Грешки... и пожелания.

В предпоследният ден на 2011 стоя и си мисля, как едва ли ще имам време до края на годината, за да напиша това. Сякаш нещо ме избутва от помещението и трябва да свърша нещо, като за последно...

Истината е, че мисля за тази публикация почти половин година. Чакам я. Чаках я. И ще я напиша... и както обикновено се получава, когато предварително си обрисувал нещо в съзнанието си - то рядко се появява в реалността такова, каквото си си мислел.

Сега, като погледна назад... когато се сетя, за точно този момент, точно една година назад... сякаш е изминал цял век, цяла ера от живота ми.

2011 беше тежка. В началото си - повече хубава. Но истината е, че сега в края й се чувствам остаряла, отежняла с десетилетие... а са минали само 365 дни.

Не ми се иска да записвам събитията, случките и ситуациите, които направиха тази година толкова тежка. Ще кажа, че 2011 година, беше годината на грешките за мен - мои и чужди, дребни и големи, такива за добро... и такива, за огромно съжаление... фатални.

Мога да кажа, че за първи път в живота си осъзнах, че не съм безгрешна. Трябваше да се науча да живея с този факт. Трябваше да се науча да си прощавам (и понеже не знам дали се научих на това, научих се поне да отхвърлям обвинителните мисли).
Станах жертва и на чужди грешки, усетих как можеш да пострадаш, заради нечие чуждо невнимание.

Знам какво е и да правиш неща, въпреки че вътрешно нещо ти казва, че може би е грешка... но продължаваш, заради друго, което ти казва че си струва... и сякаш свети... или може би ти така искаш и си го представяш... не знам, може би това ще е за следващия край но година (:

Видях... видях как грешка, може да доведе до края. До истинския край. Страшно ми е. Все още ми е страшно... много.

Наложи ми се да се стягам тази година. За да не се разпадна. Да продължавам въпреки страха от нови грешки. Да продължавам въпреки струпващите се болки и проблеми...

Накрая на годината се чувствам... изморена. И малко обнадеждена, че нещата може би ще се пооправят.

Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!

А тези редове (самоцитиам се... ххаха) ме усмихват и леко ме натъжават. Радвам се, че моето Аз от онзи момент, не знаеше какво точно ще се случва през 2011.

Трябва да кажа, че 2011 беше тежка и наситена, но не ми донесе само лоши неща. И още в началото си, ми донесе нещо хубаво... макар и сложно. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че дори и да не съм си изпълнила обещанието на 100%, то поне опитах! О как опитвах само!

Но сега съжалявам много, че ме е страх. Наплаши ме тази година и ме поотслаби сякаш. Сега вместо да се радвам, че идва нова година с нови шансове... просто ме е страх да си помисля, какво ли ще се случи през 2012.

И на теория знам, че е грешно. За това ще се опитам да го преодолея... и ще си пожелая. Пожелавам си да съм здрава. Да съм здрава аз и да са живи и здрави хората, които обичам. Пожелавам си много усмивки, много приятни мигове, много хубава атмосфера през цяяяяяялата 2012. Пожелавам си нови приятели. Пожелавам си нови интересни (В ХУБАВИЯ СМИСЪЛ) неща. Искам шестици! И искам да си намеря работа през тази година, която поне малко да ми харесва. И искам обич и стабилност. Искам кураж. Искам да не ме е страх. Пожелавам си тези неща много, много силно! Като дете, което вярва в Дядо Коледа и си пожелава той да му донесе подарък :)

Пожелавам си и се надявам, с малко по-различна надежда от преди година, но все пак надежда!

Отражение

Нямам какво да кажа. Бих нарисувала нещо. Бих изсвирила нещо. Но нито мога да рисувам, нито да свиря.

Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)

На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.

Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.

След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...

Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).

И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...

А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.

Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...

Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.

Заден план.

Много е тъжно, че когато човек гледа втренчено нанякъде, в съзнанието му другото избледнява, и заглъхва, и се омаловажава.

Общо взето няма как да не съществува "заден план", но е тъжно, че е толкова ограничаващ.

Стоиш и се измъчваш, че нещо не става, че някой го няма, че не получаваш... и си втренчваш погледа в това, в нямането и неполучаването... вместо да видиш, че зад теб или вдясно от теб ти се дава нещо, вместо да се огледаш и да видиш, че наоколо май е красиво, вместо да спреш да се взираш и просто да си живееш.

