понеделник, 12 декември 2011 г.
сряда, 7 декември 2011 г.
For my Starlet
Не знам как да започна тази публикация, защото искам да вложа толкова много в нея. Да вложа спомени, чувства, надежди, идеи, мисли... ВСИЧКО!
Но ще започна с най-елементарното, а именно поводът, за разскриване на по-горе споменатите неща: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!
Вероятно се чудиш, защо трябва да си толкова щастлива, че имаш рожден ден, а аз веднага ще ти кажа. В дни като този, хората имат повод и причина, да покажат че държат на теб, че имат специални местенца в сърцата си за теб, че ти желаят всичко хубаво, че те харесват, че те обичат и това да си е съвсем в реда на нещата, а ти можеш да изискваш внимание, да очакваш подаръци и мили думи и това отново си е съвсем в реда на нещата. Хубаво нещо са рождените дни! Та да - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!
Аз да си продължа нататък...
Истината е, че много се вълнувах/ам за рождения ти ден. Като си помисля, че имаш рожден ден и ми иде да те нагушкам и ойойойой (както онова котенце от снимката във фейсбук, ама още повече!)! Иска ми се да ти благодаря, че те има. Да ти благодаря, че си тук...
А да знаеш колко много неща ми се искаше да ти взема! Даже имах страхотна идея за подарък, която не успях да осъществя, но си запазвам правото за друг път! Като ми хрумна идеята за подаръка беше вечер и толкова много се развълнувах, че не можах да заспя 2-3 часа... Но това са неща от "зад кулисите" и не знам дали трябва да ти ги казвам!
Но отново да продължа нататък...
Първо трябва да знаеш, че си много хубав Човек! Ценен и уникален, интересен, интелигентен и достатъчно дълбок (пред хората, които го заслужават)! И знам че няма да ми повярваш, но аз ги знам тези неща! Важното е и ти да ги научиш.
Безброй многото ни спомени заедно само ме умиляват и ми напомнят, че съществуват и добри дни и ме карат да чакам новите такива (: И искам да кажа, че оценявам всичко, което си правила за мен, макар и да не мога да го покажа на момента (просто съм бъгава, съжалявам)
След всичките тези години продължавам да знам, че ако отивам някъде и ти си там - ще ми е интересно, продължавам да знам, че дори цели два дни без прекъсване да трябва да си говорим и да прекарваме заедно време - ще ми е приятно и ще се чувствам добре. А най-важното е, че продължавам да чувствам онази приятелска атмосфера, по която толкова много милея... за това благодаря ти, че те имам още, надявам се да е така още дълго.
И след толкова откровения, време е за пожеланията: Първо - да си жива и здрава! Банално, но най-важно. Искам да си щастлива! Ама истински щастлива! Да светиш, да си заредена, да имаш вяра в доброто у хората, да си заобиколена от Хора... Искам да мечтаеш и да си осъществяваш мечтите! Пожелавам ти да пътуваш и да се срещаш с различни... подчертавам ДОБРИ И СВЕСТНИ хора (а на себе си си пожелавам, да има място и за мен сред тях :Р) Пожелавам ти да получаваш достатъчно обич, която да ти носи топлина отвътре и да залепя усмивки на лицето ти всеки ден! А най-вече ти пожелавам да продължаваш напред, а напред да е хубавото... време му е сякаш (:
И знаеш осъзнай се вече си на двайсе...
...а именно - ЖИВОТЪТ ТИ ЗАПОЧВА!
И в чест на нашето начало:
След всички тези думи, просто искам да знаеш, че те обичам... колкото и трудни за казване да са тези думи!
Едит: таймингът ми вероятно малко куца, но не ми се искаше да се пришпорвам... та малко по никое време ама, извинявай! (ех колко много удивителни написааааах х) )
Но ще започна с най-елементарното, а именно поводът, за разскриване на по-горе споменатите неща: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!
Вероятно се чудиш, защо трябва да си толкова щастлива, че имаш рожден ден, а аз веднага ще ти кажа. В дни като този, хората имат повод и причина, да покажат че държат на теб, че имат специални местенца в сърцата си за теб, че ти желаят всичко хубаво, че те харесват, че те обичат и това да си е съвсем в реда на нещата, а ти можеш да изискваш внимание, да очакваш подаръци и мили думи и това отново си е съвсем в реда на нещата. Хубаво нещо са рождените дни! Та да - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!
