don't need it now... Beautiful day

U2 - beautiful day

Много хубава песен. От вчера не мога да спра да я слушам. Не ме вдъхнови да стигна до някакъв извод, просто е от онези "разбиращи" песни. Аз си я усещам, не мога да се обясня с думи... или по-скоро не искам. 

The heart is a bloom
Shoots up through the stony ground
There's no room
No space to rent in this town

You're out of luck
And the reason that you had to care
The traffic is stuck
And you're not moving anywhere

You thought you'd found a friend
To take you out of this place
Someone you could lend a hand
In return for grace

It's a beautiful day
Sky falls, you feel like
It's a beautiful day
Don't let it get away

You're on the road
But you've got no destination
You're in the mud
In the maze of her imagination

You love this town
Even if that doesn't ring true
You've been all over
And it's been all over you

It's a beautiful day
Don't let it get away
It's a beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Teach me
I know I'm not a hopeless case

See the world in green and blue
See China right in front of you
See the canyons broken by cloud
See the tuna fleets clearing the sea out
See the Bedouin fires at night
See the oil fields at first light
And see the bird with a leaf in her mouth
After the flood all the colors came out

It was a beautiful day
Don't let it get away
Beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Reach me
I know I'm not a hopeless case

What you don't have you don't need it now
What you don't know you can feel it somehow
What you don't have you don't need it now
Don't need it now
Was a beautiful day

ахаха това, което искам да изразя си е изпято в песента... аз мога само да подчертавам (:

Erase

Днес отново ми се получи онази синхронизация тип - мислиш си нещо и в същия ден гледаш нещо по телевизията или слушаш нещо, свързано с него. Гледах "Улицата". По-скоро малка част от предаването. Показваха възрастни хора, малки деца иии актьорите от шоуто, вайкайки се, не може ли нещата да се върнат назад, да се върне младостта и тн. Показваха, връщайки кадара назад, разни движения, сълзи връщащи се нагоре...

Случвало ли ви се е да искате да изтриете някои неща, които сте казвали иии говорили... усещали? Навярно да. Мислех си за изкривената представа, когато си в дадено състояние. Чувстваш се... някак... и това усещане ти изглежда велико и вечно, искаш да го изразиш, да го покажеш, да не го омаловажаваш и го говориш, гърчиш се, мислиш го... После минава време, реалността те кара да си промениш усещанията... или може би е просто самото време, усещанията се забравят, някак... минали са вече, но спомена за разговорите на тази тема си стоят. Като пръски от кална локва, в която си стъпал - времето вече може да е сухо, но следите от разплискването на калната вода си стоят по теб.

После (в измерението "сега") разни изказвания, дрееебни случки те карат да се чувстваш... жалко... като кретен, защото правиш връзка с онези спомени. Усещанията май ги няма вече, но спомените за раздухването им те връща, придържа те... Не стига че ти е било трудно да се пуснеш, ами ти е и допълнително гадно, защото не можеш да разбереш... какво подяволите беше всичко това и приключи ли вече?! Имаш ли право да ти е гадно... нормално ли е когато не ти е гадно в едни ситуации и ти е гадно в други... какви са тия... петна... защо трябва да ги има... това че гузните петна са само вътре в теб означава ли, че ги няма? Но няма значение, нали? Нищо не се вижда навън... само вътрешно е... ще го забравиш.

Гледах и края на един епизод от "Анатомията на Грей", в края гласът зад кадър говореше за търсенето на смисъл. Хората го правят, защото имат нужда от обяснение. Мисълта, че са съвсем самички тук долу е прекалено страшна.