Мисля че имах период, в който не се втренчвах. В който бях свободна от тръните в очите. Трябва пак. Ще медитирам или и аз не знам... но трябва.

Тревожност.

Стягане, прескачане, притискане, стискане, препускане... неуморност, задъхване, теснота... стягане...

Докога?

Може би е израз на натрупано напрежение. Хах. Първо ти е кофти, притеснено, напрегнато. А после като се отпуснеш и ХОП! - това. Много логично -.-

Оф.

Просто нямам думи. Отново.

Не искам да съм драматична.

Знам, защо не пиша тук. Не искам поредната депресарска публикация. Не искам пак да се оплаквам, не искам да съм драматична, не искам да съм "в лош период".

Искам да се чувствам нормално и да съм положителна. Искам да се "държа", но така че да не го усещам... да си се случва някак от самосебе си.
И тъй като явно не мога да съм положителна, реших, че поне няма да се оплаквам... поне ще стискам зъби. А да пиша тук, означава да се оплаквам. Но не е ли това изкуствено? Не е ли това престорено?

Факт са по-горните неща. Не искам да съм драматична. Не искам да се чувствам кофти и безполезна на себе си и околните. Не искам да се "справям някак" и да "преодолявам неща". Иска ми се просто да си живея живота на двайсет годишен човек. Да имам приятели и планове за бъдещето. Да се стремя към постижения... да достигам такива. Да не осмислям отново и отново болезнени за мен неща. Сякаш като ги осмисля за десети път, и се почувствам зле от нещо за десети път, ще стана по-...зряла? (Не разбирам тази гавра, но това е друга тема - една от многото други теми, които вероятно никога няма да видят бял свят.)

Не твърдя, че трябва всичко да е лесно, но да е няколко идеи по-лесно отколкото е сега, мисля че съм заслужила... Че съм заслужила... хах. Написах това и се изсмях. Отдавна знам, че нещата не са по заслуги или по това ,което ти си мислиш, че заслужаваш... Нещата са както успееш да ги направиш в обстоятелствата, които те обграждат...

И ми е трудно да преценя... драматизирам ли или наистина в последните няколко месеца (повече от половин година) обстоятелствата ми са лоши... А може би просто съм прекалено слаба и не мога да се справя както се справят другите (нормалните). И ако получа отговор, съпричастност, признание или укор да се стегна, това ще ме накара ли да се чувствам по-редно? Защото сега се чувствам сякаш нещо не е наред... сякаш нещо не ми е наред.

Но знам отговора. Още преди някой да ми го е казал. Трябва да се стегнеш и да си помогнеш сама. Да се вдигнеш сама, да се изтупаш, да си избършеш прахоляка и да си нарисуваш усмивка. Да се събереш и да станеш цяла... сама. Да спреш да се ровиш в старите тетрадки по счетоводство с нарисувано някога човеченце на последната страница, да не искаш да ги показваш на околните така, сякаш им пука. Да не се умиляваш от старите, никому ненужни освен на теб неща. Да спреш да се потапяш в стари истории, които само ти помниш, или поне само ти продължаваш да ги припомняш. Да спреш да търсиш неща там, където ги няма... когато ги няма... и тук времето е ключово.
Да се обърнеш напред с поглед, който не търси във всяка витрина отражения от миналото. Да се изчистиш от предразсъдъци, очаквания и сравнения с преди. Да се обезличиш по малко... да се загладиш по малко, да се впишеш... да се изгубиш... да се намериш нова.
...И тогава погледът ти ще е пълен. Тогава няма да търсиш отражения. Тогава ще си цяла. И няма вече да се ровиш сама в старите тетрадки с драсканици по тях, и няма вече да говориш неща, които никой не иска да слуша даже от възпитание... И няма да чувстваш празнина... защото тебе такава, вече няма да те има, така както ги няма и другите.

И тогава няма да си драматична. Ето ти отговор.

Просто...

...не мога...

For my Starlet

Не знам как да започна тази публикация, защото искам да вложа толкова много в нея. Да вложа спомени, чувства, надежди, идеи, мисли... ВСИЧКО!

