The little things

"Enjoy the little things in life... for one day you'll look back and realize they were the big things"

Ако имахте буркан, в който да складирате малките неща, какво щяхте да пъхнете в него?

Аз знам какво бих пъхнала в моя. Бих пъхнала изненадващите целувки по лицето, дадени просто така. Топлото какао в студените, сумрачни дни. Прегръдките откъм гърба. Онзи момент, в който осъзнаваш, че с някой нов познат всъщност имате повече общо и се "схващате" взаимно, на някоя тема или с някоя обща шега. Усещането да се прибереш изморен след дълъг ден, в онази приятна умора, осъзнавайки че имаш за вършене само любими неща, след които да заспиш блажено. Да получиш точното количество сън, след който да се събудиш бодър и отпочинал... и гладен! Ооо да си много гладен и да получиш точно храната, която ти се яде, в точното количество и точно навреме! Миризмата на всеки отделен сезон, също бих прибрала.

Бих прибрала усещането за сигурност и спокойствие, когато си сред наистина приятели. Моментът, в който осъзнаваш, че хората наоколо не те напрягат, не те дразнят, не те натоварват... просто си на мястото си и се чувстваш приет, "част" и себе си.

Ооо дъвченето на еъруейвс екстрийм. Стъпването по хрускащи листа. Чуването на нова яка песен в сериал, откриването й и непрекъснатото й слушане в следващите три дни. Да почувстваш, че всъщност те бива в нещо. Някой да се разсмее на шегата ти от сърце. Да накараш някого да се почувства утешен/успокоен, когато е в труден момент. 

Да харесваш някого... ама наистина, наистина да го харесваш. Да тръгнеш нанякъде. Усещането, когато си взел всичко необходимо и те чакат пътешествие и хубави неща.

Изненадата и въодушевлението от първата целувка с някого. Усещането от допира на кожата, на някой обичан. Мириса на някой обичан. 

Чувството на свобода, при липсата на излишна самокритичност. Удивлението от красивите случайности. Удивлението от неочаквано, но получено добро отношение.

мога да продължа така още...

Истината е, че малките неща са нещата, които ти липсват. Нещата, за които мечтаеш. Не знам за другите, но когато си мечтая за някого с все още неизвестно лице, не си мисля толкова за общата картинка, в която ще си паснем идеално... мисля си за дребните неща.

Мисля си, че ще има кой да ме гледа в очите като му говоря даже най-голямата простотия. Мисля си, че ще има кого да милвам по главата. Представям си как ще мога да го навия да потанцуваме романтично (т.е. хилейки се и преувеличавайки драмата) на Adele - love song (обичам оригиналната версия на The Cure, но за бавен танц е подходяща Адел). Мечтая си за инсайд джоукс, издаване на дебилни звуци, смешно танцуване, да си вкарам ръката в джоба на горницата му, да мога да заспя сгушена в него на някоя пейка, докато той говори с приятелите ни... а целувките... те ми се струват толкова космически важни, далечни и велики, че чак не мога да ги нарека дребни неща. Не мога да повярвам, че понякога хората приемат тези неща за даденост. Аз никога не успях...

И ми се иска вече да идват тия дребни неща. Мисля че мога да докажа на Вселената, как няма да ги имам за даденост. Как ще ги ценя и ще бъда благодарна. Така че хайде... Една част мога да си осигуря сама, хайде вече, помагай за другата.

(:

"empty as a promise no more" не знам дали е редно да си го превеждам както си го превеждам... но всъщност това е смисълът, който на мен ми проговори...

празна като неважащо вече обещание

Тези дни иначе чета книга и се свързвам с природата. Трябва да призная, оценявам наново самотните разходки в ранната есен. Хрускането на листата, приятното слънце и идеалната температура. Свободно реещите ми се мисли. Хубаво е. Май ме бива в това да съм сама. Стига съм се плашила.

А някой ден ще се зануля и ще мина в суперпозиция и от там ще мина в някоя хубава позиция. Само дето на моменти имам чувството, че докато стане това, съвсем ще спра да искам каквито и да е по-различни позиции и просто ще свикна и ще се отпусна.

