как изглеждат дори. Те са си там.

Звездите са си там, завинаги.

Някой ден пак ще ги видиш или ще станеш част от тях.

Не забравяй.

Не забравяй за звездите.

Звездите са си там.
Звездите са си там.
Звездите са си там.
Повтаряй си го, докато е нужно.