Аз да си продължа нататък...
Истината е, че много се вълнувах/ам за рождения ти ден. Като си помисля, че имаш рожден ден и ми иде да те нагушкам и ойойойой (както онова котенце от снимката във фейсбук, ама още повече!)! Иска ми се да ти благодаря, че те има. Да ти благодаря, че си тук...
А да знаеш колко много неща ми се искаше да ти взема! Даже имах страхотна идея за подарък, която не успях да осъществя, но си запазвам правото за друг път! Като ми хрумна идеята за подаръка беше вечер и толкова много се развълнувах, че не можах да заспя 2-3 часа... Но това са неща от "зад кулисите" и не знам дали трябва да ти ги казвам!
Но отново да продължа нататък...
Първо трябва да знаеш, че си много хубав Човек! Ценен и уникален, интересен, интелигентен и достатъчно дълбок (пред хората, които го заслужават)! И знам че няма да ми повярваш, но аз ги знам тези неща! Важното е и ти да ги научиш.
Безброй многото ни спомени заедно само ме умиляват и ми напомнят, че съществуват и добри дни и ме карат да чакам новите такива (: И искам да кажа, че оценявам всичко, което си правила за мен, макар и да не мога да го покажа на момента (просто съм бъгава, съжалявам)
След всичките тези години продължавам да знам, че ако отивам някъде и ти си там - ще ми е интересно, продължавам да знам, че дори цели два дни без прекъсване да трябва да си говорим и да прекарваме заедно време - ще ми е приятно и ще се чувствам добре. А най-важното е, че продължавам да чувствам онази приятелска атмосфера, по която толкова много милея... за това благодаря ти, че те имам още, надявам се да е така още дълго.
И след толкова откровения, време е за пожеланията: Първо - да си жива и здрава! Банално, но най-важно. Искам да си щастлива! Ама истински щастлива! Да светиш, да си заредена, да имаш вяра в доброто у хората, да си заобиколена от Хора... Искам да мечтаеш и да си осъществяваш мечтите! Пожелавам ти да пътуваш и да се срещаш с различни... подчертавам ДОБРИ И СВЕСТНИ хора (а на себе си си пожелавам, да има място и за мен сред тях :Р) Пожелавам ти да получаваш достатъчно обич, която да ти носи топлина отвътре и да залепя усмивки на лицето ти всеки ден! А най-вече ти пожелавам да продължаваш напред, а напред да е хубавото... време му е сякаш (:
И знаеш осъзнай се вече си на двайсе...
...а именно - ЖИВОТЪТ ТИ ЗАПОЧВА!
И в чест на нашето начало:
След всички тези думи, просто искам да знаеш, че те обичам... колкото и трудни за казване да са тези думи!
Едит: таймингът ми вероятно малко куца, но не ми се искаше да се пришпорвам... та малко по никое време ама, извинявай! (ех колко много удивителни написааааах х) )
вторник, 6 декември 2011 г.
За някога преди...
А аз си мислех, че разстоянието е виновно. Когато се разминаваш с някого. Някой ценен. Мислех, че километрите са основният проблем.
Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.
Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...
Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...
А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...
Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.
И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?
А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.
Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.
Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...
Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...
А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...
Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.
И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?
А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.
вторник, 29 ноември 2011 г.
ДУША.
Хей, блог. Не съм те забравила. Просто мисля, че заслужаваш нещо изключително и чакам Темата, за да я Запиша.
Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.
Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.
Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.
Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.
Нямам идея как се става това. Но ще науча.
Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.
Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.
Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.
Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.
Нямам идея как се става това. Но ще науча.
понеделник, 14 ноември 2011 г.
Кухо.
Сънувах че разхождам чуждо куче, голям голдън ретривър. Разхождах го на една детска площадка пълна с други хора, разхождащи кучета. Имаше и котки. Заиграх се с две чисто бели и много красиви. Обаче пуснах кучето, уж да се разхожда, а после не можах да го намеря. И го търсих, и се оглеждах и имаше толкова много други животни, но не и това, което ми трябва. Беше доста гадно.
И не знам какво означава. Знам, че кучето символизира приятел в сънищата...
