...

Моите сълзи отдавна са отказали да се появяват. Не знам какво да направя. Искам да се събудя. Искам това да свърши. Но не е кошмар...

Мечтая си за самолетен билет и багаж, но този път да са мои. Мечтая си за нови улици, различни дървета и сгради. Мечтая си за смислени дни и приключения. Мечтая си за изход, който дори не мога да си измисля, не мога да си го представя... не мога да го съчиня... Фантазирам си, не си мечтая... това не са мечти. Мечтите има как да се постигнат. А аз не знам дори какво да правя, докато дойде времето за сън.

Ами, ако съм сгрешила?

Винаги съм си мислила, че няма как да се изхабя вътрешно. Следвам максимата, че докато съм на тоя свят, ще давам и ще се раздавам и няма да се "изхабя", защото един ден просто няма да ме има, ще съм умряла и тогава и да искам няма да мога да давам... ще давам сега, докато съм жива. Не ми е жал за мен.

Ами, ако съм сгрешила? Хората много ме изхабиха. Аз се изхабих, заради разни хора. Напразно. Всичко е напразно. Не че някога съм очаквала нещо. Аз си се раздавам, защото аз така искам, наясно съм с това. В повечето случаи никой, за нищо не ме моли. Правя го, заради себе си. Но сега съм изтрита и заличена. И даже не ме уважават. Уважение... това поне винаги съм си мислила, че заслужавам.

А ти... С всеки изминал ден се убеждавам, че си просто сън. Появи се за няколко месеца, започна като красива приказка и мечта, красив сън, преминаващ в напрегнат кошмар. Накрая се събудих. В сивия реален свят, далеч от всичко и всички. Сама. По-сама отколкото преди да заспя и да засънувам.

Хора в автобуса се докосват, някой отмества момичешка коса, докосване по врата, милувка... целувки. Какво е това? Не знам. Част от далечен сън. Знам, че съм била част от подобни сцени, но не мога да си спомня усещането. Всичко е мъгливо и сънено, и студено. Неприятни тръпки. Всички хора ми изглеждат странни. Половината ми органи сякаш липсват и са заменени с буци лед. В главата ми е тихо. Глухо. Във вените ми тече студена, мътна вода. Настръхвам и ме втриса. Празнините се увеличават, ледът също. Сама. Ти си сън. Просто сън. Не се връщай. Страх ме е да се върнеш. Тогава ще станеш реален. Реален човек, който ме видя, опита ме и ме захвърли. Човек, който ми наговори куп глупости, който ме накара да повярвам, а сега не ме желае. В моментите, в които си го представям, буците лед се превръщат в кървящи отворени дупки. Сама.

И нямам нищо. И не съм част от нищо. Аз съм половин част от липсващ пъзел.

И на никого не му пука. На никой не му е жал. Защо на мен да ми е жал? Не ми трябва жал. Трябва ми близост... И да съм част. Да имам приятел. Истински Приятел. До мен. Човек, който ме познава и използва знанията си за мен по благоприятен за мен начин. Човек, за когото това каква съм има значение и не стои безучастен. Човек, който знае какво ме наранява и умишлено не го прави.

Не знам какво да правя. Този път не. Свиквам да съм Сама. Може би не ми трябва никой. Така може би ще получа поне малко уважение. И ще спра да сънувам лъжливи сънища.

Шегите поне не спират да идват. Те са на автопилот. Нашите се смеят. Поне от тях съм част.

А ти не се връщай, макар че не знам как да съм човек без теб...

.

