Днес попадам на множество съвети как да бъдеш щастлив от сорта на "20 полезни съвета за това как да бъдеш щастлив сега" , картинки във фейсбук и тъмблър, казващи ми "Go for whatever makes you happy", постове, обясняващи ми как трябва да правя неща, които са ми приятни и да не ми пука за хорското мнение и тн и тн...
Аз искам да съм щастлива. Наистина. Искам. Но какво подяволите означава Go for whatever makes you happy... Не знам, може би съм счупена, но в момента не знам какво ме мейква хАпи.
Напоследък само някакви неща ме стресират, плашат, натъжават и чупят и се чувствам толкова обръгнала вътрешно, че не мога да намеря нещо, което ме прави щастлива. Гледането на сериали и рисуването брои ли се? Тези неща не ме правят щастлива. Те са приятни и разсейващи, но едва ли са в подходящата графа. Измъченото общуване с разни "нови" хора прави ли ме щастлива? Не. Значи и това не се брои. Та... какво ли е?
Тези дни се радвам на моментите, в които мога просто да се разсея и да се чувствам нормално. Радвам се, когато по-успешно успея да прикрия нова вълна на лоши мисли и усещания, така че да не смущавам събеседника си. Радвам се, когато успея да изям нормално количество храна.
Сърцето ми с всеки изминал ден натежава и натежава и не знам до къде ще издържа, после вероятно ще имам нов драматичен изблик или... не знам, ще приема някаква нова Мен. А може би ще се специализирам в прикриването.
Просто наистина ми се иска тези типчета и съветчета да ги разбирах по-добре и да ми говореха нещо смислено. Наистина бих искала да съм щастлива. Казвали са ми, че заслужавам. Аз също така си мислех.
Малко ме плаши, че не ги разбирам. Имам чувството, че съм толкова счупена, или съм в твърде недобро състояние в момента, за да изляза на светло. Това ме натъжава доста.
Ще ми се да мога да простя. Да се чувствам чиста и лека, както преди. Това ще ме накара да се освободя и да се харесвам повече. Смятам и че болката ще спре. Вероятно това ще ме направи щастлива. Или пък поне не толкова нещастна.
Или поне нормална.
Току виж някой ден тръгна след whatever makes me happy... само да разбера какво е.
понеделник, 22 юли 2013 г.
събота, 20 юли 2013 г.
WANTED: Real life
OH, REAL LIFE TAKE ME AWAY FROM FACEBOOK
така се чувствам.
толкова ми е гадно, че публикувам по +5 неща във фейсбук всеки шибан ден. Тъмблъра, филмите и сериалите, четенето и рисуването, някак ги приемам... да речем, че те ме обогатяват по някакъв начин, но стоенето във фейсбук... ЪГРХ
Когато зацикля там се чувствам като на селския площад, където всички от махлите се събират и си говорят, а аз се изправям на някой камък и почвам да крещя никому неинтересни факти за себе си, очаквайки някой от съседите да ме погледне.
ЪГРХ
I hate this things soo much.
Сещам се когато имах истински живот и отварях фейсбук през 2 дена, за да видя че имам по 16-17 известия.
-.-
ще го карам на спомени доста време май. за всичко.
така се чувствам.
толкова ми е гадно, че публикувам по +5 неща във фейсбук всеки шибан ден. Тъмблъра, филмите и сериалите, четенето и рисуването, някак ги приемам... да речем, че те ме обогатяват по някакъв начин, но стоенето във фейсбук... ЪГРХ
Когато зацикля там се чувствам като на селския площад, където всички от махлите се събират и си говорят, а аз се изправям на някой камък и почвам да крещя никому неинтересни факти за себе си, очаквайки някой от съседите да ме погледне.
ЪГРХ
I hate this things soo much.
Сещам се когато имах истински живот и отварях фейсбук през 2 дена, за да видя че имам по 16-17 известия.
-.-
ще го карам на спомени доста време май. за всичко.