Аз съм от най-страхливите хора = най-много имам нужда от смисъл. Търся смисъл във всичко... или поне търсех... Прекалено много безсмислени неща ми бяха важни, за да знам, че не всичко има смисъл. Смисълът си го градиш сам, вътрешно. Ако не го видиш, значи го няма, а ако го има - си си го измислил сам... Животът не е низ от случки, които се случват, за да се случи нещо друго... Животът е низ от последователно случващи се неща, без връзка помежду си (изключвам причинно-следствената). Всъщност смисълът се крие в това да "научиш" нещо от това, което те сполетява. Доста тъпо, нали? Къде, къде по-яко е да живееш с усещането, че всичко си има причина. Да намираш връзки във всяка дребна подробност, като цвета на връзките на кеца свържеш с нещо важно и по този начин, всичко изглежда подредено, дори когато не е. Има хармония, по-велика и по-голяма от вътрешната ти - доста полезно, когато вътрешна хармония просто ти липсва... Полезно е, когато наоколо нещата не ти допадат... "сега е така, защото послеее...."... всъщност... защото после, какво? Сега ти е гадно, следователно послее няма да ти е, защото сега нещата просто се подреждат?! Боже, какви глупости... Ако съумееш да си оправиш нещата, ще си ги подредиш, без това да влияе на неочакваните събития в бъдеще или да е свързано с каръшките ти дни в миналото... 

"За да си истински щастлив, трябва да живееш само в настоящето". Не помня къде прочетох това, но ми се е забило в съзнанието от тогава. Толкова е вярно! За да си щастлив трябва да изключиш миналото и бъдещето, да спреш със съжалението за "ах, преди..." и с притесненията "ах, ама после...", да се откажеш от търсенето на Велик смисъл... Какъв смисъл ти трябва, ако просто си гледаш настоящето? Не правиш смислови връзки с миналото или бъдещето... просто живееш. 

Реалността упорито се опитва да ме блъсне по челото, а аз винаги съм си играела на гоненица с нея - ту съм супер голям реалист, здраво стъпил на земята, ту съзнанието и представите ми литват някъде далеееч, далеееч от реалното... Но, тези дни, тя ме удря по челото, а аз я усещам... не ми е особено приятна... изводите не са ми по вкуса, но пък се "Честни" и са си реални... Може би, съжалението по минали неща... като "защо не още..." иии недоволството по идващите такива, ме карат да се чувтсвам зле. Всъщност настоящето си е съвсем добре и ако можех да гледам само него, всичко щеше да е наред. 

Реалността, може да не е особено сладка, но трупането на илюзии и фалшиви надежди... абсурдни притеснения и неразбрани усещания е още по-горчиво.

Honesty is what you need?

Honesty is what you need it sets you free, like someone to save you...

Честни ли сте? Спрямо себе си, спрямо най-близките си... спрямо всичко? За мен честността е изкривено понятие, що се отнася до честността ми спрямо мен. За повечето неща... всъщност за почти всичко, си изкривявам гледната точка, нагаждам я, така че да се самозалъжа. Нещата, с които не съм съгласна или не са ми удобни ги разучавам/обмислям мноооого, докато намеря някоя пролука, за която да се хвана и да се убедя, че нещата така са най-добре иии това, което искам всъщност не го искам, защото.. еди-си-какво.... бля бляяяяяяяяяя глупостиииииииииииииииииииииииииииииииииииииии.... пф понякога просто ми омръзва...

Честни ли сте когато искате да "предпазите" някого, за своя сметка? Когато сте убедени, че знаете повече от останалите за нещо, но си мълчите? Когато се самоубедите, че трябва да направите едно нещо, вместо друго, но всъщност просто ви е страх... честни ли сте? Знаят ли хората, за които ви пука всичко, което трябва да знаят? Заявявате ли им честно отношението си към тях? Честни ли сте, когато искате да изисквате, но не го правите? Мисля, че не...

Честността е привилегия. Честността е и глупост в дадени случаи. Напълно честни, са само хората, които имат смелостта и наглостта, да не им пука за последствията. Иска ми се да можех да бъда, достатъчно арогантна и смела, че да си позволя да съм честна. Да, много ми се иска някой да ме спаси... много ми се иска да съм честна и да се освободя от купищата прегради, които сама си поставям... мдаа... ама не.