Плаче ми се. Но май пресъхнах. Боли ме и не потичат сълзи. По-скоро ще повърна. Няма ме. Няма къде да се скрия. Искам да спя... само да спя. Да е мъгливо и приглушено. И да не помня, и да не знам, и да не ме боли. Да не ми се повръща и плаче. Да не плача. Едва сега почвам... а вече пресъхнах. Нямам къде да се дяна. Къде... къде да отида... Няма място в мен, няма място навън, няма при кого... само при мен, а аз съм пресъхнала и ми се повръща. Искам да спя... само да спя

Progress

Обичам да рисувам. Не бих казала, че разбирам от рисуване, че съм супер талантлива или че успявам да постигна напълно това, към което се целя. Никога не съм учила нещо свързано с рисуването, нито пък някой ми е показвал какво се прави. Също така за момента главно прерисувам от чужди рисунки или пък снимки (както в последния случай)... но обичам да рисувам.

В началото, след първите няколко минути рисуване, винаги поне няколко пъти си казвах "ама това на нищо не прилича", "как подяволите да получа крайния резултат от това", "определено няма да се получи така като гледам"... но с всяка следваща рисунка тези мисли намаляват. Научих се, че даже в началото рисунката на нищо да не прилича, ако не се откажа и продължа да рисувам и доизкусурявам въпреки това, се получава.

И така всеки път като рисувам, се успокоявам. Даже в момента всичко да е неясна каша, ако просто продължавам и не спирам... с каквото и да е... след време всичко ще придобие контури, ще стане ясно и смислено... само трябва да не спирам.

Не е нужно да знам отговорите в началото. Малките стъпки са ок. Всичко ще се подреди.

Стига.

Понякога си мисля, че трябва да изтрия тази страница. Да изтрия всички болежки, които съм описала тук, да изтрия страха, да изтрия усещанията... всичко.

Ще ми се да можех да подхождам по-безстрашно. Към всичко, което имам в живота си сега. Ще ми се да съм уверена, че нещата просто ще се наредят, че няма всичко да се обърка и след половин година да стоя пред този сайт, описваща поредната болезнена ужасия, която се е зародила в мен. Искам просто да повярвам, че ми е дошло времето (като във филмите), в което нещата просто ти се нареждат.

И осъзнавам как проблемът е в мен. Колкото и уверения и мили думи да получавам от хората, (било то за дипломната ми работа или за евентуално бъдеще Заедно) няма да се почувствам по-сигурна. Защото си имам едно гадно чудовище в мен. Едно такова криво, и грозно, което се е вкопчило в душата ми и хвърля сянка върху всичко. Праща ми кошмари как съм на защита и всички ме гледат с разочарования поглед тип "то и без това нищо друго не се очакваше, но все пак...", праща ми лоши усещания от преди месеци, прожектира ги като възможни развръзки на сегашната ми ситуация и ме остава без дъх от сега...

Напомня ми... напомня ми за студения ужас, липсата на въздух и отчаяността... напомня ми за всичко и ме дърпа назад. Пречи ми да бъда себе си. Пречи ми да съм щастлива. Как да го изхвърля?

Знам че няма да се махне, ако просто изтрия този блог. То не ползва интернет. Живее си в мен.

И чувството, че не мога да го махна, само го храни повече. Защото знам, че страхът ми ме спира и ме хваща паника, че ако не измисля как да го пусна ще проваля всичко, което искам да се получи. Crazy shit, huh?

Трябва да го махна. Каквото и да се случи. Не знам как. Надявам се че ще измисля. Знам само, че не искам да съм продукт на всички лоши неща, които вече приключиха. Не искам да имат влияние над мен още. Стига вече.

Sparkle

Не знам какво означава това. Не знам дали ще се задържи. Дали ще е още по-неверояятно,отколкото вече изглежда или ще се окаже разочарование.

Не знам, но това няма значение.

Сега ще чувствам и ще се отпусна, и ще се оставя. И ще изпитам, и ще изживея, и ще оценя.

Невероятно е. Хаха. Вселената май ме опроверга за пръв път. Ще видим какво ще излезе (:

(страх ме е да използвам повече думи, за да не го "разваля"... май не ме бива в "запечатването" на хубавите неща х))

^_^

CLICK HERE

Благодаря ти, Филип! Най-милото същество ^_^