Но ще започна с най-елементарното, а именно поводът, за разскриване на по-горе споменатите неща: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Вероятно се чудиш, защо трябва да си толкова щастлива, че имаш рожден ден, а аз веднага ще ти кажа. В дни като този, хората имат повод и причина, да покажат че държат на теб, че имат специални местенца в сърцата си за теб, че ти желаят всичко хубаво, че те харесват, че те обичат и това да си е съвсем в реда на нещата, а ти можеш да изискваш внимание, да очакваш подаръци и мили думи и това отново си е съвсем в реда на нещата. Хубаво нещо са рождените дни! Та да - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Аз да си продължа нататък...

Истината е, че много се вълнувах/ам за рождения ти ден. Като си помисля, че имаш рожден ден и ми иде да те нагушкам и ойойойой (както онова котенце от снимката във фейсбук, ама още повече!)! Иска ми се да ти благодаря, че те има. Да ти благодаря, че си тук...

А да знаеш колко много неща ми се искаше да ти взема! Даже имах страхотна идея за подарък, която не успях да осъществя, но си запазвам правото за друг път! Като ми хрумна идеята за подаръка беше вечер и толкова много се развълнувах, че не можах да заспя 2-3 часа... Но това са неща от "зад кулисите" и не знам дали трябва да ти ги казвам!

Но отново да продължа нататък...

Първо трябва да знаеш, че си много хубав Човек! Ценен и уникален, интересен, интелигентен и достатъчно дълбок (пред хората, които го заслужават)! И знам че няма да ми повярваш, но аз ги знам тези неща! Важното е и ти да ги научиш.
Безброй многото ни спомени заедно само ме умиляват и ми напомнят, че съществуват и добри дни и ме карат да чакам новите такива (: И искам да кажа, че оценявам всичко, което си правила за мен, макар и да не мога да го покажа на момента (просто съм бъгава, съжалявам)
След всичките тези години продължавам да знам, че ако отивам някъде и ти си там - ще ми е интересно, продължавам да знам, че дори цели два дни без прекъсване да трябва да си говорим и да прекарваме заедно време - ще ми е приятно и ще се чувствам добре. А най-важното е, че продължавам да чувствам онази приятелска атмосфера, по която толкова много милея... за това благодаря ти, че те имам още, надявам се да е така още дълго.


И след толкова откровения, време е за пожеланията: Първо - да си жива и здрава! Банално, но най-важно. Искам да си щастлива! Ама истински щастлива! Да светиш, да си заредена, да имаш вяра в доброто у хората, да си заобиколена от Хора... Искам да мечтаеш и да си осъществяваш мечтите! Пожелавам ти да пътуваш и да се срещаш с различни... подчертавам ДОБРИ И СВЕСТНИ хора (а на себе си си пожелавам, да има място и за мен сред тях :Р) Пожелавам ти да получаваш достатъчно обич, която да ти носи топлина отвътре и да залепя усмивки на лицето ти всеки ден! А най-вече ти пожелавам да продължаваш напред, а напред да е хубавото... време му е сякаш (:

И знаеш осъзнай се вече си на двайсе...

...а именно - ЖИВОТЪТ ТИ ЗАПОЧВА!

И в чест на нашето начало:



След всички тези думи, просто искам да знаеш, че те обичам... колкото и трудни за казване да са тези думи!

Едит: таймингът ми вероятно малко куца, но не ми се искаше да се пришпорвам... та малко по никое време ама, извинявай! (ех колко много удивителни написааааах х) )

За някога преди...

А аз си мислех, че разстоянието е виновно. Когато се разминаваш с някого. Някой ценен. Мислех, че километрите са основният проблем.

Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.

Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...

Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...

А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...

Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.

И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?

А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.

ДУША.

Хей, блог. Не съм те забравила. Просто мисля, че заслужаваш нещо изключително и чакам Темата, за да я Запиша.

Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.

Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.

Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.

Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.

Нямам идея как се става това. Но ще науча.

Кухо.

Сънувах че разхождам чуждо куче, голям голдън ретривър. Разхождах го на една детска площадка пълна с други хора, разхождащи кучета. Имаше и котки. Заиграх се с две чисто бели и много красиви. Обаче пуснах кучето, уж да се разхожда, а после не можах да го намеря. И го търсих, и се оглеждах и имаше толкова много други животни, но не и това, което ми трябва. Беше доста гадно.

