Deja vu

I live in a freaking deja vu

ужасни сутрини - check

баналния край - check

ПОВТОРЕНИЕ мамка му - check

Бях прочела нещо от сорта на... адът се състои в повторението. Даже не ми се обяснява вече...

oh, fuck it

Понякога се уморявам да се притеснявам. Да се изнервям и да съм тъжна. Да, уморявам се да съм тъжна. Понякога се изморявам да ми пука. Понякога се изморявам да имам чувството, че мога да оправя нещата, защото всъщност не мога. Изморявам се да се съобразявам, изморявам се да си следя тона, да внимавам какво говоря.

За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.

И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.

JUST FUCK IT.

Aching

>_< Боли ме. Много. ;/ ... ;/

Оф...

Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/

Страх ме е от събужданията вече... ;/

‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,

Влакно по влакно

Разпокъсай го, мускулче, по мускулче, влакно, по влакно... изтържи се, изхвърли се през прозореца, а после остави съсухрени, черни следи като другите.
Аз ще гледам през прозореца и няма да виждам нищо. Ще стискам зъби и ще се мръщя. Ще падне някоя друга сълза от яд... или от болка... нека е от яд. И после ще се стегна. И ще продължа да съм... добре.

Спомни си. Студът никога не си е отивал. Била си сама през цялото време. Свикни наново.

И нека няма никой вътре. Нека съм сама.

In these demon days
It's so cold inside
So hard for a good soul to survive

Спестявай...

Как използвате нервите си? Как горите емоциите си? Правите ли си отчет? Пестите ли... спестявате ли си?

Накрая все се оказва, че е нямало смисъл. Накрая все е било напразно... Напразно. За каквото и да ти пука, за каквото и да се ядосваш, винаги идва момент, в който не си е струвало.

Но как да вземеш участие иначе? Как да си отдаден, ако постоянно си водиш сметка, колко влагаш? Ако всичко е премерено, изтеглено, на порции, разграфено и разграничено... къде остава човечността? Къде остават чувствата...?

Да си спестяваш нерви, ми звучи като да си изпаднал в една приятна апатия. Удобна летаргия. Невъзмутимост. Да те интересува само твоята цялост. А за да съхраниш своята цялост, не допускаш никой да те достига. За да си цял, трябва да си сам. Ако се свържеш с някого, ако допуснеш да ти пука от това, което той прави или не - нарушаваш своята цялост. Трябва да си си самодостатъчен (?)

Аз не че не мога да съм си сама. Не че не мога да съм си самодостатъчна. Просто не мисля, че това е правилно. Или поне не мислех. Звучи ми като по-лесното, по-безопасно нещо. Искаше ми се да се справя по другия начин. Take a chance... Нали само така се получавали хубавите работи? ...

Само дето сега се чудя, ще ми стигнат ли ресурсите. Ще ми стгнат ли нервите? В почти всичко, с което реша да се захвана, хвърлям всичките си нерви. Всичко ме засяга дълбоко, влияе ми прекалено много... чак се задъхвам и ме боли. Почвам да се страхувам, че някой ден нервите просто няма да ми стигат вече. Заради куп глупости, които съм преживяла прекалено бурно през годините... все напразни неща...

Та въпросът ми е: Как се отсява това което си струва, от това което не си? Как да разбереш, кога трябва да продължиш да се бориш, да не се отказваш, да стиснеш зъби въпреки неприятното, защото има смисъл и кога нещата са... напразни и трябва да си апатично-летаргичен и заобиколен само от себе си?

Защото ресурсите ми явно са ограничени... трябва да пестя.

...and though we are like the sea and it's right we be so
we could chase tails all the years I've been given...

Заглавие.

Може би за това не ми се говори. Какъв е смисъла, да запаметяваш изводи? Какъв е смисъла, да казваш какво си мислиш? Никой не чува. Никой не разбира правилно, а не ми се общува с мен точно сега. Прекалено много съм в мен тези дни. В главата ми се нижат чернови, оформени публикации, умни даже (нескромно), но момента със записването липсва. Нямам желание. When I'm awake I can taste how bitter I've become. And it's more than I can bear
Както нямам желание за още толкова много неща. Не ми се говори. Не ми се шегува. Не ми се разпитва. Не ми се обяснява. Не ми се стои сама. Не ми се стои сред хора.

Продължавам да си мисля за двайстката. Продължавам да си представям есенни картини, в двайстката, на път към университета. Аз съм сама със себе си, вече не по свой избор. Ще слизам от двайстката в студа, облечена в бежовия си шлифер, носеща старата си любима чанта. Ще заравям ръце в уж топлещите ръкавици, а очите ми ще се насълзяват от студения вятър. Косата ми ще се мятка изпод някоя шапка, а в главата ми ще се нижат все същите сиви изводи за живота, хората и мен. Ще съм сама и ще го знам. Няма да съм щастлива. Едва ли ще се чувствам добре. Но поне ще знам. Ще съм сама. И вече няма ничие отсъствие да ме дразни. Вече минах през това. Знам как се прави. Отиваш на място, на което на никой не му пука за теб. Студено и освобождаващо. Стягащо и пусто. Нямаш избор, освен да се харесаш. Нямаш избор, освен да говориш със себе си. Нямаш избор... стягаш се.

Сивотата обаче, ме побърква. Липсата на цветове в това, което очаквам. Този тип задушаване ми е труден за преборване.

Разчлених се на части. Сама. Преобърнах си вътрешния ред. Сама. Сама съм си виновна. Не бях достатъчно устойчива. Не бях достатъчно твърда. Не трябва да се опитваш да си добър. Не с цената на това.

А тази част от мен... ще се правим че я няма. Ще я заровим и оковем. Романтичните неща ще ни дразнят и ще са повърхностни илюзии... There is new Me in town, както казах.

Следващата публикация ще е по-умна. Обещавам. И няма да е толкова emo. Все някога ще ми писне и това.

изпуснах му края.