I'm doing it anyway

...така или иначе... какъв друг избор имам. Нямам. А може би още не го виждам.

Ще дойде... знам че ще дойде.

...will they?

“All alone! Whether you like it or not, alone is something you'll be quite a lot!”

― Dr. Seuss, Oh, the Places You'll Go! and The Lorax

Приемам го. Поне се опитвам. Човек е сам и вероятно, когато не го чувства, се заблуждава или е за кратко.

Опитвам се да го осмисля, като нещо естествено и нормално. Като частта от живота, която е с теб завинаги. 

Но искам да говоря за чувството на самота. Самота от онази, която те стъписва вътрешно. Когато се усещаш толкова претръпнал, недокоснат и далечен от любим човешки контакт, че цялото ти същество просто се сковава. 

Самотата, от която се срамуваш.

Срам. Оставам с впечатлението, че на това да се чувстваш самотен, се гледа с много лошо око. Ако се чувстваш самотен, вероятно си отчаян, а всички знаем какви са отчаяните хора. Може би си готов да забъркаш всякакви каши.

Друг вариант е да не си достатъчно силен, за да си самодостатъчен. Не знаеш как да се самозабавляваш така, че да нямаш нужда от никого.

А и ако се чувстваш самотен, вероятно излъчваш някаква меланхолия и/или негативност... просто нещо не ти е наред.

И мен така ме е срам, че ми е самотно. Срам ме е, че усещам сърцето си, биещо твърде бързо, като чуждо, а кожата си като облята с парещ студ. Срам ме е от моментите, в които ми става толкова празно, гадно и очуждено, че просто се изкючвам, защото не мога нищо друго.

Ей така се лашкам от чувство за numbness към вряща болка. А може би едното идва, за да намали другото. 

И да, срам ме е, че не мога сама. Срам ме е, че не съм съвършена и че изпитвам неутолима нужда. Срам ме е, че не мога да доставя сама на себе си това, което ще накара мозъкът ми да спре да ме мъчи. Срам ме е, че се чувствам нещастна и неспособна, само защото ми е самотно. Аз имам други качества. Имам други неща в себе си и ме е ужасно срам, че за да ги показвам тези дни, полагам десет пъти по-големи усилия, заради тъпата гадна самота. 

Срам ме е, че трябва да чакам някого. Вече даже не ми се занимава.

Страх ме е. С времето нещата стават по-трудни и не виждам как ще започне да ми помага. Пропадам назад. Към теб, дето ме смели и изхвърли до следващия път, в който ще съм нужна. Страх ме е, защото в моментите с парещия студ, мога да мисля само за това, как искам да съм ти нужна и колко ще страдам, когато осъзнаеш, че вече никога няма да трябвам.

Срам ме е... срам ме е от всичко това. Грозно е. Вече не знам дали времето ще ми донесе спасение.

Пак имам чувството, че някъде бъркам. Май че съм на грешен път. А този страх, преминаващ в срам, стига до гняв. Как се подредих така? Аз исках само чиста съвест и да върша добри дела... исках просто да правя правилните неща и да обичам... как се подредих така? 

И колко време му трябва на времето?

Не искам да съм това момиче.

Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes

Живея с идеята, че всичко е кръговрат. Всичко се случва на цикли, със своите спадове и върхове. Но не съм наясно, дали наистина е така... а и ако е така, как точно стоят нещата.

Трябва ли да се осмъртя вътрешно, за да мога да се съживя наново... нова? Това ли означава да се справиш с болката? Да си задушиш чувствата, защото са неудобни? Да се правиш, че ги няма достатъчно дълго, докато спреш да изпитваш каквото и да е... да умреш вътрешно, защото с тази вътрешност не можеш да бъдеш повече щастлив и трябва да я убиеш, за да се зароди нова...?

Потресава ме фактът, че чувствата нямат значение. Винаги са били водещи в моя свят... но се оказва, че нямат значение... не трябва да имат значение. Трябва да се държиш така все едно ги няма, да ги криеш и потъпкваш, да ги преглъщаш и преживяваш... Не може да не го свързвам с убийство.

