Липсва ми малко поезия.
Малко дъх на лято и разцъвтели цветове по залез слънце. Липсват ми развети коси, на запътила се по пясъка към морето, мен.
Липсват ми откраднати усмивки, както и изтръгнат неусетно чужд смях. Липсват ми цветните дрехи, сливащи се с безгрижие.
Липсва ми нагорещения вечерен въздух да ме обгъща, докато се разхождам на никъде в сякаш спрялото време. Липсва ми ей така за малко да спра и да почувствам, да вдишам дълбоко и да съм благодарна.
Липсват ми неочаквани чаровни случки. Спонтанни светещи неща за мен. Липсват ми и замислени прекрасни неща, даже... за мен.
Защото лятото свършва, а мен никога не ме е бивало в замислянето на неща за мен. Даже когато имам време.
И няма да ги получа. Лятото свърши, а даже не успя да започне. Ех.
Липсва ми малко поезия.
петък, 17 август 2012 г.
неделя, 29 юли 2012 г.
Коса
Липсва ми косата ми. Дълга почти до кръста, стелеща се по гърба ми. Сплетена на плитки или просто вързана. Много ми липсва :(
Такава много дълга. Странно е, защото ми липсва въпреки лепкащото чувство и фактът, че даже и къса, ми пречи. Искам си я дълга. И да се скрия в нея.
>.<
За пръв път ми се случва подобно нещо.
Такава много дълга. Странно е, защото ми липсва въпреки лепкащото чувство и фактът, че даже и къса, ми пречи. Искам си я дълга. И да се скрия в нея.
>.<
За пръв път ми се случва подобно нещо.
четвъртък, 26 юли 2012 г.
събота, 21 юли 2012 г.
Аз нямам китара. Прозорецът ми е затворен.
Измъкваш се от леглото, притъпяваш негодуващото си тяло, изчегъркваш събралата се умора и сънливост. Опаковаш се с лепенки, защипваш се с фиби, напъхваш се в неудобни дрехи и се натикваш в убиващи обувки. После потегляш, преглъщайки дългия път, а по-късно през деня ще преглътнеш и сухия сандвич.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.
Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.
Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.
Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.
Не знаеш.
И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.
И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.
И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?
Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...
Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...
...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.
Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.
Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.
Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.
Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.
Не знаеш.
И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.
И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.
И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?
Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...
Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...
...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.
Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.
вторник, 22 май 2012 г.
Думи
Думите са просто думи. Не стават за нищо. Не стават за ядене, нито могат да те прегърнат. Когато се злоупотребява с тях, думите са кухи и празни. Просто подредени звуци.
Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.
Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...
Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.
Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.
И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.
Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.
Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...
Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.
Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.
И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.
неделя, 6 май 2012 г.
Stardust
За миналото, в което не се бях ровила толкова надълбоко от някакъв страх, за миналото, което сега събуди буцата в гърдите ми и за миналото, което докарва сухи сълзи в очите ми.
...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.
...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.
събота, 5 май 2012 г.
Touch
"Seven billion people on a tiny planet suspended in the vastness of space, all alone. How to make sense of that is the great mystery of our fragile existence. Maybe it’s being alone in the universe that holds us all together, keeps us needing one another in the smallest of ways, creating a quantum entanglement of you, of me, of us. And if that’s really true, then we live in a world where anything is possible."
Абонамент за:
Публикации (Atom)