И не знам какво означава. Знам, че кучето символизира приятел в сънищата...

А иначе - става все по-глухо тук. Малко се плаша. Не се сещам какво да направя този път.

Цял ден се опитвам да не мисля за разни неща. За неща, които просто ги няма. Неща, които уж ги имаше, пък и тях ги няма. За неща, които си знаех, че ще си отидат, но въпреки това не знаех колко точно ще е гадно.

Човек трябва да мисли, за това което има. Ама и това не помага. Не и днес. Не и тези... седмици (?)

Мисля, че се плаша вече не от физическото отсъствие, а че нещата умряха в мен. И сега ги няма. Нито отвън - нито отвътре. Проблем е че дори да ги има отвън... вътре няма нищо. Никой няма да се погрижи да се появят отново вътре, а аз не мога да...

Чувствам се толкова болезнено куха.

Как да съживя всичко? От къде да взема заряд?

Ех.

Много пъти съм писала за неосъществената си мечта да съм човек на изкуството. Както и за благородната си завист, към хората, които могат да творят с думи, звуци и картини. Те запечатват състояния, мнения, чувства и създават плетеници от тях. А хората като мен, могат да пречупват своите неизразени вътрешни възелчета през тези плетеници, да ги обличат... да си ги слагат като табелка на врата (фейсбук стената) надявайки се, че другите ще ги разпознаят в чуждите думи.

Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.

Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.

После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.

И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.

А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.

Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...

В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.

Moon

Гледах Moon.

Усещането за самота... за самотност в този филм е толкова осезаемо. Като се прибави и чувството за напразност и преходност на човешките илюзии се получава неприятно усещане за мен... сега.

Филмът е хубав. Очудващо е как са успели да го направят пълен и цял, въпреки участието на само 1 актьор. А саундтрака... за него може да се каже само едно и то ще е достатъчно - Clint Mansell.

Спомените, представите и идеите. Те са целият ни свят. Внимавайте с какви идеи живеете, внимавайте как си спомняте нещата. В дъното на всичко, стоите вие, сами, мечтаейки за някого или нещо, мечтаейки в цялата си, пълна и наситена самота, за спомен, идея и илюзия... но всъщност вие сте сами, сами на луната, а вероятно и образите в съзнанието ви са нереални...

Не знам... всичко е просто... усещане.
Не мога да го изразя. Не и на фона на лунното сияние във вътрешността ми.

Живее ми се.

Имам една нагласа сякаш..., че нещата трябва първо да се изтекат... да минат. Лошото трябва да се разреши и тогава ще дойдат хубавите моменти... И от лошо нещо, на лошо нещо, чакам да дойде моментът за разрешаване - нещата да се оправят. Но те само се трупат... трупат... трупат. Стига.

Не ме интересува как ще стане. Няма да влагам логики и да си представям разрешение на проблемите. Няма да се чудя какво още да направя. Искам да стане сега. Още от сутринта. Да стана и да се чувствам добре, да ми се случват хубави работи, да се срещам с интересни хора и да ходя по интересни места, да правя нови и интересни неща. Да се откривам и преоткривам. Да се радвам, да се вълнувам приятно, да не мога да се наситя и да искам още и още... Да се усмихвам и да се смея, да се чувствам светеща и чаровна, да ми е леко. Да съм уверена и сигурна. Да не ме е страх. Да съм надъхана и bold, да си знам мястото... Живее ми се... Ах как ми се живее!

Не ме интересува как. Просто да стане. Сега. Няма първо да се разрешават проблемите. Те само се трупат и ги има вечно...

Просто искам да живея. Да се радвам... да се смея... да ми е леко... и да знам.

Омръззз....

Щях да пиша...

...омръзна ми от сивите ти улици, от автобусните ти спирки, от оградите и сградите. Омръзна ми от плакатите ти и от рекламите... и от билбордите с нахилените, рекламиращи и обещаващи по-светло бъдеще... Омръзнаха ми звуците ти. Омръзна ми от еднаквите ти хора, и от "различните" ти хора, от влажният ти въздух, студеният ти вятър... омръзнаха ми старите ти автобуси, намръщените ти хора, неуютната ти атмосфера... омръзна ми от тези кръстовища, от тези светофари, от тези гари, омръзна ми от скъпите ти магазини, от тези административни сгради... Омръзна ми от мен сама стояща на спирка, взираща се в студения асфалт на шосето отпред, потрепваща при преминаването на странен минувач и чудеща се... колко още?