Честността казана по друг начин, понякога е трудна за осмисляне и преглъщане. Например: даден човек не проявява отношението, което ти проявяваш към него. Стараеш се, държиш се възможно най-добре, но той продължава да не ти показва отношение, дори отблъсква твоето такова. Но днес ми просветна!!! Хората не могат да видят нещо, ако нямат понятие за него. Един човек не може да приеме дадено отношение от друг, ако не е готов да направи същото за този другия... Следователно, колкото и да се стараеш за някого, ако той не приема, че би направил същото за теб, нещата които правиш за него са нещо като... дразнещ шум, който той не разбира. Ето... ЧЕСТНОСТ, честност, която е неприятна за преглъщане. 

Честността не е нито хубава, нито лоша... тя е просто честност... като сурово дърво за огрев. Твърда и груба, но пък масивна и истинска. Много яко може да те нарани, но пък знаеш точно какво е.... няма неприятни изненади, нито криворазбрани неща. Не ти се налага да си изкривяваш преценката, за да приемаш нещата... длъжен си, да ги приемеш такива, каквито са... 

всъщност си VS. искаш да си

На мнение съм, че човек може да бъде, а и Е това, което иска да бъде. Мисля, че човек може да моделира и модифицира себе си, така както той пожелае. Думите "такъв съм си" винаги са ми изглеждали плоско оправдание, да си правиш това, което ти е най-лесно дори да не е правилно.

Но къде е границата? Кога наистина имаш основание просто "да си си такъв"? Понякога колкото и да се стараеш да не правиш неща, които не ти харесват иии да се опитваш да правиш тези, които ти се виждат хубави... не ти се получава... или просто не опитваш достатъчно силно? Не знам, кога се прекрачва границата и нещо от естествено старание се превръща в измъчено натегачество. Не знам също, кога спираш просто да правиш това, което мислиш за правилно и започваш да изтерзаваш себе си с неестествени за теб неща. 

Прекалено бясното избягване на бездействието, оставя в мен усещането, че нищо няма да се получи без моята намеса. Че нещата не се случват "просто така"..., но като се замисля не знам, дали не е така... просто при мен никога нищо не се е получавало "просто така"...

Но темата е друга... Тази вътрешна борба, на това, което си или си бил някога, срещу нещата, които се стремиш да си е доста изморителна понякога. Объркващо е... тези неща, към които се стремиш... тях ли си, или само се опитваш да си тях? И всъщност не е ли лицемерничене спрямо теб, да се опитваш да се държиш "правилно"? Кога и къде е пресечницата на чуждото търпение спрямо теб иии твоето търпение спрямо другите?

Успокоява ме мисълта, че щом харесваш дадено нещо и искаш да си него, значи ти е заложено вътре в теб. Това са части от теб, които искаш да изпъкнат, но просто ти е било по-лесно да не се стараеш. Иска ми се да намеря баланса... да не се впрягам ии хвърлям прекалено силно в избягване на нещата, които не ми харесват, защото всъщност и те са си част от мен. Ако намеря златната среда, сигурно ще съм доста по-доволна от себе си.

Неосъществимо.

На моменти разбирам хората, които се напиват..., които се "размазват" умишлено. На моменти и на мен ми се иска да се натряскам... ама мноого здравата. Не с компания, не с повод... просто да хвана огромна чаша силен алкохол и да я гаврътна наведнъж всичката и просто да се "отрежа" от света, хората, вселената, себе си и всичко и всеки наоколо. 

Случвало ли ви се е да трябва да разплитате сложен възел? Отначало тръгвате с нагласата и здравите нерви, че ще го направите, но не успявате колкото и да се стараете... с минаването на времето ви става все по-трудно да сте търпеливи и да действате внимателно, вместо да опъвате здраво конците (от яд) и те да се затягат още повече. Възелът ви изнервя и ви се иска да вземете ножицата и да го накълцате, или пък да дърпане конците на където ви сварят ръцете ииили просто да хвърлите всичко... да пуснете тъпите конци, да ги настъпите и да отидете някъде другаде и да забравите тъпия възел...

