Не искам да съм това момиче.

Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes

Живея с идеята, че всичко е кръговрат. Всичко се случва на цикли, със своите спадове и върхове. Но не съм наясно, дали наистина е така... а и ако е така, как точно стоят нещата.

Трябва ли да се осмъртя вътрешно, за да мога да се съживя наново... нова? Това ли означава да се справиш с болката? Да си задушиш чувствата, защото са неудобни? Да се правиш, че ги няма достатъчно дълго, докато спреш да изпитваш каквото и да е... да умреш вътрешно, защото с тази вътрешност не можеш да бъдеш повече щастлив и трябва да я убиеш, за да се зароди нова...?

Потресава ме фактът, че чувствата нямат значение. Винаги са били водещи в моя свят... но се оказва, че нямат значение... не трябва да имат значение. Трябва да се държиш така все едно ги няма, да ги криеш и потъпкваш, да ги преглъщаш и преживяваш... Не може да не го свързвам с убийство.

Не искам да се минава от там. Не искам да се убивам вътрешно. Няма ли друг начин? Не може ли вселената да ми изпрати друг път? Не искам да преминавам през дългото преживяване на драма, в което сърцевината ми да изтръпне от студеното нищо. Просто не искам. Ужасно банално е. Изнервям се. Не искам да го гледам тоя филм. Не искам да съм това момиче.

Искам веднъж на мен да ми се случи нещо хубаво по неочакван за мен начин. Искам да ми се покаже, че хубави неща се случват по-прекрасни отколкото съм си мечтала... искам да има изход различен от "чакай и гледай да излизаш колкото може повече" и успокоение различно от  "ще ти е тежко, ама след време ще ти става по-малко тежко"... това е лъжа. След време няма да се чувствам по-малко самотна... напротив. Искам друг изход, който не мога сама да измисля.

И ми трябва скоро. Стига вече. Стига... просто стига.

Без вътрешности

Мисля си, че се справям, а после изведнъж виждам, присещам се или чувам нещо и се оказва, че не е така.

Изведнъж се появява чувството, че всичките ми вътрешности са изпаднали в бездънна яма и в мен има огромна тегнеща дупка, която даже не ми дава да дишам, защото и белите ми дробове, заедно със сърцето, стомаха и всичко друго са тръгнали да падат в безкрайното нищо, в което съм се превърнала.

Стоя зашеметена, скована и вцепенена до мозъка на костите си, а след това идва страха, че трябва да преживявам това още много пъти, трябва да осъзная всичко от още много различни ъгли и трябва да попадам в дупката пак... и пак... и пак... и всъщност тъпча на едно място... и става по-зле... и всичко се криви още повече... И не знам какво правя погрешно.

Само ме е страх. Страх ме е, че нищо не правя или че няма какво да направя и че трябва просто да тъна в блудкавата супа на тая гадост.

Страх ме е, че това беше само началото и още не съм излязла от шока, който е омекотявал истинския удар с чук през лицето. Страх ме е, че тепърва предстои драмата. Страх ме е, че едва съм започнала да се заплитам в калчищата и съм тъпо пате, което не знае къде се е озовало.

Изпълнявам рецептата точно. Движение, възможно най-много хора наоколо. "Справяне."

И ме изпълва вледеняващ ужас, всеки шибан път, когато се окаже, че лекарството от рецептата не ме лекува. Че грозните, смъдящи пукнатини са си там такива, каквито ги оставих, когато им обърнах гръб. Че не знам какво да направя и няма какво да направя, освен да чакам. А не ме бива да чакам... чакам ли ме обзема паника и става само по-лошо... или апатично... страх ме е.

Ужасно много ме е страх. Стоя си разхвърлена на парчета, плачеща и без вътрешности. И ме е страх.

Reminder

Трябва да съм в кондиция. Да си напомням. Да не се отпускам и да не се спирам. Да не си позволявам да залежавам или да ми стане твърде комфортно вкъщи. Да не си позволявам да се гмурна в книги и сериали твърде надълбоко и да забравя, че трябва да не спирам.

Но днес е от онези дни, в които сякаш устата ми е залепнала, а в гърлото ми има огромна топка, която пречи на всякакви думи да се зародят. Очите ми са сякаш празни, а апетитът ми не съществува. Днес си мисля... толкова ли ще е лошо да се спра за малко. Какво ще стане ако спра? Но така както не съм спирала от години. Какво ще стане, ако просто се оставя да потъна и приема празнотата, която всеки ден се опитвам сръчно да измета от вътрешността си... Може би трябва да я приема. Може в нея да се крие нещо. А може просто да си почина, не влагайки енергия, която и без това нямам, в нищо...

И все пак смътно си спомням, че това не е редно. Знам, че трябва да се движа и да се ръчкам. Да съм в постоянна бойна готовност.

Но есента ще дойде, а аз само си мисля как сухите листа и студения вятър още повече ще ме бутнат към празнотата.

Днес ще си позволя малко мълчание и празен поглед. Ще се ръчкам и ще мета утре. Днес не мога, нямам сили.

A wish

Dear Universe, please send me someone to kiss and laugh with until our breaths are taken, someone to talk to, to hold hands and to cuddle, someone good and handsome, smart and with the kindest heart, someone with a face to explore and fall in love with, the person with the most beautiful and caring hands in the whole world, someone deep and real, one who is not shallow or afraid so I could love and be loved.

And I promise, I’ll give my best once again, I won’t be afraid despite everything that happened to me. I’ll be brave and will hold on to this gift you’ll send me. Again. But let this time not be in vain.

I’m ready.