Швейцарски кашкавал

Така си усещам вътрешността - швейцарски кашкавал. На дупки е и мирише лошо.

Омръзна ми от тази година. Айде да идва 2015 и да ми донесе пътувания и нещо истинско.

Не харесвам швейцарски кашкавал. Не харесвам себе си. И хората. И мястото.

That's just so stupid.



LET ME OUT!!!!!

just something

"I won’t say I miss you but I think my mother knows anyway"


Tumblr showed me this, and i'll just put it here.

За Миналото.

Хей. Минало.

Исках да ти кажа, че ми липсваш. Липсва ми смехът ти. Липсва ми да те целувам на онова място точно под окото и до носа. Липсва ми да ме събудиш, целувайки ме и първото нещо, което да видя сутринта да е усмивката ти. Липсва ми когато ме прегръщаше полу заспал, стискаше ме сякаш съм целият ти свят. Липсва ми да видя насечената ти походка в далечината и да знам, че бързаш (и закъсняваш, но все пак бързаш), за да ме прегърнеш.

Липсва ми да си гледаме стъпалата и да установяваме за пети път, колко много си приличат. Липсват ми разговорите в просъница. Незапомнените бисери. Как тръгваше да споделяш нещо от средата на мисълта си и нищо не се разбираше.

Много ми липсва гласът ти. И да ми се усмихваш... ама много да ми се усмихваш.

Липсва ми бялото пухкаво одеало на леглото ти. И как заспиваше върху мен, докато гледахме филм. Липсва ми как похъркваше по малко, със странни и винаги различни звуци.

Липсва ми разсеяното ти изражение, когато не си слушал разговор, в който уж участваш и питаш за нещо, което тъкмо сме обсъждали. Липсва ми да вървим до вас в тъмното, с болящи вече крака.

Липсва ми да си готвим.

Липсва ми да ме искаш. И аз да те искам. Да си мечтая за Нас. Ръцете ти ми липсват, ама най-много ми липсва как прегръщат. Липсваш ми, адски, адски много. Боли.

Но по-добре да го напиша тук, отколкото да ти кажа. Няма смисъл. Нищо няма смисъл.

Някой ден ще свикна.

Пируети

Вие ми се свят. Ама някак си така отвътре, надълбоко.... в самата ми основа. Ако съществува моята душа, тя е там и се върти, върти... всичко се върти. Всичко е насън и е реално. Сякаш сърцевината ми е поела твърде много кофеин и светът се клати и не ми стига въздух. Но трябва да отида. Трябва да вървя.

Ще изтръпна и ще се изключа. Ще се движа механично. Вече знам. Трябва да умра. За да спре да ми се вие свят. Да ме няма. Да се махна и после да се родя наново.

Вие ми се свят. Основите ми правят пируети. И ми се гади.

Искам да се махна. Твърде е еднакво всичко. Твърде много се повтарят нещата. Може би съм прокълната. Не желая повече. Не мога.



Омръзна ми да се страхувам.

...

Моите сълзи отдавна са отказали да се появяват. Не знам какво да направя. Искам да се събудя. Искам това да свърши. Но не е кошмар...

Мечтая си за самолетен билет и багаж, но този път да са мои. Мечтая си за нови улици, различни дървета и сгради. Мечтая си за смислени дни и приключения. Мечтая си за изход, който дори не мога да си измисля, не мога да си го представя... не мога да го съчиня... Фантазирам си, не си мечтая... това не са мечти. Мечтите има как да се постигнат. А аз не знам дори какво да правя, докато дойде времето за сън.

Ами, ако съм сгрешила?

Винаги съм си мислила, че няма как да се изхабя вътрешно. Следвам максимата, че докато съм на тоя свят, ще давам и ще се раздавам и няма да се "изхабя", защото един ден просто няма да ме има, ще съм умряла и тогава и да искам няма да мога да давам... ще давам сега, докато съм жива. Не ми е жал за мен.

Ами, ако съм сгрешила? Хората много ме изхабиха. Аз се изхабих, заради разни хора. Напразно. Всичко е напразно. Не че някога съм очаквала нещо. Аз си се раздавам, защото аз така искам, наясно съм с това. В повечето случаи никой, за нищо не ме моли. Правя го, заради себе си. Но сега съм изтрита и заличена. И даже не ме уважават. Уважение... това поне винаги съм си мислила, че заслужавам.

А ти... С всеки изминал ден се убеждавам, че си просто сън. Появи се за няколко месеца, започна като красива приказка и мечта, красив сън, преминаващ в напрегнат кошмар. Накрая се събудих. В сивия реален свят, далеч от всичко и всички. Сама. По-сама отколкото преди да заспя и да засънувам.

Хора в автобуса се докосват, някой отмества момичешка коса, докосване по врата, милувка... целувки. Какво е това? Не знам. Част от далечен сън. Знам, че съм била част от подобни сцени, но не мога да си спомня усещането. Всичко е мъгливо и сънено, и студено. Неприятни тръпки. Всички хора ми изглеждат странни. Половината ми органи сякаш липсват и са заменени с буци лед. В главата ми е тихо. Глухо. Във вените ми тече студена, мътна вода. Настръхвам и ме втриса. Празнините се увеличават, ледът също. Сама. Ти си сън. Просто сън. Не се връщай. Страх ме е да се върнеш. Тогава ще станеш реален. Реален човек, който ме видя, опита ме и ме захвърли. Човек, който ми наговори куп глупости, който ме накара да повярвам, а сега не ме желае. В моментите, в които си го представям, буците лед се превръщат в кървящи отворени дупки. Сама.

И нямам нищо. И не съм част от нищо. Аз съм половин част от липсващ пъзел.

И на никого не му пука. На никой не му е жал. Защо на мен да ми е жал? Не ми трябва жал. Трябва ми близост... И да съм част. Да имам приятел. Истински Приятел. До мен. Човек, който ме познава и използва знанията си за мен по благоприятен за мен начин. Човек, за когото това каква съм има значение и не стои безучастен. Човек, който знае какво ме наранява и умишлено не го прави.

Не знам какво да правя. Този път не. Свиквам да съм Сама. Може би не ми трябва никой. Така може би ще получа поне малко уважение. И ще спра да сънувам лъжливи сънища.

Шегите поне не спират да идват. Те са на автопилот. Нашите се смеят. Поне от тях съм част.

А ти не се връщай, макар че не знам как да съм човек без теб...

.

Плаче ми се. Но май пресъхнах. Боли ме и не потичат сълзи. По-скоро ще повърна. Няма ме. Няма къде да се скрия. Искам да спя... само да спя. Да е мъгливо и приглушено. И да не помня, и да не знам, и да не ме боли. Да не ми се повръща и плаче. Да не плача. Едва сега почвам... а вече пресъхнах. Нямам къде да се дяна. Къде... къде да отида... Няма място в мен, няма място навън, няма при кого... само при мен, а аз съм пресъхнала и ми се повръща. Искам да спя... само да спя