Предполагам желанието да се отрежа с алкохол, на моменти, е аналог на пускането на конците. Само че не мога да се натряскам, защото знам как ще се чувствам после... та няма да го направя. За това и идеята е още по-привлекателна. Като романтиците, дето са вдъхновени от нещата, които няма как да направят... неосъществимо пътуване, неосъществима любов.... неосъществими мечти.... неосъществимо пиянство... неосъществимо запращане-на-майната-му-на-всичко...

Неосъществимите неща са гадни. Защо хората са устроени така, че да продължават да ги искат, въпреки че разбират, че няма как? Всъщност... искат нещата, НО те са неосъществими и не могат да спрат да ги искат, защото толкова много ги харесват, или ги искат, ЗАЩОТО те са неосъществими?

Понякога се чувствам като тенджера под налягане... или като ония чайници, дето като стане чая и почват да пищят... Или като малките деца, които като не стане на тяхната и се дразнят и нервят и изпадат в нервни кризи и почват да се тресат... Не че се треса... и не, от ушите ми не излиза пара, но такова ми е вътрешното усещане... за вътрешното ми аз. Нервя се, а дори не осъзнавам на какво. А може би се нервя на толкова много неща, които съм "приела" и уж не ме нервят, че вече не ги забелязвам... 

Имам мечта... Да съм от онези освободени, щастливи хора, които имат силата да приемат нещата такива каквито са и да знаят какво могат и какво не могат да променят. Да мога да взимам нещата в свои ръце и да ги "пускам" когато се убедя че не става. Да не задържам негативното в себе си, но и да не ми се налага да се "правя на ударена" когато нещо ме нарани. Да съм достатъчно мъдра, но да не се държа като по-възрастна или по-малка отколкото съм всъщност. Да приемам хората правилно (да странен израз, но не знам точно как е най-хубаво да се приемат хората... за това просто "правилно" (нито даденост, нито нещо, без което не можеш)). Да не съм нито прекалено затворена, нито наивно открита... Всъщност мога точно да си представя какво излъчване има един такъв човек, но не мога да го опиша с думи. Ех, да можех да съм такава...

Не съм от хората, които захвърлят възела... По принцип опитвам до последно, дори след като ми избие пот по челото или 2-3 човека започват да ми казват, да се откажа... аз продължавам. Амбицирам се по-силно, боря се с желанието да хвърля всичко и сякаш колкото повече ми се опъва нещо, толкова повече се стягам да го "надвия"... А накрая, когато успееш да развършеш конците,  удовлетворението е просто... вълшебно... Лекота, удоволствие... всъщност задоволство... нооо фазите "иска ми се да хвърля и зарежа всичко и да се махна" винаги ще ги има май....

Ако не е рошава гарга, не искам никаква птица!