четвъртък, 18 юли 2013 г.
Подранила равносметка
Изпитвам нужда да направя равносметка.
Да вкарам всичко в заключение и обобщение. За да може да е приключило. За да мога да продължа. Знам че е рано и до края на годината има да изтече още толкова. Кой знае какво още ще ми се случи, през какво още ще премина и колко неща ще трябва да преживея... но за сега, просто ще направя равносметка.
Изпитвам нужда.
2013 е година на приключванията за мен. Приключих с работата, приключих с връзка и май ще ми се наложи да приключа и с... други хора. Животът ми толкова много се промени в рамките на 2 месеца и половина, че най-малкият ми проблем е белегът на корема, с който отчаяно исках да не се сдобивам.
Все си мисля, че нещата не са толкова драматични, колкото си ги мисля. Че всичко може да си е както преди. Че нещата евентуално ще се върнат в релси и просто ще си продължа живота, ще съм си старата аз, просто няма да имам човека, когото имах до себе си в последните две години и половина. Че ще мога да разчитам на същото... обкръжение... на което разчитах в последната година. Че ще се чувствам обичана и специална както се чувствах до сега.
Но нека се върна към белега. Когато ме оперираха, не знаех, че ще е по конвенционалния начин. Не очаквах да имам белег. Спомням си ужаса когато при първата превръзка ми махнаха марлята и видях подутото нещо, обвито с конци. Спомням си реализацията, че никога няма да съм същата. Че коремът ми, никога няма да изглежда както си изглеждаше преди. Че от тук насетне ще е това грозно, подуто и отблъскващо нещо. Естествено тогава бях ядосана и в шок и като човек, който никога преди това не е имал конци, не знаех как би изглеждало след време.
Чувствах се отвратена. От всичко и всички. Трябваше ми известно време да приема, че това "сърпче" около пъпа ми е част от мен. Трябваше и известна доза излекуване. В един момент приех, че това съм аз вече. Не го харесвам. Иска ми се да го няма. Но знам, че няма как да се махне. Мажа го с разни мазила и тн, но то си е там. Боли ме и ме мъчи почти всеки ден. И ще е така дълго. Но това е положението. Свиквам. Малко по малко. Може някой ден даже да изглежда симпатично и да ми носи чара, който може да донесе бенка на необичайно място или особеност в някоя от чертите на лицето.
Та в този ред на мисли... дали е същото с душевните "операции"? Дали отвращението от това, което изживявам сега, ще спадне заедно с отока? Имам ли как да подпомогна процеса на лекуване? Дали ще се събудя някой ден, приела факта, че тези неща просто се случиха, че това е моят живот сега, че това съм аз сега. и ще се почувствам по-добре? Тези душевни белези в какво точно биха се изразили? Ще ме променят ли твърде много като човек или ще са съвсем незабележими, ще се усещат само по грапавата подутина, когато някой прокара пръсти по повърхността ми?
...как ще изглеждам след спадането на отока... Това е въпросът, който най-много ме тревожи. Няма как душевния белег да ти носи чар. Няма как да имаш късмета да се получи във формата на сърп. Душевния белег носи страх и резервираност. Той носи спомен за болка. Спомен за момент, в който чувствата ти не са били колкото трябва и където трябва. Вероятно момент, в който си си позволил нещо. Знаел си че не трябва, но си смятал, че така се прави и това си Ти...
И този спомен, ще ти попречи да си пълноценен следващия път. Грозната грапавина, наболяваща те още при лошо време, ще те спира. Тупкането ще ти напомня, да се пазиш. Така ти няма да си Ти... вече ще си някой друг.
Та ако 2013 е година на приключванията, това означава ли че 2014, ще е година на започванията? А може ли приключванията да престанат сега и да започнат започванията? Знам какво ми е останало да губя. Макар и на парчета и хвърлено в калта... не искам да го губя. Не искам.
