Този блог е част от мен. От доста време. Мисля го често. Гузно ми е като го "зарежа". Все едно ми е стар приятел, от онези, за които все си мислите, че заслужават повече, но никога нямате време или идеи, да им го дадете.
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.
Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.
В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.
Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.
И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...
И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?
събота, 18 юни 2011 г.
понеделник, 23 май 2011 г.
Закотвени на стартовата линия
Странно нещо са страховете. Измъчва те, дере те отвътре, сковава те, стяга ти сърцето, пречи ти да виждаш нещата реално, да живееш.
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^
А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.
Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.
...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^
А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.
Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.
...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...
събота, 21 май 2011 г.
Ти, което не оцеля.
Всичко красиво ли е само образ в нечия глава? Само представа? Само желание нещата да са такива, каквито трябва, стремеж да са хубави?
После представата се разбива и остава само споменът за нея. Спомен за образ. Спомен за теб самия, какъвто си бил, когато си имал тези представи... когато е било красиво. Но със спомени за красивото, реалността не става по-добра...
Ще ми липсваш. Ти, което не оцеля. Ти, което не се оправда. Ще искам да се връщам при теб... да съм теб отново... но няма. Ти си вече само спомен. Красив и нереален, като всички светещи образи в големия ти свят. А как ми се иска да можех да бъда теб отново... да съм теб, завинаги.
i'll never find someone quite like you again
i'll never find someone quite like you again
i, i looked into your eyes and saw
a world that does not exist
i looked into your eyes and saw
a world i wish i was in
После представата се разбива и остава само споменът за нея. Спомен за образ. Спомен за теб самия, какъвто си бил, когато си имал тези представи... когато е било красиво. Но със спомени за красивото, реалността не става по-добра...
Ще ми липсваш. Ти, което не оцеля. Ти, което не се оправда. Ще искам да се връщам при теб... да съм теб отново... но няма. Ти си вече само спомен. Красив и нереален, като всички светещи образи в големия ти свят. А как ми се иска да можех да бъда теб отново... да съм теб, завинаги.
i'll never find someone quite like you again
i'll never find someone quite like you again
i, i looked into your eyes and saw
a world that does not exist
i looked into your eyes and saw
a world i wish i was in
вторник, 10 май 2011 г.
не знам (:
Трудно ми е да повярвам. Сякаш вярването е измислено, за да се разочароваш. Ако повярваш на нещата - спираш да ги получаваш, а ако си затворен за тях - ги има. Но какъв е смисъла да имаш нещо, което няма да оценяваш? И истина ли е, или това са опити за по-"като хората"? Не мога да знам истината. Всъщност съм убедена, че не е и такава каквато се вижда от другите очи. Като не знам, ще ми е по-лесно да вярвам. Или просто няма да ми трябва да вярвам. Макар че няма как да знам. Мога само да го карам на повърхността. А ще видим.
А после уинампа ми пусна това и се усетих. Усетих себе си. Усетих нещата както са си в моя свят. Но усетих само себе си.
Нещата трябва да са като в летен следобед. Движиш се и се радваш на слънцето. Радваш се на лъчите по кожата си, върховете на тревата, които гъделичкат коленете ти, гледаш малките цветчета в ръцете си и не мислиш. Не знаеш.
Не знам дали искам да дам. И не знам има ли смисъл. Нищо не знам. Дори защо написах това... не знам (:
Но няма да се тормозя. Това знам.
А после уинампа ми пусна това и се усетих. Усетих себе си. Усетих нещата както са си в моя свят. Но усетих само себе си.
Нещата трябва да са като в летен следобед. Движиш се и се радваш на слънцето. Радваш се на лъчите по кожата си, върховете на тревата, които гъделичкат коленете ти, гледаш малките цветчета в ръцете си и не мислиш. Не знаеш.
Не знам дали искам да дам. И не знам има ли смисъл. Нищо не знам. Дори защо написах това... не знам (:
Но няма да се тормозя. Това знам.
