Super secret

Тези дни се замислих, има ли човек, пред когото напълно да се разскрия, без да ми е некомфортно. Ама така както правят по филмите, изливат всичко и лежат в нечий скут, докато някой ги милва и ги прегръща и ги полюлява успокоително, докато главния герой се съдира от рев и сополи.

Не мога да достигна до такъв момент. Изключваме момента, в който джина ми дойде в повече. Но много ми се иска да поговоря за нещо с някого, без да ми дава съвети, без да ме кара да се чувствам по-безнадеждно или да се опитва да ме обнадежди. Просто да си кажа нещата и да се почувствам по-спокойна и утешена.

За това ще пиша тук, макар че даже тук ме е срам да ги напиша тези неща. Срам ме е. Това е. Срам ме е, колко тъжна и нещастна се чувствам вътрешно 24/7. Срам ме е, че Иво ми липсва и ме е срам от другите неща, които допуснах да ми се случат и сега ми вгорчават и без това мизерните вътрешности.

Чувствам се ужасно тъжна и безнадеждна. Изпитвам постоянна нужда да имаше с кого да се обичаме взаимно. Очевидно това не може да е Иво, макар че ме е страх че една част в мен винаги ще плаче за него и ще го иска. Ще си представя, че са избягали заедно в Канада сред планините и хубавите, широки гледки. Ще си представя, че заспива в неговите прегръдки и се събужда от неговите целувки. И това ми къса сърцето.

Къса ми се сърцето от липса на интимност и даже докато пиша това ми се доплаква. Чувствам се нелепо, но и не мога да го отричам повече. С всеки изминал ден светът ми изглежда по-грозен и по-беден на истински отношения и чувства. Всичко е Tinder, Snapchat и зарибявки по Facebook. Да изпитваш истински чувства, да си истински загрижен и да ти пука е СРАМНО и старомодно. Глупаво и ненужно.

НЕ МОГА ДА ОЦЕЛЕЯ В ТОЗИ СВЯТ! Чувствам се като извънземно. Не искам да срещам нови хора. Страх ме е. Не искам да се разскривам пред нов човек. Но и се чувствам толкова самотна, постоянно. Искам да се сгуша в някого и да гледаме филм и да заспим заедно, но не просто защото ни е комфортно да се топлим, а защото взаимно смятаме, че човека когото прегръщаме е много прекрасен и ни е любимец от всички хора, които познаваме и искаме да ни е в ръцете, за да сме по-спокойни и щастливи... повтарям ВЗАИМНО.

Чувствам се като остарял модел, с инплантиран твърде много Дисни в главата. Чувствам се разпиляна, пълна със сълзи под кожата на лицето и със сгърчено, хартиено сърце. И не знам какво да направя по въпроса. За това пиша тук. Не искам да ми се обясняа как ще срещна някого. Не искам да дойде поредния човек, на когото да се сторя интересна... след това да му стана скучна или да се стресне, защото съм сериозна и да ме захвърли... не искам повече. Не искам да слушам как нещата ще се променят и как ще ми мине и ще си стана самодостатъчна... наясно съм, а и нямам друг избор така или иначе...

Искам просто някой да ме гушне и да ме накара да се почувствам искана и ценена. Да усетя, че на някого му пука дали съм в живота му или не. Омръзна ми да се чувствам като лесно заменяема резервна част. Омръзна ми да съм страшна.

Но всичко това е тайна. Макар и обществена понякога...

With everything that I want in my life...

... this happens

Самичък съм, а тъй ми се говори...

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро...

Из "Приказка" Дамян Дамянов

Устата ми залепва да мълчи... и не само устата, сърцето ми се затваря и сякаш се опитвам да се вкопча във всяка миниатюрна надежда, че ще ми се случи нещо очарователно, вълшебно и красиво. Колко време трябва да почакам? И какво чакам всъщност? Чувствам се като вечен глупак... вечен наивник, искащ невъзможни неща... неща които не съществуват. Поне не за мен. И ми е толкова безнадеждно и пусто.