Надявам се да намеря душевния Контрактубекс. Не искам извода на равносметката в края на годината да е грозен, гротеск и покрит с белези. Стига вече. Искам да съм хубава.
Да вкарам всичко в заключение и обобщение. За да може да е приключило. За да мога да продължа. Знам че е рано и до края на годината има да изтече още толкова. Кой знае какво още ще ми се случи, през какво още ще премина и колко неща ще трябва да преживея... но за сега, просто ще направя равносметка.
Изпитвам нужда.
2013 е година на приключванията за мен. Приключих с работата, приключих с връзка и май ще ми се наложи да приключа и с... други хора. Животът ми толкова много се промени в рамките на 2 месеца и половина, че най-малкият ми проблем е белегът на корема, с който отчаяно исках да не се сдобивам.
Все си мисля, че нещата не са толкова драматични, колкото си ги мисля. Че всичко може да си е както преди. Че нещата евентуално ще се върнат в релси и просто ще си продължа живота, ще съм си старата аз, просто няма да имам човека, когото имах до себе си в последните две години и половина. Че ще мога да разчитам на същото... обкръжение... на което разчитах в последната година. Че ще се чувствам обичана и специална както се чувствах до сега.
Но нека се върна към белега. Когато ме оперираха, не знаех, че ще е по конвенционалния начин. Не очаквах да имам белег. Спомням си ужаса когато при първата превръзка ми махнаха марлята и видях подутото нещо, обвито с конци. Спомням си реализацията, че никога няма да съм същата. Че коремът ми, никога няма да изглежда както си изглеждаше преди. Че от тук насетне ще е това грозно, подуто и отблъскващо нещо. Естествено тогава бях ядосана и в шок и като човек, който никога преди това не е имал конци, не знаех как би изглеждало след време.
Чувствах се отвратена. От всичко и всички. Трябваше ми известно време да приема, че това "сърпче" около пъпа ми е част от мен. Трябваше и известна доза излекуване. В един момент приех, че това съм аз вече. Не го харесвам. Иска ми се да го няма. Но знам, че няма как да се махне. Мажа го с разни мазила и тн, но то си е там. Боли ме и ме мъчи почти всеки ден. И ще е така дълго. Но това е положението. Свиквам. Малко по малко. Може някой ден даже да изглежда симпатично и да ми носи чара, който може да донесе бенка на необичайно място или особеност в някоя от чертите на лицето.
Та в този ред на мисли... дали е същото с душевните "операции"? Дали отвращението от това, което изживявам сега, ще спадне заедно с отока? Имам ли как да подпомогна процеса на лекуване? Дали ще се събудя някой ден, приела факта, че тези неща просто се случиха, че това е моят живот сега, че това съм аз сега. и ще се почувствам по-добре? Тези душевни белези в какво точно биха се изразили? Ще ме променят ли твърде много като човек или ще са съвсем незабележими, ще се усещат само по грапавата подутина, когато някой прокара пръсти по повърхността ми?
...как ще изглеждам след спадането на отока... Това е въпросът, който най-много ме тревожи. Няма как душевния белег да ти носи чар. Няма как да имаш късмета да се получи във формата на сърп. Душевния белег носи страх и резервираност. Той носи спомен за болка. Спомен за момент, в който чувствата ти не са били колкото трябва и където трябва. Вероятно момент, в който си си позволил нещо. Знаел си че не трябва, но си смятал, че така се прави и това си Ти...
И този спомен, ще ти попречи да си пълноценен следващия път. Грозната грапавина, наболяваща те още при лошо време, ще те спира. Тупкането ще ти напомня, да се пазиш. Така ти няма да си Ти... вече ще си някой друг.
Та ако 2013 е година на приключванията, това означава ли че 2014, ще е година на започванията? А може ли приключванията да престанат сега и да започнат започванията? Знам какво ми е останало да губя. Макар и на парчета и хвърлено в калта... не искам да го губя. Не искам.
