2009

сега е 2:19 сутринта на 31 декември 2009 г.

Остават броени часове, преди земята да започне новата си (2010 обиколка около слънцето (според нашия календар)). От както се помня това винаги ми се е струвало много вълнуващо. Времето измервано в години, четвърти от година, половин година... точно заради този факт... Земята и как тя се връща на изходната си позиция, за да започне цикъла отново. Нова година винаги ми е бил любимия празник. Мислех си, че този път новогодишното настроение ще ме пропусне, но днес... да едва днес, имах няколко наченки на такова, достатъчни да ме вдъхновят за този блог.

Тъй като годината свършва днес, а през деня няма да имам време да седна и да пиша и да е се получи нещо смислено, реших да пиша сега, преди да си легна. Исках последната ми публикация тук, да е нещо като равносметка, поглед назад... обобщение... главен извод може би. 

Време е за малко статистика. Пиша в този сайт от точно половин година. Всеки месец, броя публикации за месец се е увеличавал. През юни съм започнала с 4, а през декември... е, тази ще е 14-та :О Срамувам се от няколко от публикациите си. За съжаление, повечето ми публикации са негативни, другите са философски настроени, а много малко са за нещо положително. Надявам се през новата година положителните да са повече. 

През 2009 си намерих много нова хубава музика. Гледах някои хубави филми. Започнах да гледам няколко нови сериала. Направих си фейсбук, който ползвам редовно. Запознах се с нови хора по интернет, макар че май само едно от запознанствата си струваше (: (да, дори и човека едва ли да смята така, аз се радвам, че имах възможността да споделя някои негови мисли). Зарибих се да следя няколко канала в ютуб о.о 

През 2009 посетих Пловдив и Велико Търново - и двата града ме очароваха. В Пловдив се научих, какво е да стоиш цял ден на щанд и да трябва да обясняваш някакви работи на хората, о "Индиго" ООД си купи къща в Ботевград... ох онези бяха големи образи, момичетата от митницата също бяха много мили... и, о да..!!! Спечелихме наградата там! Получих много хубаво медальонче, от най-добрата приятелка, което е от онези, които ще се постараеш цял живот да си пазиш. Отпразнувах 18-тия си рожден ден. Много се вълнувах за него. Беше хубав. Хората, които исках да са там - бяха там, заради мен (: Запознах се с много нови хора и на живо. С някои от тях имах интересни преживявания х) ооох... Ходих на плажа в 3 сутринта (макар и да не беше както си го представях). О, пуших... кхъм наргиле... и не само хаха. Научих, че обичам вино и не харесвам пушенето (харесва ми само наргилето (и то в малки количества)). Гледах звезден дъжд през една августовска нощ в перфектната обстановка, нещо, което също винаги ще помня. Оу научих и, че ушите ми са явно доста чувствителни и има защо когато се притесня, да не се изчервявам, а да пламват само те (мислех, че гъдел по ушите имат всички, а се оказа, че това е странна моя черта х)). Имах възможността да се постарая за хора, които обичам. Възможността да вложа нещо от себе си, в нещо за тях... да им покажа.... До колко беше успешно не мога сама да преценя... мога само да се надявам, че са разбрали (:

И сега малко по-мрачни неща...

Разочаровах се през 2009 от дадени неща и хора. Също така почти преживях... едни неща. 2009 ми показа, забравени от мен, мои лоши страни. Приземи ме малко повече отколкото имах нужда. Пейзажа посивя малко повечко, отколкото трябва. През 2009 успях да забравя неща, които трябва да помня, за да имам сили... дано успея да си припомня през новата година. Почувствах някои хора по-далечни от преди, а други видях как ще се отдалечат и това ме пф... Отпуснала съм се през тази година, повече от колкото трябва и първата ми задача за 2010 ще е да променя това. Оказа се, че неща, в които вярвах доста силно, всъщност са били илюзия. Това ми се отрази зле на егото, и вярата, и ентусиазма и общо взето всички неща, които ми беше трудно да изровя от себе си хаха.

