Изпитвам нужда да направя равносметка.
Да вкарам всичко в заключение и обобщение. За да може да е приключило. За да мога да продължа. Знам че е рано и до края на годината има да изтече още толкова. Кой знае какво още ще ми се случи, през какво още ще премина и колко неща ще трябва да преживея... но за сега, просто ще направя равносметка.
Изпитвам нужда.
2013 е година на приключванията за мен. Приключих с работата, приключих с връзка и май ще ми се наложи да приключа и с... други хора. Животът ми толкова много се промени в рамките на 2 месеца и половина, че най-малкият ми проблем е белегът на корема, с който отчаяно исках да не се сдобивам.
Все си мисля, че нещата не са толкова драматични, колкото си ги мисля. Че всичко може да си е както преди. Че нещата евентуално ще се върнат в релси и просто ще си продължа живота, ще съм си старата аз, просто няма да имам човека, когото имах до себе си в последните две години и половина. Че ще мога да разчитам на същото... обкръжение... на което разчитах в последната година. Че ще се чувствам обичана и специална както се чувствах до сега.
Но нека се върна към белега. Когато ме оперираха, не знаех, че ще е по конвенционалния начин. Не очаквах да имам белег. Спомням си ужаса когато при първата превръзка ми махнаха марлята и видях подутото нещо, обвито с конци. Спомням си реализацията, че никога няма да съм същата. Че коремът ми, никога няма да изглежда както си изглеждаше преди. Че от тук насетне ще е това грозно, подуто и отблъскващо нещо. Естествено тогава бях ядосана и в шок и като човек, който никога преди това не е имал конци, не знаех как би изглеждало след време.
Чувствах се отвратена. От всичко и всички. Трябваше ми известно време да приема, че това "сърпче" около пъпа ми е част от мен. Трябваше и известна доза излекуване. В един момент приех, че това съм аз вече. Не го харесвам. Иска ми се да го няма. Но знам, че няма как да се махне. Мажа го с разни мазила и тн, но то си е там. Боли ме и ме мъчи почти всеки ден. И ще е така дълго. Но това е положението. Свиквам. Малко по малко. Може някой ден даже да изглежда симпатично и да ми носи чара, който може да донесе бенка на необичайно място или особеност в някоя от чертите на лицето.
Та в този ред на мисли... дали е същото с душевните "операции"? Дали отвращението от това, което изживявам сега, ще спадне заедно с отока? Имам ли как да подпомогна процеса на лекуване? Дали ще се събудя някой ден, приела факта, че тези неща просто се случиха, че това е моят живот сега, че това съм аз сега. и ще се почувствам по-добре? Тези душевни белези в какво точно биха се изразили? Ще ме променят ли твърде много като човек или ще са съвсем незабележими, ще се усещат само по грапавата подутина, когато някой прокара пръсти по повърхността ми?
...как ще изглеждам след спадането на отока... Това е въпросът, който най-много ме тревожи. Няма как душевния белег да ти носи чар. Няма как да имаш късмета да се получи във формата на сърп. Душевния белег носи страх и резервираност. Той носи спомен за болка. Спомен за момент, в който чувствата ти не са били колкото трябва и където трябва. Вероятно момент, в който си си позволил нещо. Знаел си че не трябва, но си смятал, че така се прави и това си Ти...
И този спомен, ще ти попречи да си пълноценен следващия път. Грозната грапавина, наболяваща те още при лошо време, ще те спира. Тупкането ще ти напомня, да се пазиш. Така ти няма да си Ти... вече ще си някой друг.
Та ако 2013 е година на приключванията, това означава ли че 2014, ще е година на започванията? А може ли приключванията да престанат сега и да започнат започванията? Знам какво ми е останало да губя. Макар и на парчета и хвърлено в калта... не искам да го губя. Не искам.
Надявам се да намеря душевния Контрактубекс. Не искам извода на равносметката в края на годината да е грозен, гротеск и покрит с белези. Стига вече. Искам да съм хубава.