Надявам се да намеря душевния Контрактубекс. Не искам извода на равносметката в края на годината да е грозен, гротеск и покрит с белези. Стига вече. Искам да съм хубава.
понеделник, 15 юли 2013 г.
Hunt me down
Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes
And feed me spark me up
A creature in my blood stream choose me up
So I can feel something
So I can feel something
Give me touch
'Cause I've been missing it
I'm dreaming of
Strangers
Kissing me in the night
Just so I
Just so I
Can feel something [x4]
You steal me away
With your eyes and with your mouth
And just take me back to in your house
And stare at me with the lights off
To feel something [x4]
In the night
In the night
In the night
When we touch
In the night
'Cause I've been lusting it
Touch...Винаги от това съм имала най-голяма нужда и винаги ми е било най-трудно за получаване. Грешно ли е да се вкопчиш мислено във въображаеми и не толкова въображаеми странници? А ще ми донесе ли нещо, от което имам нужда евентуалното Случване... Не знам.
Никога не ме е бивало в това да бъда "улавяна". В повечето случаи се давам сама без бой или пък не се давам въобще. ...Hunt me down... да видя дали може.
Again
Днес разбирам тази песен по-добре, отколкото когато я обичах преди 3 години.
Продължавам да я обичам.
(:
Продължавам да я обичам.
(:
вторник, 9 юли 2013 г.
Толкова е просто
Бях забравила...
Всеки път се удивявам на способността на съзнанието да забравя и да си припомня разни неща. Главно усещания. Много ми е интересно как можеш да забравиш чувство, а след това изведнъж да те залее и да си спомниш моментите, в които си се чувствал така.
Страха, празнотата, пустотата, неутолената жажда за нечия чужда топлота, мечтаенето за нечия кожа и мирис, да искаш да се сгушиш в нечий врат и да жадуваш момента, в който нищо друго няма да има значение освен ти и този Някой...
Имам чувството, че огромен камък ми лежи на гърдите. Не мога нито да го изплача, нито да го игнорирам. Опитвам да съм нормална. Наистина опитвам.
Вселената ми мълчи. А може би просто това беше нейния отговор. А може би просто усетих какво ме чака седмица предварително и нямаше какво да се направи.
Плаши ме онова състояние, в което просто си свикваш с болката и тя става част от света ти. И преди болеше, но различно. Интересно е как наличието на нечия фигура в живота ти, може да ти промени възприятията. Не бях щастлива преди. Но бях спокойна. Бях цяла. Бях свободна да бъда себе си.
Сега се чувствам окастрена и с вързани ръце. Странно е като се има предвид, че съм "свободна".
Плаши ме липсата на желание. Един ден съм силна, достатъчно самодостатъчна, за да се грижа за себе си, да се усъвършенствам и да се оглеждам за някой Правилен... а в следващия момент всичко ме залива отново. Нямам желание за нищо, защото по-голямата част от мен вярва, че нищо няма смисъл. Нищо няма да ми се случи. Никой няма да се появи магически. Не и сега... не и като се чувствам и изглеждам така...
Твърде наивно ли е да вярвам, че ще се появи някой, който да ме излекува? Твърде скоро ли е да смятам, че вече трябва да се появи? Не съм страдала достатъчно дълго ли? Това че страдам за 2 неща едновременно не е ли достатъчно, за да ми съкрати времето?
И да знам, че няма отговор. Няма справедливост. Светът не се върти около мен. Нещо ще се случи, когато се случи. Може да е утре, може да е след 1 година... и като знам какъв ми е живота залагам на това ,че ще е след година и половина.
Никой няма да дойде и да махне болката. Никой няма да ми сглоби парченцата от душата с магическо лепило. Трябва да го направя сама. Сама, самотна и нещастна. Малко по малко -.- (за да е още по-тъпо).
Ами не искам така. Искам някой да ме излекува пък. Някой да ме очарова и изненада приятно. Някой мен да направи щастлива.