Но... стига... Точно за това, не ми се искаше да вадя някакъв кардинален извод за тази година. Не ми се искаше да я класифицирам, за да не съм неблагодарна. Не мога да я класифицирам като "добра", но определено не искам и да е "лоша". Едно мога да кажа със сигурност за тази година. Мина като един миг. Усещам я, като че ли е била 1 месец. Сякаш преди 1 седмица си четях хороскопа за годината, (беше през януари) в който пишеше "помагайте раци, помагайте" и си мислих, че това е прецакано. Между другото този хороскоп позна. Имах възможности да помагам и през втората половина от годината се чувствах главно като страничен наблюдател без личен живот хахаха. Колко успешно помагах е друг въпрос, важното е, че опитах (: 

И така де... годината приключва... и аз трябва да приключа някак с този блог. Може би с поглед напред? "Всеки край, води до ново начало" (казано с дълбок мъдър глас) Мда... 2010 носи край на много неща, както начало на още толкова. Тя е една... епична година *epic background music*. Истината е, че ме паникьосва и ми изкарва ангелите и ме плаши и... схващате картината. Та... на края на 2009 и началото на 2010 предполагам е идеалното място за пожелания към мене си. Искам да си пожелая много пари, много коли, вили на плажа, мъже, мноу купони, мноу избухване, мноу секс, да съм царицата на купона направо... мнееее глупости, не искам да си пожелавам това... но щеше да е забавно да видя нечие лице докато чете това х) Та... сега сериозно, искам да си пожелая 2010 да опровергае страховете ми, да ми покаже, че не съм права за лошите неща, които си мисля, искам да ме изненадва приятно редовно и да ми помага да пораствам, не да остарявам а да пораствам! Пожелавам си следващият път като пиша приключващ блог през 2010, той да е пълен само с куп ентусиазирани обяснения, колко яка е била цялата година, как съм напълно доволна от себе си и събитията, колко добре се чувствам и тъй нататък. И някои по-конкретни неща: завършването да ми е много успешно то е ясно, а влизането в университет - да е още по-успешно! Да ме срещне споделена любов, която (отново опровергавайки ме), да ми покаже онези хубави неща, които уж ги има само по филмите. О искам да съм здрава, здравословните проблеми са най-гадното нещо на света, надявам се през 2010 да не се обаждат. Искам 2010 да не ме разделя напълно с хора, които ще си заминат от... Варна. Предполагам бих се сетила още много неща, но ако съм здрава, смела, заобиколена от любов и приятели и уча правилното нещо, мисля не ми трябва друго.

Иии след няколко часа 2010 идва..., а аз готова или не, ще се срещна с нея (: Дано донесе щастие на всички ни...

Лепнат за теб (:/)

Днес гледах "Лепнат за теб". Бях го гледала и преди, но не го помнех... а и тогава бях по-малка, не се замислях толкова върху разни му там послания и метафори... Във филма става въпрос за сиамски близнаци. Те са различни, харесват различни неща, но са "лепнати"... не всъщност без кавички... те буквално са си лепнати един за друг... Правят всичко заедно... хората ги обичат, така са си подредили нещата, че са щастливи. Единият среща любовта, а другият получава главната роля в сериал... общо взето си живеят добре.

Но са лепнати един за друг... това започва да им пречи и един ден решават да се разделят. Аз подкрепях идеята също... кой би искал да е толкова много свързан с някого... никакво лично пространство, никаква самостоятелност. 

Е, разделиха се... нещата изглеждаха нормално, но после единият брат реши да замине с годеницата си в друг град. Е... двамата си останаха по сами. Не можеха да се концентрират по същият начин върху работата си, не можеха да се справят... Те дори не можеха да ходят както трябва. На моменти залитаха, защото нямаше кой да ги подпре и падаха... Ъх... разбрах ги. Да, ясно че филмът е метафора... разбрах я.

Как се очаква да свикнеш да живееш без някой, който е бил наоколо през целия ти живот? Ей така... изведнъж...С теб е 24/7, а после един ден просто вече не е... 

Е, филмът имаше хубав край. Братът актьор, замина в малкото градче при брат си. Всъщност се свързваха, както преди, чрез дрехите си. Отделяха се, само за определени неща. Странна работа, но пък така се чувстваха цели. 

...

Осъзнавам колко преходно е всичко. Става ми гадно. Обидно ми е. Като да пренебрегнат обещание, което са ти дали (всъщност обещание, което си мислиш, че са ти дали, но всъщност винаги са ти говорили, че няма как да се изпълни). Инстинктът те кара да се нацупиш и да си "Не се цупи" - "Не се цупя :/" Твърдиш, че не се цупиш, защото знаеш, че няма на кого, нито имаш право да го правиш... толкова е "незряло", а и "ти разбираш всичко" ясно, че "правилното" нещо е да не се цупиш, следователно "Не се цупиш :/"... (но все пак... :/)

Зимното слънце...