А иначе - става все по-глухо тук. Малко се плаша. Не се сещам какво да направя този път.
Цял ден се опитвам да не мисля за разни неща. За неща, които просто ги няма. Неща, които уж ги имаше, пък и тях ги няма. За неща, които си знаех, че ще си отидат, но въпреки това не знаех колко точно ще е гадно.
Човек трябва да мисли, за това което има. Ама и това не помага. Не и днес. Не и тези... седмици (?)
Мисля, че се плаша вече не от физическото отсъствие, а че нещата умряха в мен. И сега ги няма. Нито отвън - нито отвътре. Проблем е че дори да ги има отвън... вътре няма нищо. Никой няма да се погрижи да се появят отново вътре, а аз не мога да...
Чувствам се толкова болезнено куха.
Как да съживя всичко? От къде да взема заряд?
И не знам какво означава. Знам, че кучето символизира приятел в сънищата...
А иначе - става все по-глухо тук. Малко се плаша. Не се сещам какво да направя този път.
Цял ден се опитвам да не мисля за разни неща. За неща, които просто ги няма. Неща, които уж ги имаше, пък и тях ги няма. За неща, които си знаех, че ще си отидат, но въпреки това не знаех колко точно ще е гадно.
Човек трябва да мисли, за това което има. Ама и това не помага. Не и днес. Не и тези... седмици (?)
Мисля, че се плаша вече не от физическото отсъствие, а че нещата умряха в мен. И сега ги няма. Нито отвън - нито отвътре. Проблем е че дори да ги има отвън... вътре няма нищо. Никой няма да се погрижи да се появят отново вътре, а аз не мога да...
Чувствам се толкова болезнено куха.
Как да съживя всичко? От къде да взема заряд?
събота, 12 ноември 2011 г.
Ех.
Много пъти съм писала за неосъществената си мечта да съм човек на изкуството. Както и за благородната си завист, към хората, които могат да творят с думи, звуци и картини. Те запечатват състояния, мнения, чувства и създават плетеници от тях. А хората като мен, могат да пречупват своите неизразени вътрешни възелчета през тези плетеници, да ги обличат... да си ги слагат като табелка на врата (фейсбук стената) надявайки се, че другите ще ги разпознаят в чуждите думи.
Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.
Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.
После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.
И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.
А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.
Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...
В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.
Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.
Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.
После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.
И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.
А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.
Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...
В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.
понеделник, 7 ноември 2011 г.
Moon
Гледах Moon.
Усещането за самота... за самотност в този филм е толкова осезаемо. Като се прибави и чувството за напразност и преходност на човешките илюзии се получава неприятно усещане за мен... сега.
Филмът е хубав. Очудващо е как са успели да го направят пълен и цял, въпреки участието на само 1 актьор. А саундтрака... за него може да се каже само едно и то ще е достатъчно - Clint Mansell.
Спомените, представите и идеите. Те са целият ни свят. Внимавайте с какви идеи живеете, внимавайте как си спомняте нещата. В дъното на всичко, стоите вие, сами, мечтаейки за някого или нещо, мечтаейки в цялата си, пълна и наситена самота, за спомен, идея и илюзия... но всъщност вие сте сами, сами на луната, а вероятно и образите в съзнанието ви са нереални...
Не знам... всичко е просто... усещане.
Не мога да го изразя. Не и на фона на лунното сияние във вътрешността ми.
Усещането за самота... за самотност в този филм е толкова осезаемо. Като се прибави и чувството за напразност и преходност на човешките илюзии се получава неприятно усещане за мен... сега.
Филмът е хубав. Очудващо е как са успели да го направят пълен и цял, въпреки участието на само 1 актьор. А саундтрака... за него може да се каже само едно и то ще е достатъчно - Clint Mansell.
Спомените, представите и идеите. Те са целият ни свят. Внимавайте с какви идеи живеете, внимавайте как си спомняте нещата. В дъното на всичко, стоите вие, сами, мечтаейки за някого или нещо, мечтаейки в цялата си, пълна и наситена самота, за спомен, идея и илюзия... но всъщност вие сте сами, сами на луната, а вероятно и образите в съзнанието ви са нереални...
Не знам... всичко е просто... усещане.
Не мога да го изразя. Не и на фона на лунното сияние във вътрешността ми.
Абонамент за:
Публикации (Atom)