Много ме е яд, че имам тази нужда, но явно няма да се справя сама. Не мога да разбера, защо е толкова важно, някой да те смята за специален и да е твой. Защо е толкова важно да имам за кого да мисля и за кого да се грижа... Защо?!
И ми липсват. И двамата. Толкова е просто.
Всеки път се удивявам на способността на съзнанието да забравя и да си припомня разни неща. Главно усещания. Много ми е интересно как можеш да забравиш чувство, а след това изведнъж да те залее и да си спомниш моментите, в които си се чувствал така.
Страха, празнотата, пустотата, неутолената жажда за нечия чужда топлота, мечтаенето за нечия кожа и мирис, да искаш да се сгушиш в нечий врат и да жадуваш момента, в който нищо друго няма да има значение освен ти и този Някой...
Имам чувството, че огромен камък ми лежи на гърдите. Не мога нито да го изплача, нито да го игнорирам. Опитвам да съм нормална. Наистина опитвам.
Вселената ми мълчи. А може би просто това беше нейния отговор. А може би просто усетих какво ме чака седмица предварително и нямаше какво да се направи.
Плаши ме онова състояние, в което просто си свикваш с болката и тя става част от света ти. И преди болеше, но различно. Интересно е как наличието на нечия фигура в живота ти, може да ти промени възприятията. Не бях щастлива преди. Но бях спокойна. Бях цяла. Бях свободна да бъда себе си.
Сега се чувствам окастрена и с вързани ръце. Странно е като се има предвид, че съм "свободна".
Плаши ме липсата на желание. Един ден съм силна, достатъчно самодостатъчна, за да се грижа за себе си, да се усъвършенствам и да се оглеждам за някой Правилен... а в следващия момент всичко ме залива отново. Нямам желание за нищо, защото по-голямата част от мен вярва, че нищо няма смисъл. Нищо няма да ми се случи. Никой няма да се появи магически. Не и сега... не и като се чувствам и изглеждам така...
Твърде наивно ли е да вярвам, че ще се появи някой, който да ме излекува? Твърде скоро ли е да смятам, че вече трябва да се появи? Не съм страдала достатъчно дълго ли? Това че страдам за 2 неща едновременно не е ли достатъчно, за да ми съкрати времето?
И да знам, че няма отговор. Няма справедливост. Светът не се върти около мен. Нещо ще се случи, когато се случи. Може да е утре, може да е след 1 година... и като знам какъв ми е живота залагам на това ,че ще е след година и половина.
Никой няма да дойде и да махне болката. Никой няма да ми сглоби парченцата от душата с магическо лепило. Трябва да го направя сама. Сама, самотна и нещастна. Малко по малко -.- (за да е още по-тъпо).
Ами не искам така. Искам някой да ме излекува пък. Някой да ме очарова и изненада приятно. Някой мен да направи щастлива.
Много ме е яд, че имам тази нужда, но явно няма да се справя сама. Не мога да разбера, защо е толкова важно, някой да те смята за специален и да е твой. Защо е толкова важно да имам за кого да мисля и за кого да се грижа... Защо?!
И ми липсват. И двамата. Толкова е просто.
сряда, 3 юли 2013 г.
Disney princes mode: switched ON
Мила, Вселено
С най-голямата си молба на света те моля да не ме игнорираш точно сега, да чуеш моите молби и да ме спасиш, защото само на теб разчитам. Знаеш всичките ми мисли, изпращам ги към теб ясно и силно, за да не стават обърквания.
По мои изчисления имам малко време, за това моля те, моля те, много, много те моля, не позволявай да ми разбият сърцето тотално за, по мои скромни сметки, четвърти път в рамките на 3-4 седмици!
Ужасно много ме е страх, тъжно ми е и съм фрустрирана (ха!). Не знам как да опиша всички неща... не искам май, защото ме е срам. Срам ме е от всичко, в което се забърках. И ми се гади. И ми е лошо. Няма да описвам.