Вчера или онзи ден, не помня точно, беше слънчев предиобед. Беше толкова красиво. Не се бях сещала, че ми липсва слънцето тези дни. Беше толкова... живо и спокойно. Слънцето осветяваше мокрите сиви улици, а те не изглеждаха толкова неуютни, огряни от лъчите. Минаваше и през кафевите листа на сухите клони и им придаваше толкова красив цвят... Натрупалите влага от дъжда и снега блокове, не изглеждаха толкова мрачни и сиви, обвити в светлина изглеждаха... някак приятно на мястото си, изглеждаха дори приветливо. Седях пред отворения прозорец и потръпвах от студа, който влизаше, но можех да стоя и да гледам тази картина цял ден... Обичам зимното слънце. Обичам го повече от лятното и пролетното. То идва, за да поправи... за да напомни.

Лятното слънце е прекалено жарко, а и то както пролетното е нещо, с което бързо свикваш и не ти прави впечатление. Може да ти стане лошо от него, защото през повечето време е прекалено. Зимното не е такова... То идва в моменти, в които най-много се нуждаят от него. Улиците, градинките, сградите... всичко е мокро и студено и посивяло и има нужда от топлина и цвят и е толкова хубаво, когато го получат.

Предполагам това е разликата между дълго чакан и трудно постигнат успех и нещо, получено на готово. Сега разбирам и онези странни пожелания за рожден ден "пожелавам ти и достатъчно трудности, за да оцениш хубавите неща, когато ги получаваш" хаха

Днес е мрачно, сиво и много мокро. Искам малко слънце. Мъничко... за няколко минути. Искам дъжда да спре. Но прогнозата е за влошаване, не за оправяне на времето :( Жалко.

Сетих се за една песен. Поздрав (:

Боламач от мисли посред нощ

Днес съм изпаднала в някакъв унес. Приятна съненост. Сякаш съм обвита в пухкав пашкул. Тръгнах да си лягам, но точно сега ми избиха куп мисли, куп разсъждения върху различни теми. Реших да пробвам да напиша нещо, дори и да нахвърля просто опорните си точки...

Представяли ли сте си как бихте реагирали, какво бихте направили, ако някой ваш близък почине? Аз го правя. Не е нещо, с което се гордея, всъщност е едно от глупавите неща, които ми е трудно да спра да правя. Сега се замислих... защо? Бях чула някъде, че малките деца си представят какво ще е ако умрат, защото се чудят колко ги обичат околните. Е, аз си представям обратното... Искам да изпитам колко обичам близките си? Предполагам истината е близо до това. Нещо като сравнение... като да си напомня какво имам и защо обичам тези хора. Какво бих загубила, ако ги няма тях... как ще ми е трудно да продължа... как бих се почувствала... (това си е доза мазохизъм) Нали човек оценявал това, което има, едва след като го загубел... Опитвам се, да оценя нещата? Или пък в този пашкул, лишен от някакви емоции, си имитирам най-лесните за представяне такива? Естествено по-лесно е да си представиш болката и страданието, отколкото евентуално щастливо развитие на нещата (поне при мен е така)... Най-вероятно просто си нямам работа... Но все пак...

Иии ще скоча на друга тема...

Днес прочетох едни чужди публикации. Сега не мога да намеря линка, за да го поставя. Но и без това искам да говоря за 2-3 изречения от поста. Жената пишеше, че за да не е сам, на човек му трябва някой безполов човек, който да го разбере, за да липсват неловките, полу-разбрани неща и някакви чудения за по-дълбок смисъл. Чудеше се, толкова ли е странно да имаш нужда да те прегърнат и да те целунат, без да искаш любов от "онзи" тип. Днес си мислех за това. За нуждата от прегръдка и човешка топлина. Някой просто така, да те гушне, да усетиш опора, закрила ако щете... Наистина... защо е толкова сложно? Бих искала да имам човек, който да се сеща да ме гушка от време, на време... ей така, профилактично... за да не забравям усещането хахах. Не бих си потърсила сама контакт... прекалено съм дръпната, за да направя нещо такова :/

Мислех си и за друго...

