Завинаги... вечност. От известно време имам ново понятие, за тези думи.
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...
Просто...
Слушам...
Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...
просто слушам...
А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...
сряда, 15 февруари 2012 г.
петък, 3 февруари 2012 г.
Студ. Тръпки.
Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...
Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...
И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.
Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.
Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.
Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...
Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.
И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.
Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...
И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.
Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.
Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.
Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...
Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.
И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
събота, 21 януари 2012 г.
...или?
Дори да обърнеш гръб на реалността, тя неизменно те заобикаля и ти се изпречва пред лицето. За да прекъсне ходенето ти във фантазии, като сомнамбул. Плесва те, за да ти се отворят очите от шока.
А сега от теб си зависи. Ще избягаш ли напред, за да не я гледаш, опитвайки да не откачаш от страх и очакване, кога ли пак ще те настигне... или... или?
if you're gonna do it
you better do it right
or my heart wont stop swelling
А сега от теб си зависи. Ще избягаш ли напред, за да не я гледаш, опитвайки да не откачаш от страх и очакване, кога ли пак ще те настигне... или... или?
if you're gonna do it
you better do it right
or my heart wont stop swelling
четвъртък, 12 януари 2012 г.
Търси се празник
"Ох тези празници така ме заредиха!" ... ми каза някой днес, с весела интонация, светнало лице, красива усмивка и искрящи очи...
А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.
Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...
Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.
Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)
Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...
Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...
А от това ми става тъжно.
За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...
А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.
Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...
Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.
Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)
Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...
Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...
А от това ми става тъжно.
За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...
петък, 30 декември 2011 г.
Грешки... и пожелания.
В предпоследният ден на 2011 стоя и си мисля, как едва ли ще имам време до края на годината, за да напиша това. Сякаш нещо ме избутва от помещението и трябва да свърша нещо, като за последно...
Истината е, че мисля за тази публикация почти половин година. Чакам я. Чаках я. И ще я напиша... и както обикновено се получава, когато предварително си обрисувал нещо в съзнанието си - то рядко се появява в реалността такова, каквото си си мислел.
Сега, като погледна назад... когато се сетя, за точно този момент, точно една година назад... сякаш е изминал цял век, цяла ера от живота ми.
2011 беше тежка. В началото си - повече хубава. Но истината е, че сега в края й се чувствам остаряла, отежняла с десетилетие... а са минали само 365 дни.
Не ми се иска да записвам събитията, случките и ситуациите, които направиха тази година толкова тежка. Ще кажа, че 2011 година, беше годината на грешките за мен - мои и чужди, дребни и големи, такива за добро... и такива, за огромно съжаление... фатални.
Мога да кажа, че за първи път в живота си осъзнах, че не съм безгрешна. Трябваше да се науча да живея с този факт. Трябваше да се науча да си прощавам (и понеже не знам дали се научих на това, научих се поне да отхвърлям обвинителните мисли).
Станах жертва и на чужди грешки, усетих как можеш да пострадаш, заради нечие чуждо невнимание.
Знам какво е и да правиш неща, въпреки че вътрешно нещо ти казва, че може би е грешка... но продължаваш, заради друго, което ти казва че си струва... и сякаш свети... или може би ти така искаш и си го представяш... не знам, може би това ще е за следващия край но година (:
Видях... видях как грешка, може да доведе до края. До истинския край. Страшно ми е. Все още ми е страшно... много.
Наложи ми се да се стягам тази година. За да не се разпадна. Да продължавам въпреки страха от нови грешки. Да продължавам въпреки струпващите се болки и проблеми...
Накрая на годината се чувствам... изморена. И малко обнадеждена, че нещата може би ще се пооправят.
Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!
А тези редове (самоцитиам се... ххаха) ме усмихват и леко ме натъжават. Радвам се, че моето Аз от онзи момент, не знаеше какво точно ще се случва през 2011.
Трябва да кажа, че 2011 беше тежка и наситена, но не ми донесе само лоши неща. И още в началото си, ми донесе нещо хубаво... макар и сложно. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че дори и да не съм си изпълнила обещанието на 100%, то поне опитах! О как опитвах само!
Но сега съжалявам много, че ме е страх. Наплаши ме тази година и ме поотслаби сякаш. Сега вместо да се радвам, че идва нова година с нови шансове... просто ме е страх да си помисля, какво ли ще се случи през 2012.
И на теория знам, че е грешно. За това ще се опитам да го преодолея... и ще си пожелая. Пожелавам си да съм здрава. Да съм здрава аз и да са живи и здрави хората, които обичам. Пожелавам си много усмивки, много приятни мигове, много хубава атмосфера през цяяяяяялата 2012. Пожелавам си нови приятели. Пожелавам си нови интересни (В ХУБАВИЯ СМИСЪЛ) неща. Искам шестици! И искам да си намеря работа през тази година, която поне малко да ми харесва. И искам обич и стабилност. Искам кураж. Искам да не ме е страх. Пожелавам си тези неща много, много силно! Като дете, което вярва в Дядо Коледа и си пожелава той да му донесе подарък :)
Пожелавам си и се надявам, с малко по-различна надежда от преди година, но все пак надежда!
сряда, 28 декември 2011 г.
Отражение
Нямам какво да кажа. Бих нарисувала нещо. Бих изсвирила нещо. Но нито мога да рисувам, нито да свиря.
Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)
На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.
Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.
След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...
Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).
И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...
А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.
Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...
Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.
Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)
На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.
Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.
След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...
Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).
И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...
А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.
Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...
Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)