Искам само да уточня, че направих всичко като хората този път. Казах си всичко. Без страх. Но въпреки това нямаше смисъл. Само ме заболя, загубих голяма част от достойнството си и сега се гаврят с мен.
Та не знам какво още да направя, а знам че трябва нещо да направя, за да не спирам на това лошо място.
Страх ме е, ужасно много ме е страх. И се задъхвам. И боли. Не знам къде да си пратя мислите, защото са нападнати от всички страни. Очаквам следващия удар всеки момент. Като бомба, която ще гръмне, а аз нищо не мога да направя, освен да усетя забиващите се в мен шрапнели.
Искам да изразя недоволството си, че ми пращаш всичко това наведнъж. Мислех, че сме сключили споразумение и ми е дошло време да съм щастлива и освободена. Явно съм се заблудила.
Иска ми се да вярвам в твоята неразбираема за мен логика и добронамереност. Наистина много ми се иска да повярвам, че ми пазиш скъп подарък, който ще ми пратиш до седмица. Ще ми се да вярвам, че веднъж нещата ще се наредят без да се налага аз да правя нещо. Или поне да ми пратиш знак какво е това, което трябва да направя. Ще премина в режим на дисни принцеса, която чака да я спасят. Прати ми принц, ако е нужно.
Много те моля... не знам какво повече да направя освен да ти се моля. Помогни ми... помогни ми да плача, ако това ще оправи нещата или ми прати някого.... Моля те, моля те
Моля те... Не мога повече. Не мога повече от това. Не мога повече време.... ужасно ме е страх.
С най-голямата си молба на света те моля да не ме игнорираш точно сега, да чуеш моите молби и да ме спасиш, защото само на теб разчитам. Знаеш всичките ми мисли, изпращам ги към теб ясно и силно, за да не стават обърквания.
По мои изчисления имам малко време, за това моля те, моля те, много, много те моля, не позволявай да ми разбият сърцето тотално за, по мои скромни сметки, четвърти път в рамките на 3-4 седмици!
Ужасно много ме е страх, тъжно ми е и съм фрустрирана (ха!). Не знам как да опиша всички неща... не искам май, защото ме е срам. Срам ме е от всичко, в което се забърках. И ми се гади. И ми е лошо. Няма да описвам.
Искам само да уточня, че направих всичко като хората този път. Казах си всичко. Без страх. Но въпреки това нямаше смисъл. Само ме заболя, загубих голяма част от достойнството си и сега се гаврят с мен.
Та не знам какво още да направя, а знам че трябва нещо да направя, за да не спирам на това лошо място.
Страх ме е, ужасно много ме е страх. И се задъхвам. И боли. Не знам къде да си пратя мислите, защото са нападнати от всички страни. Очаквам следващия удар всеки момент. Като бомба, която ще гръмне, а аз нищо не мога да направя, освен да усетя забиващите се в мен шрапнели.
Искам да изразя недоволството си, че ми пращаш всичко това наведнъж. Мислех, че сме сключили споразумение и ми е дошло време да съм щастлива и освободена. Явно съм се заблудила.
Иска ми се да вярвам в твоята неразбираема за мен логика и добронамереност. Наистина много ми се иска да повярвам, че ми пазиш скъп подарък, който ще ми пратиш до седмица. Ще ми се да вярвам, че веднъж нещата ще се наредят без да се налага аз да правя нещо. Или поне да ми пратиш знак какво е това, което трябва да направя. Ще премина в режим на дисни принцеса, която чака да я спасят. Прати ми принц, ако е нужно.
Много те моля... не знам какво повече да направя освен да ти се моля. Помогни ми... помогни ми да плача, ако това ще оправи нещата или ми прати някого.... Моля те, моля те
Моля те... Не мога повече. Не мога повече от това. Не мога повече време.... ужасно ме е страх.
Абонамент за:
Публикации (Atom)