Има неща, за които съжалявам. Но се замислих, че съжалявам най-често за последващата си реакция. За това как съм приела или как не съм приела нещата. Не съжалявам за самите ситуации... съжалявам за своите... реакции след това хаха. Защото отново се сетих за един от онези натрапчиви спомени и си зададох въпроса "добре де, предпочиташ ли това да не се беше случвало?" отговорът беше "ааа, не" Може да ме е терзало, да съм се чувствала като идиотка... но си е мой "опит"... Може да е наивно и глупаво... но си е Мое... не си го давам. 

Тези дни се сетих за нещо, което прочетох в една книга. Научих, че човек никога не си спомнял едно нещо 2 пъти по един и същи начин. Излиза така, че всеки път когато си спомняме нещо, то е по-различно от предишния път, в който сме си го спомняли. Това е толкова тъжно :/ Разочаровах се... Явно самовкарването във филми има по-голяма роля, отколкото съм предполагала. След време спомените ти ще се изменят до толкова много, че ще е от голямо значение как си решил да запомниш ситуацията - дали ще я превъзнесеш или ще я принизиш и ще я направиш по-лоша отколкото е била... Тъпото е, че няма как да разбереш... всеки път си спомняш по различен начин ;/ 

Да, предполагам това е добре, ако имаш склонност да помниш хубаво нещата... Може би, понякога истината е по-гадна от спомените ти... но все пак... това си е измама :/ 

уу, сетих се още нещо...

В онзи другия блог, жената пишеше, че не иска повече да я среща любовта и, че не иска повече чувства. С всеки ред си мислех, колко неправилно е това. Да предпочетеш студенината, апатията, самотата, за да не те боли. Не е лошо, да не искаш да те боли. Лошо е да си мислиш, че самотата не е болезнена. Ясно ми е, че когато човек го боли иска просто болката да спре. Ако те боли зъб, ще си готов да се откажеш от шоколада в този миг, само и само агонията да престане. Но липсата на шоколад е доста гадна, всички знаем това. Иначе разбирам... Мечтаеш да си безчувствен, само и само да не се усещаш разбит вътрешно... но... ако наистина не усещаш нищо, в стремежа си да не усещаш болка.... какво ще означава да си жив? Болка = живот?

И така де... това беше освобождаващо хаха. Отивам да спя, преди да съм се сетила за още нещо, че вече е почти 2 сутринта, а ми се спи от 10 вечерта (:

...

Ядосана съм. Ядосана съм на толкова много хора, за толкова много малки неща... Но най-много съм ядосана на себе си. Всъщност дори не съм сигурна, че съм ядосана. От дни чакам нещо. Не знаех какво, но вече знам. Чаках да ми мине. Чаках, да се почувствам по-добре. Чаках някой да си поговори с мен, така, сякаш му пука. Не знам точно за какво... за толкова много неща, може би. Чаках някой да дойде и хоп! да ми подреди нещата пред очите... Чакам, а с всеки изминал ден се ядосвам повече и повече... някакви неща ме ядосват... Сега си стоя на стола и един тъп камък ми тежи, а толкова се изнервям от тежестта му... :@

Ядосана съм дори на тъпия блог. С всеки изминал месец пиша все по-често тук. Защо!? До кога?! Сигурно догодина по това време ще имам 300 публикации като последните 100 ще са само от един месец... Искам да си ходя... тъпото усещане че искам да си ходя... а съм си вкъщи пф!? За пръв път от години насам ми се приисква да си седя сама... да съм си била сама винаги... когато си си бил сам почти винаги, липсата на хората не ти прави такова впечатление, някак си си самодостатъчен. 

Имам чувството, че се самоизмамих. Опитах нещо, което не се получи... пробвах от другото, а се оказа, че определено не е за мен и сега се чувствам като глупачка, че въобще съм си въобразила, че може да се получи.

ффффффффффффф :/ ;/

Студена кола и замъглени стъкла.

Преди малко прочетох това

Много е красиво. Появи се толкова навреме. Хах синхронизацията наистина съществува...

Заспиваш ли, аз май че те събудих, 
прости ми, че дойдох при теб сега. 
Душата ми се стяга до полуда 
в прегръдките на свойта самота. 
Самичък съм, а тъй ми се говори, 
устата ми залепва да мълчи…

Не се харесвам особено в това си настроение. Сякаш искам нещо, а не знам точно какво. Толкова отчаяно го искам, а то не идва. Чакам нещо да се оправи, но всичко си стои същото. Оглеждам се и се чудя къде точно е проблемът, а такъв не че няма... но не е ли отдавна решен? Или поне забравен?  