Не искам да се минава от там. Не искам да се убивам вътрешно. Няма ли друг начин? Не може ли вселената да ми изпрати друг път? Не искам да преминавам през дългото преживяване на драма, в което сърцевината ми да изтръпне от студеното нищо. Просто не искам. Ужасно банално е. Изнервям се. Не искам да го гледам тоя филм. Не искам да съм това момиче.

Искам веднъж на мен да ми се случи нещо хубаво по неочакван за мен начин. Искам да ми се покаже, че хубави неща се случват по-прекрасни отколкото съм си мечтала... искам да има изход различен от "чакай и гледай да излизаш колкото може повече" и успокоение различно от  "ще ти е тежко, ама след време ще ти става по-малко тежко"... това е лъжа. След време няма да се чувствам по-малко самотна... напротив. Искам друг изход, който не мога сама да измисля.

И ми трябва скоро. Стига вече. Стига... просто стига.

Без вътрешности

Мисля си, че се справям, а после изведнъж виждам, присещам се или чувам нещо и се оказва, че не е така.

Изведнъж се появява чувството, че всичките ми вътрешности са изпаднали в бездънна яма и в мен има огромна тегнеща дупка, която даже не ми дава да дишам, защото и белите ми дробове, заедно със сърцето, стомаха и всичко друго са тръгнали да падат в безкрайното нищо, в което съм се превърнала.

Стоя зашеметена, скована и вцепенена до мозъка на костите си, а след това идва страха, че трябва да преживявам това още много пъти, трябва да осъзная всичко от още много различни ъгли и трябва да попадам в дупката пак... и пак... и пак... и всъщност тъпча на едно място... и става по-зле... и всичко се криви още повече... И не знам какво правя погрешно.

Само ме е страх. Страх ме е, че нищо не правя или че няма какво да направя и че трябва просто да тъна в блудкавата супа на тая гадост.

Страх ме е, че това беше само началото и още не съм излязла от шока, който е омекотявал истинския удар с чук през лицето. Страх ме е, че тепърва предстои драмата. Страх ме е, че едва съм започнала да се заплитам в калчищата и съм тъпо пате, което не знае къде се е озовало.

Изпълнявам рецептата точно. Движение, възможно най-много хора наоколо. "Справяне."

И ме изпълва вледеняващ ужас, всеки шибан път, когато се окаже, че лекарството от рецептата не ме лекува. Че грозните, смъдящи пукнатини са си там такива, каквито ги оставих, когато им обърнах гръб. Че не знам какво да направя и няма какво да направя, освен да чакам. А не ме бива да чакам... чакам ли ме обзема паника и става само по-лошо... или апатично... страх ме е.

Ужасно много ме е страх. Стоя си разхвърлена на парчета, плачеща и без вътрешности. И ме е страх.

Reminder

Трябва да съм в кондиция. Да си напомням. Да не се отпускам и да не се спирам. Да не си позволявам да залежавам или да ми стане твърде комфортно вкъщи. Да не си позволявам да се гмурна в книги и сериали твърде надълбоко и да забравя, че трябва да не спирам.

Но днес е от онези дни, в които сякаш устата ми е залепнала, а в гърлото ми има огромна топка, която пречи на всякакви думи да се зародят. Очите ми са сякаш празни, а апетитът ми не съществува. Днес си мисля... толкова ли ще е лошо да се спра за малко. Какво ще стане ако спра? Но така както не съм спирала от години. Какво ще стане, ако просто се оставя да потъна и приема празнотата, която всеки ден се опитвам сръчно да измета от вътрешността си... Може би трябва да я приема. Може в нея да се крие нещо. А може просто да си почина, не влагайки енергия, която и без това нямам, в нищо...

И все пак смътно си спомням, че това не е редно. Знам, че трябва да се движа и да се ръчкам. Да съм в постоянна бойна готовност.

Но есента ще дойде, а аз само си мисля как сухите листа и студения вятър още повече ще ме бутнат към празнотата.

Днес ще си позволя малко мълчание и празен поглед. Ще се ръчкам и ще мета утре. Днес не мога, нямам сили.