Без вътрешности

Мисля си, че се справям, а после изведнъж виждам, присещам се или чувам нещо и се оказва, че не е така.

Изведнъж се появява чувството, че всичките ми вътрешности са изпаднали в бездънна яма и в мен има огромна тегнеща дупка, която даже не ми дава да дишам, защото и белите ми дробове, заедно със сърцето, стомаха и всичко друго са тръгнали да падат в безкрайното нищо, в което съм се превърнала.

Стоя зашеметена, скована и вцепенена до мозъка на костите си, а след това идва страха, че трябва да преживявам това още много пъти, трябва да осъзная всичко от още много различни ъгли и трябва да попадам в дупката пак... и пак... и пак... и всъщност тъпча на едно място... и става по-зле... и всичко се криви още повече... И не знам какво правя погрешно.

Само ме е страх. Страх ме е, че нищо не правя или че няма какво да направя и че трябва просто да тъна в блудкавата супа на тая гадост.

Страх ме е, че това беше само началото и още не съм излязла от шока, който е омекотявал истинския удар с чук през лицето. Страх ме е, че тепърва предстои драмата. Страх ме е, че едва съм започнала да се заплитам в калчищата и съм тъпо пате, което не знае къде се е озовало.

Изпълнявам рецептата точно. Движение, възможно най-много хора наоколо. "Справяне."

И ме изпълва вледеняващ ужас, всеки шибан път, когато се окаже, че лекарството от рецептата не ме лекува. Че грозните, смъдящи пукнатини са си там такива, каквито ги оставих, когато им обърнах гръб. Че не знам какво да направя и няма какво да направя, освен да чакам. А не ме бива да чакам... чакам ли ме обзема паника и става само по-лошо... или апатично... страх ме е.

Ужасно много ме е страх. Стоя си разхвърлена на парчета, плачеща и без вътрешности. И ме е страх.