Страхувам се, че сметките ми излязоха криви. Не е толкова лесно да се примириш, колкото си го представях. Но друго ме притеснява... Появяват се куп дребни неприятни усещания, които не предвидих. Подкопават ми стратегията. Пречат ми на самозалъгването. Всъщност какво ми остава? Да чакам... толкова е блудкаво...

И чакам... чакам... чакам... става ми все по-трудно и по-трудно иии по-трудно... Губи ми се смисъла.

Мисля че от мен би излязъл страхотен символист. Днес ми просветна нещо. Самотният човек е като студена кола. Когато в нея влязат хора, ако не останат достатъчно дълго, топлината, която внасят стига само, за да замъгли стъклата. За да се оправят замъглените стъкла, колата трябва да получи достатъчно топлина, за да се изчистят от замъгленото. Ако се опитваш да ги избършиш само ги размазваш.

Когато получиш "топлина" от някого, а тя е недостатъчна... след нея ти оставят само замъглени стъкла. Колата продължава да е студена, само че гледката е затъмнена. 

Мисля че съм като кола на студа. Трябва някой да пусне парното, за да се оправят стъклата.

Дежа вю гледано отстрани

На моменти ми се иска да не разбирам. Често ми се случва да видя човек в дадена ситуация и да разбера точно как се чувтсва. Разбирам, защото преди известно време аз съм била в същата такава. Като да преживееш дежа вю, само че не си ти в главната роля. Но преди, за мен е нямало разбиране и най-вероятно дори е имало кофти реакция, а най-якото е, че хората не помнят... няма как да запомниш нещо, което не си разбрал. Малко ми е кофти. Кофти ми е, че са ме разбрали погрешно или въобще не са ме разбрали, а аз трябва да разбирам и да реагирам адекватно..., защото знам какво е да не ти реагират както трябва и не искам да се правя на гадна. 

Защо хората забравят? Защо не разбират? Мисля си, че ако когато попаднат в моята ситуация, направят обратна връзка и кажат "аааа... сега разбирам... ах извинявай" ще ми олекне... (е не за всички неща има нужда от "извинявай") 

Много ми се иска някой да ми прочете мислите иии усещанията. Не всъщност просто... за малко да ги пробва, за да... разбере... Мисълта, че нещо, което изпитваш е споделено еее доста облекчаваща. Как беше.. "споделена мъка - половин мъка"? 

Чудя се, при всички хора ли е така? Винаги ми се иска да споделя... да покажа, да получа разбиране (да ясно, че това с разбирането се отнася за всички). Когато нещо го изпитвам само и единствено аз... някакси губи значение. Боли ме - ок, стегни се ще ти мине, весело ми е ама само на мен - идва някой сдухал се ииии веднага забравям, че всъщност ми е весело, цялото внимание и действия се насочват към другия... за да споделя неговото с мен, да покажа, че виждам... да съм там... май съм бъгава. 

Понякога ми се иска да не разбирам. Понякога ми се иска да мога да се обидя и да си позволя да съм обидена. Да не оправдавам хората иии да натрапвам това, че не съм доволна и ми е гадно. Да се цупя и да изисквам внимание и уважение и извинения и това да се съобразяват с мен и... Но не... използвам си мозъка и знам, че за всяко нещо си има причина произлязла от някъде другаде и тн... и тн... Рядко нещо е лично и умишлено, а най-често нещата са плод на грешка, преплетени неподходящи обстоятелства и тн.. и тн... Та какво излиза? Никой не е виновен - обстоятелствата/времето/грешките са... На кого можеш да се сърдиш? - На никого. Какво правиш с недоволството и обидата? - Не знам.

Не че съм перфектна. Всеки си има косури, аз моите си ги знам. Не е яко като забия например... мога да си седя забила със седмици... Резултатът е, че ми е гузно, че съм забила... абе шантава история хах...

Всъщност не знам този блог до колко е смислен. Просто ми се искаше да пиша... напоследък ми се пише, това е от малкото неща, които ми доставят удоволствие. Не е като да пиша бестселър или философски трактати... но пък нещо след това оставя, аз си го чета и си спомням някакви изводи... хубаво е. А и... се разбирам хахах