Къде са ми спомените... къде са картините и отминалите усещания, които ме караха да се чувствам по-добре? Защо са вече криви? Защо са помътнели, погрознели... защо?
Какво да правя без тях? Къде да бягам, за глътка въздух, когато "сегa", не ме кара да се чувствам добре?
Защо значението им е опетнено? Защо си загубиха чара?
До кога няма да разбирам нищо? Какво стана със Shiver и Moses? Какво стана със strange and beautiful? Защо все трябва да се стремя към невъзможни неща? Капризна ли съм? Не заслужавам ли? Къде съм? Къде са всички?
Боли ме.
понеделник, 14 март 2011 г.
петък, 4 март 2011 г.
Love, love is a verb...
Порастване. Винаги ми е било чудно. Когато бях малка ми изглеждаше доста вълнуващо, вероятно всички са били така. А после бързаш, бързаш, бързаш... защото искаш да си голям, искаш да Можеш, вече да си Там... Но идва момент, в който магията, че да си голям е хубаво, се разваля...
Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...
Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.
Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...
Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.
"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.
Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.
Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath
Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...
Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.
Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...
Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.
"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.
Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.
Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath
неделя, 20 февруари 2011 г.
Опит.
Имам голяяяяяма нужда да пиша. От седмици искам да пиша, но... не мога.
Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.
Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...
Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.
Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...
И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...
А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:
Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.
Ох... не мога -.-
Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.
Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...
Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.
Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...
И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...
А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:
Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.
Ох... не мога -.-
събота, 5 февруари 2011 г.
Някъде около сърцето...
Най-странно ми е, когато сърцето ми започне да бие... тежко. Не е забързано, не е болящо... просто бие тежко. Сякаш му е трудно да изтласква кръвта. Звукът, който изпълва тялото ми, от това биене, е кънтящ и разтрисащ. Та... защо ли се получава така?
Умора? Ненормално странен режим? Прекалено малко храна? Всичко наведнъж, вероятно.
Страх ме е да пиша и да описвам. Макар че ми се случват неща, които цял живот съм си представяла... не искам да записвам, защото може би съм се объркала. Или причината е друга... не знам. А сърцето ми тупка. Размесва ми мислите и ме замайва. Главоболие. Замъглена преценка.
Липсва ми еуфория. Или може би е по-добре, че я няма. Сега се водя от някакво спокойно желание. Не е изгарящо и притесняващо, по-скоро е мълчаливо и ... спокойно. И толкова несигурно и стабилно едновременно.
Започвам да се замислям за класифицирането на нещата. Кога нещо е "истинско" и кога не е. Преди бях убедена, че не е истинско, щом няма външен израз... но май не съм била права. А ако съм била права е странно, че неистинското може да е толкова трайно...
Какво правя? ... Защо?... Не знам... Крачки... А най-странното е, че не мога да намеря как да ми пука.
Толкова много мисли, толкова много изводи... и всичко ми се струпва вътре, сякаш има задръстване вътре в мен, трафикът е спрял още преди да стигне до гърлото... някъде около сърцето...
Listen up every battle ever had
But if you don't blaze now, then you might not never.
...
Your pullin let it move you
Put your body on automatic
Умора? Ненормално странен режим? Прекалено малко храна? Всичко наведнъж, вероятно.
Страх ме е да пиша и да описвам. Макар че ми се случват неща, които цял живот съм си представяла... не искам да записвам, защото може би съм се объркала. Или причината е друга... не знам. А сърцето ми тупка. Размесва ми мислите и ме замайва. Главоболие. Замъглена преценка.
Липсва ми еуфория. Или може би е по-добре, че я няма. Сега се водя от някакво спокойно желание. Не е изгарящо и притесняващо, по-скоро е мълчаливо и ... спокойно. И толкова несигурно и стабилно едновременно.
Започвам да се замислям за класифицирането на нещата. Кога нещо е "истинско" и кога не е. Преди бях убедена, че не е истинско, щом няма външен израз... но май не съм била права. А ако съм била права е странно, че неистинското може да е толкова трайно...
Какво правя? ... Защо?... Не знам... Крачки... А най-странното е, че не мога да намеря как да ми пука.
Толкова много мисли, толкова много изводи... и всичко ми се струпва вътре, сякаш има задръстване вътре в мен, трафикът е спрял още преди да стигне до гърлото... някъде около сърцето...
Listen up every battle ever had
But if you don't blaze now, then you might not never.
...
Your pullin let it move you
Put your body on automatic
сряда, 26 януари 2011 г.
Сценарии.
Толкова много непроведени разговори.
Ако някой ден имам възможността, да се разходя в себе си, сред мислите си, представите си... ще попадна в един доста по-вълнуващ и действен свят от реалния ми.