понеделник, 2 май 2011 г.
22:55
Електронните часовници, винаги ме карат да се замислям за минутите. Прибирайки се днес с автобуса, погледнах червените цифри и те светеха:
Замислих се, че тази минута всъщност е уникална, заради начина, по който изглеждат цифрите и в мига, в който си го помислих, цифричката просто се смени... 22:56
Е - утре отново ще има 22:55, но всъщност не... Никога повече няма да е 22:55, на 1 май, през 2011 година О.О
Стана ми страшно. Времето си тече само напред, в коловоз, постоянно и непроменяемо... А хората се опитват да го подценяват, да му се радват, да го разпределят... всъщност хората нищо не могат да направят с времето, те могат само да се осукват около и в него и да съжаляват, че е свършило. Да се надяват, че нещата ще се повторят... "Ех.. лятото свърши, нищо, то пак ще се повтори" ... всъщност не. Същото време никога няма да се върне. Нищо няма да се повтори. Времето си изтича... постоянно и безвъзвратно.
И всяка минута е ценна. Единствена.
Вие цените ли своите минути? Или те са само пречка към нещо? Препятствие до следващата почивка за кафе, препятствие до следващата петък вечер... препятствие до началото на "истинския" живот...?
Толкова много пришпорени, неоползотворени мигове... толкова много изпуснати 22:55.
А някой ден, ще свършат всички минути.
Замислих се, че тази минута всъщност е уникална, заради начина, по който изглеждат цифрите и в мига, в който си го помислих, цифричката просто се смени... 22:56
Е - утре отново ще има 22:55, но всъщност не... Никога повече няма да е 22:55, на 1 май, през 2011 година О.О
Стана ми страшно. Времето си тече само напред, в коловоз, постоянно и непроменяемо... А хората се опитват да го подценяват, да му се радват, да го разпределят... всъщност хората нищо не могат да направят с времето, те могат само да се осукват около и в него и да съжаляват, че е свършило. Да се надяват, че нещата ще се повторят... "Ех.. лятото свърши, нищо, то пак ще се повтори" ... всъщност не. Същото време никога няма да се върне. Нищо няма да се повтори. Времето си изтича... постоянно и безвъзвратно.
И всяка минута е ценна. Единствена.
Вие цените ли своите минути? Или те са само пречка към нещо? Препятствие до следващата почивка за кафе, препятствие до следващата петък вечер... препятствие до началото на "истинския" живот...?
Толкова много пришпорени, неоползотворени мигове... толкова много изпуснати 22:55.
А някой ден, ще свършат всички минути.
петък, 29 април 2011 г.
Моят малък хаос.
Стоях си, свита в ъгъла на леглото, във възможно най-удобната поза на света и се загледах около себе си... дискът с Амели Пулен на масата, картите таро с книгата за карти таро до него... чантата ми метната в средата на другото легло, дънките ми до нея... капките ми за уши , калъфчето за телефон, фотоапаратът...други дрехи метнати на стола, гривнички, тазгодишните ми мартенички, почистващото мляко... студентската книжка... и всичко това - неподредено и не на мястото си. Или може би точно на мястото си. Стоях си и както по принцип като видя този безпорядък си мислех, че трябва да подредя, но в следващия момент осъзнах, че така ми е толкова удобно. Моите си неща, пръснати в моето си пространство. Неподредени, но на мястото си - около мен, за мен... за мен и за никой друг.
Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.
Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...
Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:
Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.
Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...
Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:
понеделник, 25 април 2011 г.
Важното е, че искам...
Липсва ми трогването от песни. От хора и ситуации. Писането в скайп/фейсбук на запомнен ред от гледан филм, споделянето на просветления със заинтересован събеседник... И аз липсвам.
Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.
Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.
Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...
Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.
Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you
Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.
Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.
Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.
Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.
Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...
Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.
Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you
Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.
Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.
Абонамент за:
Публикации (Atom)