Случвало ли ви се е, да гледате филм, в който главният герой умира? Филмът ви харесва, а главният герой много ви е трогнал... но все пак умира в края на филма. Гледате филма, отново и отново и всеки път се надявате, че в края, този път героят ще се спаси... но е ясно какво става все пак (сещам се веднага за Муфаса ;/) Въпреки, че знаете края, някаква абсурдна надеждичка, за различна развръзка този път, се прокрадва някъде там... а след нея и разочарованието. Къде е границата? Кога трябва да спреш да гледаш филма или пък, да го гледаш, но да си приел краят му и да не ти става гадно, абсолютно всеки път?
При мен има доста такива ситуации. Ситуации, в които не знам кога трябва да спра филма. Сякаш мозъкът ми спира да възприема, не може да... приеме някои неща, които мисли за нередни, а още по-малко възприема факта, че нещата не зависят от мен и не мога да ги "поправя", колкото и да виждам, че не са наред. Нещо вътре в мен, не иска да се пречупи и не може да се откаже... просто не знам, кога да се откажа. А краят на филма, всеки път е един и същ.
След края на филма, обикновено се появяват онези страхове, които се правиш, че не са там. Които се надяваш, да се окажат "only superstition". Като огромна стягаща стена, която ти пречи да се чувстваш нормално. По принцип "знаеш", че няма да стане така и най-вероятно те очаква нещо, което дори не можеш да си представиш, но... лошото е, когато страховете ти, ти изглеждат съвсем лесно оправдани. Напълно е възможно, да си останеш съвсем самичък след няколко месеца, да си принуден да се хвърлиш с главата напред в непознатото, колкото и да не ти се иска, да приключат куп неща, които не искаш да приключат, да продължаваш да се дърпаш, срещу това, което идва но да няма смисъл. Имаш краен срок, краен срок, защото нещата са на приключване. Всички се готвят, да тръгнат нанякъде, да открият "новото", а ти, дето не искаш новото, ще си останеш сам.
Винаги съм се очудвала, на способността на някои хора, да се откъснат толкова лесно. Аз не мога така. И просто предусещам... как отново ще има "банален край" за мен. Хората ще се откъснат от мен, ще се хвърлят в новите си животи (което е похвално и много хубаво де), а аз ще си стоя със същото онова упорство от по-горе... ще гледам и няма да приемам случващото се, ще чакам, някой да дойде и да ми изкрещи "шегичкааа"... ще си чакам, а после ще ми стане толкова тихо и самотно, че ще забравя какво чакам. Може би чак тогава, когато забравя старото и защо толкова много не съм искала да го пускам, ще успея да погледна към моето "ново"... без да го псувам на ум.
Но този Край, ще е най-голямото нещо, с което е трябвало да се справя сама, до сега. И толкова ме е страх. Стегнато ми е вътрешно като си го помисля. Така не искам... мамка му, защо има краен срок... като срок на годност за обстановката край теб. След края на срока, всичко ще се развали. Ах...
Надявам се (съвсем наивно и по детски), филмът ми да не е с банален край... не и за нещо толкова огромно и важно... да има някаква неочаквана, супер интересна и хубава развръзка някъде по средата, която да промени коренно развитието... надежда... дано не следва разочарование след края на срока на годност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар