Бррр...

Студено ми е >.<

И всичко ме дразни.

И ми е студено... усещам ръцете си като силиконови ръкавици, пълни с черна, студена вода -.-

Омръзна ми. Да чакам. Вече осъзнавам колко наивно...колко безсмислено е всичко. Вече не знам какво да чакам.

Студено ми е. Искам просто да се сгуша и да заспя... да се сгушим... и да заспя. Но няма с кого.

Нека просто спя.

Tired

I'm sooo tired...

Изморих се от тази кашлица. Изморих се от главоболието, което се засилва с всяко изкашляне... Мъждивата постоянна болка в дробовете.

Изморих се да пия сиропи, да смуча хапчета, да ям мед със синапено семе и всички други напразни неща...

Изморих се от непрестанното празно усещане, което запълвам с фантазии за нереално бъдеще... Адски ми е изморено от удобната ми памет, която запълва събитията от последната година в мъгла. Сякаш нищо не ми се е случвало.

Опитвайки да си спомня нещо, поглеждам назад, но пред очите ми само мъгла... само мъгла, но с периферното си зрение долавям цветни картини, спомени за щастие... но някак наизустени, не мога да си спомня усещането... само факти, че съм се чувствала истински щастлива.

Бъгва ме лошото чувство, че в тази мъгла съм загубила най-ценното от себе си. Най-обичащото, най-чистото, най-искреното и най-интересното. И не мога да си го върна, защото ще запечатам тази мъгла с дебели, плътни стени. И никой, най-вече аз, няма да може да стигне там. Няма да стигне при наивните ми мечти, изцяло откритата ми душа, и всички онези чувства, които никога не могат да бъдат вкарани в рамките на думи.

Няма я. Няма го. Няма ги...

Не смея да мечтая за нещо истинско. Не смея да мечтая като цяло, всъщност. Истинските неща не съществуват. Излиза че всичко е плод на съзнанието ти, което временно вижда нещата красиви. Всичко е на приливи и отливи, на моментни настроения, подходящи и неподходящи обстоятелства.

И с цялото това получено знание... ми се губи смисъла. Има ли смисъл? Не го виждам... Само мъгла.

Швейцарски кашкавал

Така си усещам вътрешността - швейцарски кашкавал. На дупки е и мирише лошо.

Омръзна ми от тази година. Айде да идва 2015 и да ми донесе пътувания и нещо истинско.

Не харесвам швейцарски кашкавал. Не харесвам себе си. И хората. И мястото.

That's just so stupid.



LET ME OUT!!!!!

just something

"I won’t say I miss you but I think my mother knows anyway"


Tumblr showed me this, and i'll just put it here.

За Миналото.

Хей. Минало.

Исках да ти кажа, че ми липсваш. Липсва ми смехът ти. Липсва ми да те целувам на онова място точно под окото и до носа. Липсва ми да ме събудиш, целувайки ме и първото нещо, което да видя сутринта да е усмивката ти. Липсва ми когато ме прегръщаше полу заспал, стискаше ме сякаш съм целият ти свят. Липсва ми да видя насечената ти походка в далечината и да знам, че бързаш (и закъсняваш, но все пак бързаш), за да ме прегърнеш.

Липсва ми да си гледаме стъпалата и да установяваме за пети път, колко много си приличат. Липсват ми разговорите в просъница. Незапомнените бисери. Как тръгваше да споделяш нещо от средата на мисълта си и нищо не се разбираше.

Много ми липсва гласът ти. И да ми се усмихваш... ама много да ми се усмихваш.

Липсва ми бялото пухкаво одеало на леглото ти. И как заспиваше върху мен, докато гледахме филм. Липсва ми как похъркваше по малко, със странни и винаги различни звуци.

Липсва ми разсеяното ти изражение, когато не си слушал разговор, в който уж участваш и питаш за нещо, което тъкмо сме обсъждали. Липсва ми да вървим до вас в тъмното, с болящи вече крака.

Липсва ми да си готвим.

Липсва ми да ме искаш. И аз да те искам. Да си мечтая за Нас. Ръцете ти ми липсват, ама най-много ми липсва как прегръщат. Липсваш ми, адски, адски много. Боли.

Но по-добре да го напиша тук, отколкото да ти кажа. Няма смисъл. Нищо няма смисъл.

Някой ден ще свикна.

Пируети

Вие ми се свят. Ама някак си така отвътре, надълбоко.... в самата ми основа. Ако съществува моята душа, тя е там и се върти, върти... всичко се върти. Всичко е насън и е реално. Сякаш сърцевината ми е поела твърде много кофеин и светът се клати и не ми стига въздух. Но трябва да отида. Трябва да вървя.

Ще изтръпна и ще се изключа. Ще се движа механично. Вече знам. Трябва да умра. За да спре да ми се вие свят. Да ме няма. Да се махна и после да се родя наново.

Вие ми се свят. Основите ми правят пируети. И ми се гади.

Искам да се махна. Твърде е еднакво всичко. Твърде много се повтарят нещата. Може би съм прокълната. Не желая повече. Не мога.



Омръзна ми да се страхувам.

...

Моите сълзи отдавна са отказали да се появяват. Не знам какво да направя. Искам да се събудя. Искам това да свърши. Но не е кошмар...

Мечтая си за самолетен билет и багаж, но този път да са мои. Мечтая си за нови улици, различни дървета и сгради. Мечтая си за смислени дни и приключения. Мечтая си за изход, който дори не мога да си измисля, не мога да си го представя... не мога да го съчиня... Фантазирам си, не си мечтая... това не са мечти. Мечтите има как да се постигнат. А аз не знам дори какво да правя, докато дойде времето за сън.