Капризни ли сте? Аз твърдях, че не съм, всъщност се старая да не съм... или поне така си мислех, но осъзнавам, че всъщност съм капризен човек. Не знам дали това, за което си мисля да пиша в този пост е точно... каприз. Става въпрос за онова отношение към нещата "ако ще е гарга - да е рошава". Искате едно нещо да стане, но го искате точно както е в главата ви, ако се получи, но по друг начин или е малко по-различно, не ви харесва и не ви удовлетворява. Или рошава гарга - или никаква птица!
Замислих се към колко много неща имам такова отношение и как сама се спъвам с това си отношение към тях. Но... как да се откажеш от това отношение?! Имаш представа, знаеш точно как искаш да стане нещо (или поне знаеш какво НЕ искаш), а "съдбата" ти праща някакви подобия или нещо съвсем различно, сякаш само за да ти пробва ината. За определени аспекти от живота си просто не мога да променя това. Сякаш имам точно определена фигурка... примерно триъгълник и колкото и да се опитва един кръг да се намести вътре, просто няма как да се получи.
Например... винаги ми се е струвало супер тъпо цялото това уредено сватосване. Не бих приела някой да ме сватоса. Дори човека който ми "предлагат" да е идеалният за мен, аз просто не бих го погледнала при едни такива обстоятелства. Или пък не бих излязла просто така на среща с почти непознат. Всъщност не мога да си представя да съм гадже на някой, който не ми е приятел първо (не че някога съм била нечие такова). Та... това ме спъва. Сама се ограничавам, като кон с капаци. Не поглеждам нещо от даден ъгъл, само защото предварително съм решила, че това не е за мен... макар че не съм пробвала. И нещо вътре се инати и дърпа, нещо което хем разбирам, хем виждам че не е правилно... но дори сега, като пиша тези думи, знам че пак бих подкрепила онова упорито, криво и инатливо същество вътре в мен, вместо логичните разсъждения на хората наоколо (примерно).
Има и друга страна на нещата. Когато не получаваш това, което в представите си си получил преди 2 години... се чувстваш някак изостанал и на изчакване. Сякаш нещо в поточната линия се е бъгнало и не си получил това, което е трябвало. Всъщност поточната линия е спряла и нещата се трупат, трупат и няма да се отпуши, докато не получиш това, което е трябвало да получиш първо, по план!!! И седиш и чакаш и псуваш техника отговарящ за поточната линия, вместо да се огледаш и да видиш нещата край себе си. Да ги оцениш и да си избереш нещо от тях. Да грабнеш това, което ти се предлага сега... нееее... ти си искаш Нещото... искаш си го СЕГА и дори да получаваш други неща, които също са хубави, това не те прави щастлив, защото не става на твоята. Твоята представа не е изпълнена. Плануваното задание не е покрито. Не става на твоята. И ти решаваш да се заинатиш и на пук (на себе си, макар и да не го осъзнаваш) да седиш със скръстени ръце и нацупени устни, гледайки смръщено в посока на задръстения конвейр.
Интересното е, че никога не съм била от онези деца, които се мятат по пода и почват да реват, ако не получат желаната играчка. Нещата, за които се заинатявах когато бях малка бяха по-различни, по-редки и по-странни. Предполагам за това са по-особени и нещата, за които се инатя сега.
Най-добре са онези хора, които са "каквото дадеш - дадеш". Може би, ако нямаш точна представа за това, което трябва да ти се случи, ако нямаш представа и какво ОПРЕДЕЛЕНО не искаш да ти се случи, животът ти ще е по-лесен. Живееш си и приемаш нещата, което както дойде, не се самозатваряш и самоспъваш... нещата ти се случват лесно и бързо... ех... Но не, не съм такава, не мисля, че някога ще бъда. Май това е от нещата, които не мога да си променя. Хм... Отдавна не бях откривала такова.
В момента съм на фаза "гроздето е кисело". От толкова чакане на рошавата гарга, изгубих желание за каквото и да е... животно. Това пак е част от ината. Щом нищо няма да ми пращаш, аз пък нищо не искам! Разбирам го, но в момента нищо не мога да направя. Макар че, писането на този блог е стъпка по-натам. Мислех си, че няма да пиша друг блог, преди онзи предният да спре да важи. Е, той си важи и предполагам ще продължава да си важи още известно време... докато не се САМОоправя. Това не означава, че трябва да спра да разсъждавам по други теми, да мисля за други неща и тн... И може би, ако игнорирам онези неща прекалено дълго време, те просто ще спрат да означават нещо.

Животът щеше да е прекрасен, ако всеки получаваше своята рошава гарга (:

Помощ.

Искам някой да ми помогне да разтребя, щом няма кой да разтреби вместо мен. Не знам как. Нито кой, но трябва да е сега... утре... скоро.
Стегнато, пренатрупано, не виждам нищо от претрупаният боклук пред, зад, отстрани и въобще навсякъде около мен. Задушавам се. Хваща ме паниката. Не мога да разсъждавам трезво нито да взема каквото и да е решение. Нямам желание. За пръв път от много време насам искам някой да дойде и да ми помогне. Но от тази мисъл ми става само още по-зле. Защото... вече знам. Ако не си помогнеш сам, няма кой. Но ми трябва малко помощ... поне малко. Нищо не е наред. Вече имам повече съмнения и примирявания, отколкото мога да понеса. Стегнато ми е и в бонус към това ме боли. Терсене ми е. Не знам вече.