Просто си мисля...

Исках да пиша блог на тая тема през целия днешен ден. Имам теории, доказателства, хипотези и въпроси... Но не мога да ги изпиша сега, а и не знам дали си струва.

Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?

Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?

Имам нужда, но няма покритие -.-

Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.

Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me

Плавен преход?

Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?

Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections

Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.

Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.

Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.

Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?

I'll never find someone quite like you... again..

И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...

Нищо не ми е ясно.

Смятах да бойкотирам блога си. Има неща, които трябва да напиша. Неща, които искам да напиша, на хартия, но да ги напиша, означава да сложа окончателен край на нещо, а аз не искам. Та реших, че докато не напиша нещата, нищо няма да излезе изпод пръстите ми. Ще чакам да дойде последния момент и да пиша.... а след това... Кой знае?

Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?

Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.

Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.

Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.

И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.

Грубо.

Преоткрих тази песен вчера. Действа ми много силно. Кара ме да се чувствам зле. Припомня ми отминали лоши атмосфери. Припомня ми, че те май се връщат. Гадно ми е докато я слушам, но и си избухвам вътрешно, защото песента ме кара да Се чувствам. Китарите, ритъмът, звукът, думите. Толкова са голи и груби.

Лента.

Сменям си песните в уинампа и всяка песен ме връща назад. Връща ме към изгубена вече атмосфера, напомня ми за затънали в прах вече човешки отношения, за безсмислени вече чувства, мисли и надежди с изтекъл срок на годност...

Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.

Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.

"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.

Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.

Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).

Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.

When I'm falling down, would you pick me up again?

Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.

Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.

Критикуване.

Критикуването е нещо, което винаги ме е сдухвало. Не ми харесва да ме критикуват. Не ми харесва, да се налага аз да критикувам някой друг. Но все пак се случва. Случва се по-често отколкото ми се иска... особено напоследък.

Напоследък все по-често си мисля само как еди-си-кой не е прав да постъпва така и как би било толкова по-добре да направи другото. Мисля си как ме е яд, че почти всички мои близки са в застой. Сякаш не опитват достатчно силно да се раздвижат. Сякаш им е по-лесно да са спрели. А проблемите се трупат, трупат, става все по-трудно и по-трудно... негодуванието ми към тях и към света става все по-голямо и по-голямо... Седя и се дразня и ми става все по-трудно да съм положителна и всъщност... май отдавна вече не съм положителна. Имам чувството, че съм на потъваща лодка и никой не се опитва да изгребва водата. Всъщност се опитват, но имат дупки на канчетата за загребване. А аз само седя по средата и "ох ама айде дееее ;/"

Може би аз съм спряла също. Аз съм в застой. Аз нищо не правя по въпроса. Недоволствам как хората край мен седят и нищо не им се получава... но всъщност това е вътрешното ми аз, проектирано върху тези хора/събития. Негодувам срещу тях, защото ми е по-лесно така, отколкото да осъзная, че АЗ съм спрялата... АЗ имам нужда да се раздвижа... на МЕН нищо не ми се получава... Но се оплетох толкова много :/

Не изпитвам благодарност. А трябва. Трябва да съм благодарна, за да мога да си привлека хубави работи. Всъщност ми е спряло и апатично от доста време. Не изпитвам благодарност. Само страх. Поглеждам навътре, за да си променя мисленето, както правех преди и... нищо. Няма нищо там. Но ще го намеря. Ще ме връхлети някое вдъхновение. Ще се получи някое раздвижване. Само първо да го поискам вътрешно. Защото това ми е най-големия проблем. Нищо не искам. Само ми се мрънка.

Но си спомням много добре какво ме водеше преди - "Бъди промяната, която искаш да видиш в света". Може да успея да го следвам пак...

А това за проектирането на собствените кусури наоколо го правят повечето хора. Или поне всеки, който наблюдавах по този начин. По-критикуващите хора са най-недоволни от себе си. Тъжно е.

Резки.

Като бях по-малка много обичах да гледам "Сабрина младата вещица". Сещам се за един епизод, в който тя направи магия, за да влезе в сърцето си. Искаше да го разгледа и да види какво не е наред, а то беше като хотел, разделено на стаи и важните хора/неща за нея си имаха отделни стаи. Та тя видя, че в сърцето й има огромна стая за Харви, а не искаше и се зае да редекорира и да построи нова стая, за човека, който "трябваше" да има такава голяма стая...

Замислих се днес за следите. Отпечатъците. Можеш ли да избираш, кой какви отпечатъци да оставя по теб? Можеш ли да се предпазиш? А ако се дръпнеш, отпечатъкът ще изчезне ли? Кога нещо е просто ожулване и кога е изгравирано? Изгравираното може ли да се заличи?

Когато си ожулен, мястото тупти, напомня за себе си, боли, притеснява те... Ако не се излекува, остава резка, издълбана и по-дълготрайна. Не напомня за себе си толкова често, не тупка и не ти жужи болезнено, но понякога, когато прекараш пръсти по повърхността я усещаш, като нещо установено... сякаш е вечно.

Може и да не е вечно, може да се затрие с времето. Но времето е толкова разтегливо понятие. Човек не знае колко време ще има, за да му се заличат резките. Не може да избира, коя резка е важна и коя ще дочака да се махне.

Резката е като удобна ръкавица. Вече не боли. Свикнал си. Но е все пак резка. Като щампа. Не е нещо хубаво, светещо, твое... просто следа, която някой е оставил в теб. Която си е там и ще е там колкото и да се правиш, че не е там.

Иска ми се да можех да си разгледам така сърцето. Да видя, кой, каква резка е оставил. Резка, белег, следа или цяла стая си има там и заел ли е някой прекалено голямо място...

Обичам тази песен.