Влакно по влакно

Разпокъсай го, мускулче, по мускулче, влакно, по влакно... изтържи се, изхвърли се през прозореца, а после остави съсухрени, черни следи като другите.
Аз ще гледам през прозореца и няма да виждам нищо. Ще стискам зъби и ще се мръщя. Ще падне някоя друга сълза от яд... или от болка... нека е от яд. И после ще се стегна. И ще продължа да съм... добре.

Спомни си. Студът никога не си е отивал. Била си сама през цялото време. Свикни наново.

И нека няма никой вътре. Нека съм сама.

In these demon days
It's so cold inside
So hard for a good soul to survive

Спестявай...

Как използвате нервите си? Как горите емоциите си? Правите ли си отчет? Пестите ли... спестявате ли си?

Накрая все се оказва, че е нямало смисъл. Накрая все е било напразно... Напразно. За каквото и да ти пука, за каквото и да се ядосваш, винаги идва момент, в който не си е струвало.

Но как да вземеш участие иначе? Как да си отдаден, ако постоянно си водиш сметка, колко влагаш? Ако всичко е премерено, изтеглено, на порции, разграфено и разграничено... къде остава човечността? Къде остават чувствата...?

Да си спестяваш нерви, ми звучи като да си изпаднал в една приятна апатия. Удобна летаргия. Невъзмутимост. Да те интересува само твоята цялост. А за да съхраниш своята цялост, не допускаш никой да те достига. За да си цял, трябва да си сам. Ако се свържеш с някого, ако допуснеш да ти пука от това, което той прави или не - нарушаваш своята цялост. Трябва да си си самодостатъчен (?)

Аз не че не мога да съм си сама. Не че не мога да съм си самодостатъчна. Просто не мисля, че това е правилно. Или поне не мислех. Звучи ми като по-лесното, по-безопасно нещо. Искаше ми се да се справя по другия начин. Take a chance... Нали само така се получавали хубавите работи? ...

Само дето сега се чудя, ще ми стигнат ли ресурсите. Ще ми стгнат ли нервите? В почти всичко, с което реша да се захвана, хвърлям всичките си нерви. Всичко ме засяга дълбоко, влияе ми прекалено много... чак се задъхвам и ме боли. Почвам да се страхувам, че някой ден нервите просто няма да ми стигат вече. Заради куп глупости, които съм преживяла прекалено бурно през годините... все напразни неща...

Та въпросът ми е: Как се отсява това което си струва, от това което не си? Как да разбереш, кога трябва да продължиш да се бориш, да не се отказваш, да стиснеш зъби въпреки неприятното, защото има смисъл и кога нещата са... напразни и трябва да си апатично-летаргичен и заобиколен само от себе си?

Защото ресурсите ми явно са ограничени... трябва да пестя.

...and though we are like the sea and it's right we be so
we could chase tails all the years I've been given...

Заглавие.

Може би за това не ми се говори. Какъв е смисъла, да запаметяваш изводи? Какъв е смисъла, да казваш какво си мислиш? Никой не чува. Никой не разбира правилно, а не ми се общува с мен точно сега. Прекалено много съм в мен тези дни. В главата ми се нижат чернови, оформени публикации, умни даже (нескромно), но момента със записването липсва. Нямам желание. When I'm awake I can taste how bitter I've become. And it's more than I can bear
Както нямам желание за още толкова много неща. Не ми се говори. Не ми се шегува. Не ми се разпитва. Не ми се обяснява. Не ми се стои сама. Не ми се стои сред хора.

Продължавам да си мисля за двайстката. Продължавам да си представям есенни картини, в двайстката, на път към университета. Аз съм сама със себе си, вече не по свой избор. Ще слизам от двайстката в студа, облечена в бежовия си шлифер, носеща старата си любима чанта. Ще заравям ръце в уж топлещите ръкавици, а очите ми ще се насълзяват от студения вятър. Косата ми ще се мятка изпод някоя шапка, а в главата ми ще се нижат все същите сиви изводи за живота, хората и мен. Ще съм сама и ще го знам. Няма да съм щастлива. Едва ли ще се чувствам добре. Но поне ще знам. Ще съм сама. И вече няма ничие отсъствие да ме дразни. Вече минах през това. Знам как се прави. Отиваш на място, на което на никой не му пука за теб. Студено и освобождаващо. Стягащо и пусто. Нямаш избор, освен да се харесаш. Нямаш избор, освен да говориш със себе си. Нямаш избор... стягаш се.

Сивотата обаче, ме побърква. Липсата на цветове в това, което очаквам. Този тип задушаване ми е труден за преборване.

Разчлених се на части. Сама. Преобърнах си вътрешния ред. Сама. Сама съм си виновна. Не бях достатъчно устойчива. Не бях достатъчно твърда. Не трябва да се опитваш да си добър. Не с цената на това.

А тази част от мен... ще се правим че я няма. Ще я заровим и оковем. Романтичните неща ще ни дразнят и ще са повърхностни илюзии... There is new Me in town, както казах.

Следващата публикация ще е по-умна. Обещавам. И няма да е толкова emo. Все някога ще ми писне и това.

изпуснах му края.

Истината е винаги тъжна...?

Чух това днес. Така ли е? И ако е така, това не прави ли всичко тъжно? Живеем тъжен живот и само лъжите и самозалъгването го правят хубав? ... Не разбирам.

Трудно ми е. Много ми е трудно. А все съм си представяла нещата по друг начин. 20.

Мислех си, че тогава ще съм вече силна, че вече ще мога, че вече ще съм добре или поне ще започвам да съм. Но всичко е наопаки. Сякаш съм дете, навлизащо в пубертета - всичко е объркващо, гадно и измъчващо и не се знае кога ще свърши.

5 месеца. А преди 6 месеца си дадох обещание. Този път се постарах. Наистина се постарах. Старая се с реални действия, с реални стъпки... но не се получава, става точно обратното. Всъщност съм много по-далеч от изпълнението на обещанието си, отколкото бях тогава. Какво повече мога? Какво още? Вече нищо нямам, за да дам... всичко си взех. Дадох си всичкото и за какво? ...

Истината е винаги тъжна...

Искам да ми се доспи... СЕГА!.... не?... айде де :/

Когато знаеш, че мисленето, което те очаква до края на деня, може да ти докара само негативни усещания. Когато не се сещаш за нищо интересно, което искаш да свършиш. Когато искаш просто да изключиш и да се свършва с този ден. Тогава трябва да можеш да призоваваш съня и той да идва, приятен и дълбок... ей така - по поръчка.

Е да, ама не. Сякаш, за да подклажда неприятните мисли, нищуването и липсата на интерес към каквото и да е... той не идва... и не идва... и не идва... И дори да си легнеш, знаеш че ще се въртиш, ще го приканваш, но той няма да идва, а ти ще се почувстваш отхвърлен сякаш... както когато знаеш, че не ти отговарят нарочно. Когато те чуват, но се правят че не те, когато са там, но се правят че ги няма... Толкова е тъпо -.-

Човек трябва да има право на избор кога и как да му приключва деня... Поне това.

Кой си ти?

Този блог е част от мен. От доста време. Мисля го често. Гузно ми е като го "зарежа". Все едно ми е стар приятел, от онези, за които все си мислите, че заслужават повече, но никога нямате време или идеи, да им го дадете.
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.

Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.

В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.

Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.

И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...

И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?