Ноември през април.

Преход.

Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.

Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.

Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.




А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.

Шумно.

В главата ми е шумно. Като в чакалня в административна сграда. Някак пълно, шумно, забързано... но студено, неуютно, неприятно... грубо.



Пълно е със сиви, делнични мисли за задачи, с черни страхове и сухи, кафеви разочарования... а между тях май има апатия. Но има една нишка, която се опитва да се извие и удължи, да е цветна и блестяща, да намери събратя и да оправи атмосферата. Но е тънка и слаба и дори не знам с какво да я подхраня.

Днес видях лястовица. Погледнах през порзореца, защото изведнъж притъмня... и я видях. Летеше в кръг на нивото на прозореца ми. Навън притъмняваше, сякаш идваше апокалипсиса, тревата изглеждаше тъмно-зелена, а хората бяха очудващо много за такава атмосфера, небето сякаш искаше да падне на земята и да смачка всичко... а лястовицата, тя летеше бързо в широк кръг... почувствах се добре. Нишката светна.

Пролетта... Истинската пролет ще нахлуе, лятото ще ни залее, а това ще е моята година, независимо какви трудности още ми се изпречат. Само трябва да се движа и да не спирам... и да си мисля за лястовицата, както и всичко друго, което ми носи надежда.

Стига вече...

А колко много публикации тук са свързани с теб... колко много хубави и гадни моменти, колко много тъжни песни... навсякъде - теб, аз бях заради теб. Години наред. Колко много от мен... на вятъра. В нищото.
Сега е черно и съсухрено. И гадно. И никакво. И не знам, защо го имаше. Не знам, защо е толкова грозно.

Жалко е. Яд ме е. Най-хубавото от мен беше свързано с теб, без да изисква нищо, а ти въпреки това успя да го изхвърлиш и омаловажиш. Поздравления (:

Дано това е последната, свързана с теб... ти май вече си взе всичко.

Горчиво.

(:






А така имам нужда да повярвам. Но ти никога няма да го кажеш. Защото ти не лъжеш.

Знам.

- ох, нищо не разбирам... ще ме побърка това незнание...
- ами попитай.
- не... не искам.
- защо?
- страх ме е да знам.

Всъщност знаех. И не ми харесваше още тогава.

Вие знаете ли? Искате ли да знаете? Или предпочитате, да не знаете, за да сте по-щастливи? За да не ви заболи? Защото истината боли... о, как боли. Аз имам чувството, че знам прекалено много. По-трудно ми е, знаейки... по-трудно да преглъщам... по-трудно да съм положителна... по-трудно да се старая.

Но уви... И когато си потроша главата... само аз ще съм си виновна.

Май щеше да е по-добре да не знам... Ето това е, което не знам...

Въпроси

Къде са ми спомените... къде са картините и отминалите усещания, които ме караха да се чувствам по-добре? Защо са вече криви? Защо са помътнели, погрознели... защо?

Какво да правя без тях? Къде да бягам, за глътка въздух, когато "сегa", не ме кара да се чувствам добре?

Защо значението им е опетнено? Защо си загубиха чара?

До кога няма да разбирам нищо? Какво стана със Shiver и Moses? Какво стана със strange and beautiful? Защо все трябва да се стремя към невъзможни неща? Капризна ли съм? Не заслужавам ли? Къде съм? Къде са всички?

Боли ме.

Love, love is a verb...

Порастване. Винаги ми е било чудно. Когато бях малка ми изглеждаше доста вълнуващо, вероятно всички са били така. А после бързаш, бързаш, бързаш... защото искаш да си голям, искаш да Можеш, вече да си Там... Но идва момент, в който магията, че да си голям е хубаво, се разваля...

Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...

Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.

Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...

Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.

"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.

Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.

Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath