Progress

Обичам да рисувам. Не бих казала, че разбирам от рисуване, че съм супер талантлива или че успявам да постигна напълно това, към което се целя. Никога не съм учила нещо свързано с рисуването, нито пък някой ми е показвал какво се прави. Също така за момента главно прерисувам от чужди рисунки или пък снимки (както в последния случай)... но обичам да рисувам.

В началото, след първите няколко минути рисуване, винаги поне няколко пъти си казвах "ама това на нищо не прилича", "как подяволите да получа крайния резултат от това", "определено няма да се получи така като гледам"... но с всяка следваща рисунка тези мисли намаляват. Научих се, че даже в началото рисунката на нищо да не прилича, ако не се откажа и продължа да рисувам и доизкусурявам въпреки това, се получава.

И така всеки път като рисувам, се успокоявам. Даже в момента всичко да е неясна каша, ако просто продължавам и не спирам... с каквото и да е... след време всичко ще придобие контури, ще стане ясно и смислено... само трябва да не спирам.

Не е нужно да знам отговорите в началото. Малките стъпки са ок. Всичко ще се подреди.

Стига.

Понякога си мисля, че трябва да изтрия тази страница. Да изтрия всички болежки, които съм описала тук, да изтрия страха, да изтрия усещанията... всичко.

Ще ми се да можех да подхождам по-безстрашно. Към всичко, което имам в живота си сега. Ще ми се да съм уверена, че нещата просто ще се наредят, че няма всичко да се обърка и след половин година да стоя пред този сайт, описваща поредната болезнена ужасия, която се е зародила в мен. Искам просто да повярвам, че ми е дошло времето (като във филмите), в което нещата просто ти се нареждат.

И осъзнавам как проблемът е в мен. Колкото и уверения и мили думи да получавам от хората, (било то за дипломната ми работа или за евентуално бъдеще Заедно) няма да се почувствам по-сигурна. Защото си имам едно гадно чудовище в мен. Едно такова криво, и грозно, което се е вкопчило в душата ми и хвърля сянка върху всичко. Праща ми кошмари как съм на защита и всички ме гледат с разочарования поглед тип "то и без това нищо друго не се очакваше, но все пак...", праща ми лоши усещания от преди месеци, прожектира ги като възможни развръзки на сегашната ми ситуация и ме остава без дъх от сега...

Напомня ми... напомня ми за студения ужас, липсата на въздух и отчаяността... напомня ми за всичко и ме дърпа назад. Пречи ми да бъда себе си. Пречи ми да съм щастлива. Как да го изхвърля?

Знам че няма да се махне, ако просто изтрия този блог. То не ползва интернет. Живее си в мен.

И чувството, че не мога да го махна, само го храни повече. Защото знам, че страхът ми ме спира и ме хваща паника, че ако не измисля как да го пусна ще проваля всичко, което искам да се получи. Crazy shit, huh?

Трябва да го махна. Каквото и да се случи. Не знам как. Надявам се че ще измисля. Знам само, че не искам да съм продукт на всички лоши неща, които вече приключиха. Не искам да имат влияние над мен още. Стига вече.

Sparkle

Не знам какво означава това. Не знам дали ще се задържи. Дали ще е още по-неверояятно,отколкото вече изглежда или ще се окаже разочарование.

Не знам, но това няма значение.

Сега ще чувствам и ще се отпусна, и ще се оставя. И ще изпитам, и ще изживея, и ще оценя.

Невероятно е. Хаха. Вселената май ме опроверга за пръв път. Ще видим какво ще излезе (:

(страх ме е да използвам повече думи, за да не го "разваля"... май не ме бива в "запечатването" на хубавите неща х))

^_^

CLICK HERE

Благодаря ти, Филип! Най-милото същество ^_^

don't tell them anything

Никога не съм заемала достатъчно място. Дали защото физическата ми форма е такава... не знам. Винаги съм чувствала, че сякаш не мога да заема достатъчно място... да важа.

Чувствам се свита и непотребна.

Like I don't belong.

Иска ми се да избягам от тук. И искам това усещане да спре. Липсва ми да си имам място. И хора. И да важа.

I think I found hell
I think I found something.
I think I found something in my TV screen.
I think I found out that I have nothing,
That I have nothing in this place for me.

A crack

Днес се случи пак.

Имам толкова много въпроси, които ще останат без отговор. И толкова много страх. И се чувствам като малко дете... искайки нещо, което не трябва да имам... никога, никога... никога повече.

Но така ми липсва. Омръзна ми да се чувствам като половин човек. Омръзна ми единственото нещо, което наистина искам... да не може. В такива моменти въобще не мога да си представя, че има изход от тази ситуация.

Страх ме е. И ме боли. Обещах си да не се оплаквам... но ми дойде вповече.

А мисълта за трети февруари ме натъжава толкова много, че имам чувството че една част в мен полудява.

За "Да"-тата

Мечтая си за момента, в който ще си казвам повече "Да" вътрешно. Уморих се от непрестанното повтаряне на НЕ.

Има неща за преодоляването, които никой не ти казва.

Никой не знае точната бройка на НЕ-тата, които трябва да изречеш вътрешно. Не пише и за непрестанните напомняния, да държиш мислите си на правилните релси и в правилната посока.

След кое НЕ се оправяш?

Май тези отрицания повличат след себе си други. Стигаш до моменти, в които отричаш голяма част от света и себе си. Момент, в който не можеш и не пожелаваш почти нищо.

Искам да дойде ред на ДА-то... искам някой да ми стопли ръцете. Да стопли мен. Някой на когото да казвам да, вътрешно и външно.

Мечтая си за този ден.