Живее ми се.

Имам една нагласа сякаш..., че нещата трябва първо да се изтекат... да минат. Лошото трябва да се разреши и тогава ще дойдат хубавите моменти... И от лошо нещо, на лошо нещо, чакам да дойде моментът за разрешаване - нещата да се оправят. Но те само се трупат... трупат... трупат. Стига.

Не ме интересува как ще стане. Няма да влагам логики и да си представям разрешение на проблемите. Няма да се чудя какво още да направя. Искам да стане сега. Още от сутринта. Да стана и да се чувствам добре, да ми се случват хубави работи, да се срещам с интересни хора и да ходя по интересни места, да правя нови и интересни неща. Да се откривам и преоткривам. Да се радвам, да се вълнувам приятно, да не мога да се наситя и да искам още и още... Да се усмихвам и да се смея, да се чувствам светеща и чаровна, да ми е леко. Да съм уверена и сигурна. Да не ме е страх. Да съм надъхана и bold, да си знам мястото... Живее ми се... Ах как ми се живее!

Не ме интересува как. Просто да стане. Сега. Няма първо да се разрешават проблемите. Те само се трупат и ги има вечно...

Просто искам да живея. Да се радвам... да се смея... да ми е леко... и да знам.

Малки искрици топлина.

Когато осъзнаваш, че миналото ти Аз ти липсва. Когато се сещаш за начина, по който си се чувствал някога. За нещата, които си имал... За нещата които са ти пълнили душата... За това, че си бил цял.
Никога не съм оценявала гледането на стари снимки. Освен може би днес.

Гледам старите образи. Светналите лица. Искрите в очите. И мога да си спомня точно как съм се чувствала в момента на снимката. И ми става хубаво. И ми се насълзяват очите от умиление. Може ли пак?

Проблемите май идват, когато решиш, че нещо е окончателно. Когато забравиш, че всичко се променя. Че можеш да променяш всичко (почти). Лошото не е окончателно. Не трябва да е.

А спомените днес ме карат да се задавя. Хубавите спомени. Хубавите времена. Не отминаха безвъзвратно нали? Може пак. Може пак толкова безгрижно и толкова по детски... Или не?

Може пак със светещи очи. Може пак с вътрешни здрави основи... Може пак с подкрепата. Може пак с желанието рано сутрин. Шегите и смеенето с часове. Правене на глупости, които никой друг не би оценил. Може пак в нашия мехур, вървенето в дъжда и разговорите за нищо и всичко до пет сутринта. А на другия ден още...

Днес, когато е стоманено и студено вътре, тези спомени за някогашна топлина ме заливат толкова силно...

Надявам се да може пак. Искам пак Coldplay... колкото и почти никой да не разбираше. Искам пак...