В главата ми е толкова интересно и живо. Толкова по-истинско и случващо се.
Красиви, непроведени никога, разговори. Достойни за сценарий на велик филм. И ще си останат там. Отново.
А после. После всичко изглежда безсмислено.
А обожавам момента, когато умирам за сън. Когато всичко в мен е тежко и отпуснато. Почти ненапрегнато. И ме мъчат само вече изтощени мисли. Предпочитам го и го удължавам максимално. Защото после си лягам и се мъча да заспя. После заспивам и сънувам нехубави неща. Събуждам се и се чувствам недобре. Предпочитам да ми се спи и да ми е време да спя, отколкото да спя.
Ако някой ден имам възможността, да се разходя в себе си, сред мислите си, представите си... ще попадна в един доста по-вълнуващ и действен свят от реалния ми.
В главата ми е толкова интересно и живо. Толкова по-истинско и случващо се.
Красиви, непроведени никога, разговори. Достойни за сценарий на велик филм. И ще си останат там. Отново.
А после. После всичко изглежда безсмислено.
А обожавам момента, когато умирам за сън. Когато всичко в мен е тежко и отпуснато. Почти ненапрегнато. И ме мъчат само вече изтощени мисли. Предпочитам го и го удължавам максимално. Защото после си лягам и се мъча да заспя. После заспивам и сънувам нехубави неща. Събуждам се и се чувствам недобре. Предпочитам да ми се спи и да ми е време да спя, отколкото да спя.
понеделник, 24 януари 2011 г.
Януари.
Иии дойде ред на първата публикация за тази година (: В края на януари. Този месец абсолютно винаги минава някак, набързо. Но като цяло преди не ми е бил от най-приятните времена през годината.
Всъщност през целия месец се присещах, за този сайт. Нещо ме ръчкаше да пиша. Притесняващи мисли, умни мисли... не толкова умни мисли... Но не го усещах. Не усещах мислите си достатъчно изчистени.
А снощи.. снощи толкова много ми се пишеше, но не можех. "просто пиши..."
Днес е друго. Днес започвам да подреждам. Всъщност това е толкова полезна дейност. Намираш неща, които считаш за изгубени. Подреждаш и себе си така. Правиш оглед, оценка и добиваш по-ясна представа.
Странно ми е, че първата публикация е чак в края на месеца. Но и се радвам. Преминах през първата си студентска сесия, която всъщност ми докара доста неприятни мигове. Успях и да се разболея през този месец, да се ядосвам, да ми е тъжно, но не се оплаквам ^^
Наистина... не се.
Беше пълен месец. Сега се чувствам по-уверена, че тази година ще е по-хубава, макар и да липсва онова чистото въодушевление и... бих казала наивна вяра.
Искам да изгледам толкова много филми и сериали, искам и да чета книги, да рисувам... Искам да се заровя в неща, които съм отлагала и да ги направя. Трябва някой скорошен ден да подредя истински. Да отворя шкафа, в който съм мятала стари неща просто така и да го изпразня. Да преценя кои неща все още ще ми трябват и кои да изхвърля. Нямам място за новото, а новото е факт.
Но ми е толкова трудно да изхвърлям...
Всъщност през целия месец се присещах, за този сайт. Нещо ме ръчкаше да пиша. Притесняващи мисли, умни мисли... не толкова умни мисли... Но не го усещах. Не усещах мислите си достатъчно изчистени.
А снощи.. снощи толкова много ми се пишеше, но не можех. "просто пиши..."
Днес е друго. Днес започвам да подреждам. Всъщност това е толкова полезна дейност. Намираш неща, които считаш за изгубени. Подреждаш и себе си така. Правиш оглед, оценка и добиваш по-ясна представа.
Странно ми е, че първата публикация е чак в края на месеца. Но и се радвам. Преминах през първата си студентска сесия, която всъщност ми докара доста неприятни мигове. Успях и да се разболея през този месец, да се ядосвам, да ми е тъжно, но не се оплаквам ^^
Наистина... не се.
Беше пълен месец. Сега се чувствам по-уверена, че тази година ще е по-хубава, макар и да липсва онова чистото въодушевление и... бих казала наивна вяра.
Искам да изгледам толкова много филми и сериали, искам и да чета книги, да рисувам... Искам да се заровя в неща, които съм отлагала и да ги направя. Трябва някой скорошен ден да подредя истински. Да отворя шкафа, в който съм мятала стари неща просто така и да го изпразня. Да преценя кои неща все още ще ми трябват и кои да изхвърля. Нямам място за новото, а новото е факт.
Но ми е толкова трудно да изхвърлям...
Абонамент за:
Публикации (Atom)