Липсва ми, писането. Липсва ми усещането, което получаваш след добре структурирана публикация или след нечий неочакван, смислен коментар. Не че съм добра, но всъщност това е единственото творческо нещо, което съм опитала. Единственото нещо, което правя пред хора. Единственото нещо, различно от разговор, с което мога да се изразя.
Ако можех, щях да се усъвършенствам. Бих станала от онези разказвачи, които не е важно какво ти разказват, но можеш да ги четеш/слушаш цял ден, заради начина по който се изразяват и заради усещането че те въвличат в различен свят. Бих почнала да пиша разкази, поезия и бих писала по-есеестично. Бих изложила всичките си разсъждения за живота, нещата и света. Така бих направила себе си по-цяла. И нещо би останало след мен.
В последните месеци много си мислих за това. Всъщност значение имат 2 неща - какво ще оставиш в сърцата на хората, които са те обичали/си обичал и какво ще остане като нещо сътворено от теб.
Всеки човек има уникална гледна точка от мястото и времето където се намира. Точно тези виждания, искам да мога да отпечатам интересно. Те вероятно не са нищо ново (все пак вече всичко е измислено), но ако успея да ги запечатам добре, в моментите, в които ги откривам, нещо би останало от мен... нещо би останало от моята гледна точка, от моята позиция в този живот.
А напоследък зарязах и това. Но ще започна пак някой ден. Трябва ми.
четвъртък, 29 септември 2011 г.
събота, 24 септември 2011 г.
четвъртък, 22 септември 2011 г.
Не като Толстой.
Гледах, преди няколко дни, един документален филм. Беше за Лев Толстой. След филма, след описанието на дългия му, изпълнен с промени живот, в мен останаха генералните изводи.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.
Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.
Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.
Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.
Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.
петък, 16 септември 2011 г.
Какво искаш.
Никога не става въпрос, за това какво искаш. Трябва да можеш. И да се справяш. Да се съобразяваш и да лавираш. Защото нямаш избор. Защото нещата просто са такива. Защото трябва да свикваш и да продължаваш. Just go on.
О, аз мога. Всичко мога. Нямам избор, освен да мога. Как?... Аз си знам, справям се някакси.
Но така не искам... Така искам друго... просто никога не става въпрос за това какво искаш.
О, аз мога. Всичко мога. Нямам избор, освен да мога. Как?... Аз си знам, справям се някакси.
Но така не искам... Така искам друго... просто никога не става въпрос за това какво искаш.
понеделник, 12 септември 2011 г.
събота, 10 септември 2011 г.
oh, fuck it
Понякога се уморявам да се притеснявам. Да се изнервям и да съм тъжна. Да, уморявам се да съм тъжна. Понякога се изморявам да ми пука. Понякога се изморявам да имам чувството, че мога да оправя нещата, защото всъщност не мога. Изморявам се да се съобразявам, изморявам се да си следя тона, да внимавам какво говоря.
За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.
И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.
JUST FUCK IT.
За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.
И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.
JUST FUCK IT.
събота, 3 септември 2011 г.
Aching
>_< Боли ме. Много. ;/ ... ;/
Оф...
Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/
Страх ме е от събужданията вече... ;/
‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,
Оф...
Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/
Страх ме е от събужданията вече... ;/
‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,
Абонамент за:
Публикации (Atom)