Омръзна ми да плача насън. Омръзна ми от чувството на отхвърляне отвсякъде. Тясно ми е... и устата ми залепва да мълчи. С нея се затваря и душата ми. Омръзна ми да искам грешните неща. Омръзна ми да нямам смисъл.

Студено ми е. Искам някой да ме гушне и да ме опази. И да ме спаси...

Me.

I feel like many things these days. I feel like i'm going crazy, like I am weak and stupid. I feel like a little confused child.

OK I WILL EMBRACE IT!

I will embrace the fact, that I am in fact - crazy. I do meaningless things, which are hurtful to me, and I except different outcome every fucking time, but every fucking time it's the same... so maybe I am insane, stupid and crazy.

I am weak. I am stupid. And maybe I should be content with this... with myself.

I am the awkwardest, stupid person who I've ever met. So, that's it. I except myself.

Охлюв

Не мога да се пазя. Не мога. И това ме ужасява. Всичко се клати, за пореден път. Не мога да се пазя и правя тъпа грешка, след тъпа грешка. Чувствам се като охлюв, останал без черупка. И всичко се забива в мен. И всичко, което може да се обърка, се обърква. А аз нямам черупка. И съм гола и треперя. И ме е страх, от всички остри камъчета по пътя ми, от градушката, която всеки момент ще завали и от лошите хора... лошите хора са навсякъде. А аз съм глупава и не мога да се предпазвам.

Не знам как ще се справям с живота

I'm so stupid

А искам просто, малко милост, топлина, нечия прегръдка. Искам да се почувствам на сигурно поне за малко. Не издържам вече. Имам чувството, че никога няма да мога да спра да плача.

Бррр...

Студено ми е >.<

И всичко ме дразни.

И ми е студено... усещам ръцете си като силиконови ръкавици, пълни с черна, студена вода -.-

Омръзна ми. Да чакам. Вече осъзнавам колко наивно...колко безсмислено е всичко. Вече не знам какво да чакам.

Студено ми е. Искам просто да се сгуша и да заспя... да се сгушим... и да заспя. Но няма с кого.

Нека просто спя.

Tired

I'm sooo tired...

Изморих се от тази кашлица. Изморих се от главоболието, което се засилва с всяко изкашляне... Мъждивата постоянна болка в дробовете.

Изморих се да пия сиропи, да смуча хапчета, да ям мед със синапено семе и всички други напразни неща...

Изморих се от непрестанното празно усещане, което запълвам с фантазии за нереално бъдеще... Адски ми е изморено от удобната ми памет, която запълва събитията от последната година в мъгла. Сякаш нищо не ми се е случвало.

Опитвайки да си спомня нещо, поглеждам назад, но пред очите ми само мъгла... само мъгла, но с периферното си зрение долавям цветни картини, спомени за щастие... но някак наизустени, не мога да си спомня усещането... само факти, че съм се чувствала истински щастлива.

Бъгва ме лошото чувство, че в тази мъгла съм загубила най-ценното от себе си. Най-обичащото, най-чистото, най-искреното и най-интересното. И не мога да си го върна, защото ще запечатам тази мъгла с дебели, плътни стени. И никой, най-вече аз, няма да може да стигне там. Няма да стигне при наивните ми мечти, изцяло откритата ми душа, и всички онези чувства, които никога не могат да бъдат вкарани в рамките на думи.

Няма я. Няма го. Няма ги...

Не смея да мечтая за нещо истинско. Не смея да мечтая като цяло, всъщност. Истинските неща не съществуват. Излиза че всичко е плод на съзнанието ти, което временно вижда нещата красиви. Всичко е на приливи и отливи, на моментни настроения, подходящи и неподходящи обстоятелства.

И с цялото това получено знание... ми се губи смисъла. Има ли смисъл? Не го виждам... Само мъгла.