a wish

Ако някой ме попита сега, кое е най-голямото ми желание ще се замисля, дали да отговоря искрено, или както се предполага.

Ако трябва да кажа "официалния" отговор, ще е че искам да започна мечтаната работа, да имам много пари, да пропътувам света и да съм здрава и самодостатъчна.

Истината е, че вече нямам сили за официални стремежи и мечти и съм адски изморена. Адски изморена и си мечтая само за едно. Искам да има при кого да се сгуша, когато съм тооолкова уморена. Мечтая си за чуждата обичана топлина, която ме кара да се чувствам своя. Покоя и всеобхватното щастие, което такъв момент би ми дал. Да се сгуша... на сигурно и топло, да галя нечии ръце, и нечии, любими устни да ме целунат по косата... да дишаме спокойно и в ритъм... и да заспим. Това би заменило всичко. Това ще ми е достатъчно.

Но не може. Изморено ми е. И много тъжно.

Най-разочароващата пролет

Това официално е най-разочароващата пролет. Винаги ми е била любима, защото я свързвам с "оправяне на нещата", "положителни промени" и "раздвижване", а това са неща, от които отчаяно имам нужда. Чаках я с надежда, както чаках с надежда всяка нова седмица, всеки нов месец... но нищо. Продължавам да съм заклещена в тъпия застой. Заседнала съм. А в мен е октомври по средата или ноември. Едно такова помежду. Далеч от празниците, далеч от лятото... в нищото.

И ми е гадно като си легна, когато ме нападнат десетките различни сънища. Всичките кошмари или означаващи нещо лошо. В момента преди да се унесеш, когато си спомняш всички сънища, но не си съвсем заспал. Чувстваш се буден, но и замаян. Чуваш всичко, но е приглушено. Почти сънуваш, почти си буден... Всяка нощ... Всяка... нощ... Засядам там.

Нищо не ми се случва. Никой не ми се случва. Остава ми да приема, че съм сама сега. Не съм свързана с никого и нищо. Нямам план, нямам развитие, нямам... Имам само самотната си сърцевина, която седи неподвижно в пространството... Чувствам се сляпа и глуха и с безчувствена кожа. Чувствам се куха, мълчалива и хладна. Хората се движат, дърветата цъвтят, лятото идва... А аз съм спряла и в мен е октомври по средата или ноември... Помежду. Далеч от лятото, далеч от всичко.

Apathy

I feel pretty dead inside.

Just wanted to put this somewhere.

oh and i will always be confused, how heavy can the emptiness be

again

I just feel like you're leaving me again. And i feel like puking. And all my dreams for travelling the world with you will finally die, you will be far away, starting your knew life... and I am gonna stay here, miserable, lonely and scared, missing you forever. It is not fair. But it is my fault, I couldn't do it without you, and I am really sad.

I am angry, and scared, and maybe I don't have the right to be... but I am, and I can't change that.

I hate this. Can't go throught this again. I just want to cry, and beat you, then kiss and hug you, then cry some more... I just don't want to feel this again. Don't want to feel left behind... forever

Super secret

Тези дни се замислих, има ли човек, пред когото напълно да се разскрия, без да ми е некомфортно. Ама така както правят по филмите, изливат всичко и лежат в нечий скут, докато някой ги милва и ги прегръща и ги полюлява успокоително, докато главния герой се съдира от рев и сополи.

Не мога да достигна до такъв момент. Изключваме момента, в който джина ми дойде в повече. Но много ми се иска да поговоря за нещо с някого, без да ми дава съвети, без да ме кара да се чувствам по-безнадеждно или да се опитва да ме обнадежди. Просто да си кажа нещата и да се почувствам по-спокойна и утешена.

За това ще пиша тук, макар че даже тук ме е срам да ги напиша тези неща. Срам ме е. Това е. Срам ме е, колко тъжна и нещастна се чувствам вътрешно 24/7. Срам ме е, че Иво ми липсва и ме е срам от другите неща, които допуснах да ми се случат и сега ми вгорчават и без това мизерните вътрешности.

Чувствам се ужасно тъжна и безнадеждна. Изпитвам постоянна нужда да имаше с кого да се обичаме взаимно. Очевидно това не може да е Иво, макар че ме е страх че една част в мен винаги ще плаче за него и ще го иска. Ще си представя, че са избягали заедно в Канада сред планините и хубавите, широки гледки. Ще си представя, че заспива в неговите прегръдки и се събужда от неговите целувки. И това ми къса сърцето.

Къса ми се сърцето от липса на интимност и даже докато пиша това ми се доплаква. Чувствам се нелепо, но и не мога да го отричам повече. С всеки изминал ден светът ми изглежда по-грозен и по-беден на истински отношения и чувства. Всичко е Tinder, Snapchat и зарибявки по Facebook. Да изпитваш истински чувства, да си истински загрижен и да ти пука е СРАМНО и старомодно. Глупаво и ненужно.

НЕ МОГА ДА ОЦЕЛЕЯ В ТОЗИ СВЯТ! Чувствам се като извънземно. Не искам да срещам нови хора. Страх ме е. Не искам да се разскривам пред нов човек. Но и се чувствам толкова самотна, постоянно. Искам да се сгуша в някого и да гледаме филм и да заспим заедно, но не просто защото ни е комфортно да се топлим, а защото взаимно смятаме, че човека когото прегръщаме е много прекрасен и ни е любимец от всички хора, които познаваме и искаме да ни е в ръцете, за да сме по-спокойни и щастливи... повтарям ВЗАИМНО.

Чувствам се като остарял модел, с инплантиран твърде много Дисни в главата. Чувствам се разпиляна, пълна със сълзи под кожата на лицето и със сгърчено, хартиено сърце. И не знам какво да направя по въпроса. За това пиша тук. Не искам да ми се обясняа как ще срещна някого. Не искам да дойде поредния човек, на когото да се сторя интересна... след това да му стана скучна или да се стресне, защото съм сериозна и да ме захвърли... не искам повече. Не искам да слушам как нещата ще се променят и как ще ми мине и ще си стана самодостатъчна... наясно съм, а и нямам друг избор така или иначе...

Искам просто някой да ме гушне и да ме накара да се почувствам искана и ценена. Да усетя, че на някого му пука дали съм в живота му или не. Омръзна ми да се чувствам като лесно заменяема резервна част. Омръзна ми да съм страшна.

Но всичко това е тайна. Макар и обществена понякога...

With everything that I want in my life...

... this happens

Самичък съм, а тъй ми се говори...

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро...

Из "Приказка" Дамян Дамянов

Устата ми залепва да мълчи... и не само устата, сърцето ми се затваря и сякаш се опитвам да се вкопча във всяка миниатюрна надежда, че ще ми се случи нещо очарователно, вълшебно и красиво. Колко време трябва да почакам? И какво чакам всъщност? Чувствам се като вечен глупак... вечен наивник, искащ невъзможни неща... неща които не съществуват. Поне не за мен. И ми е толкова безнадеждно и пусто.


Омръзна ми да плача насън. Омръзна ми от чувството на отхвърляне отвсякъде. Тясно ми е... и устата ми залепва да мълчи. С нея се затваря и душата ми. Омръзна ми да искам грешните неща. Омръзна ми да нямам смисъл.

Студено ми е. Искам някой да ме гушне и да ме опази. И да ме спаси...