...щях да го напиша.

Но после, все така взираща се в черното шосе и жълтите листа мятащи се по него, се усетих обгърната от теб. И сърце не ми даде. Разбрах... не мога да не те харесвам. Омръзнал си ми, но съм в теб... и ти си в мен. Ще ходя пак по твоите тротоари, ще се ядосвам пак на твоите задръствания и стари автобуси... ще стоя на все същите пейки и ще пазарувам от все същите магазини... Хората ще си идват и ще си отиват, но аз и ти ще сме си заедно... колкото и да си ми омръзнал. Колкото и да ми е неуютно и неприятно, ти си си мой, мой роден... и мой единствен град.

А някой ден с теб ще се преоткрием.

зидаро-мазач

Тухличка по тухличка, ред по ред, бавно но сигурно... И онази позната приглушеност. Онази нямост. Задавеност.

Тухличка по тухличка, все по-висока и все по-висока... А замаската започва да стяга. От време на време изблици се опитват да я прескочат... поглеждат я, засилват се и като доближат и видят колко е масивна и висока се отказват и се дръпват. Дръпват се и започват да се въртят в заграденото... като тигър в клетка... но после се уморяват и се примиряват. А всеки ден се добавят нови тухли. И нов цимент. И става по-тъмно. И по-глухо.

Само трябва да измислям за какво мога да говоря. И да направя процеса по-бърз... цялото това премятане на мисли и емоции... цялото това нямо "не, иии...не, иии...не..." ме бави.

Скъп приятел.

Това май ще е блог за едно приятелство...



Аз: ем
Аз: ежедневието ми минава, гледайки това от снимката
Аз: гледам часовника
Аз: и на моменти му се моля стрелките да тръгнат по-бързо
Аз: друг път пък искам още малко време
Аз: в смисъл наистина си е значещо
Аз: а и това е може би единствената вещ, която е винаги с мен
Аз: (освен в банята)
Аз: близки сме си с него
Аз: усуквам се около стрелките му
Аз: и завися от него
Аз: понякога съм му благодарна
Аз: друг път ме дразни
Аз: ама си го обичам

Часовникът, той е там като безпристрастен съдия. Отчита времето и ни подканва със своите стрелкички. Секундарника неуморно си трепти, а ние му хвърляме погледи... ту умоляващи да е по-бърз, ту изплашени, че изпускаме ценни секунди... но движението му не се влияе от нашите чувства (:
Вие надбягвате ли се с времето? А дърпате ли го за шлифера, да не бърза толкова... влачи ли ви? Нямаме избор нали? Можем само да се усукваме...

Имам късмета, да обичам часовника си. Всъщност беше любов от пръв поглед, която гори и до днес. Тази обич омекотява ненавистта към препускащото или влачещото се време. Гледката на часовникът ми е приятна за очите ми и всъщност това е доста важно за мен... Все пак съм човек, на когото все времето му е виновно...

Приятели сме с моя часовник. Той е с мен винаги и е красив. Но той определя правилата... той е тарторът в нашите взаимоотношения... а аз се опитвам да не го обвинявам.

Напоследък искам да прескачам дни, а определени часове да разтеглям и удължавам... Кой ли не иска...

Малки искрици топлина.

Когато осъзнаваш, че миналото ти Аз ти липсва. Когато се сещаш за начина, по който си се чувствал някога. За нещата, които си имал... За нещата които са ти пълнили душата... За това, че си бил цял.
Никога не съм оценявала гледането на стари снимки. Освен може би днес.

Гледам старите образи. Светналите лица. Искрите в очите. И мога да си спомня точно как съм се чувствала в момента на снимката. И ми става хубаво. И ми се насълзяват очите от умиление. Може ли пак?

Проблемите май идват, когато решиш, че нещо е окончателно. Когато забравиш, че всичко се променя. Че можеш да променяш всичко (почти). Лошото не е окончателно. Не трябва да е.

А спомените днес ме карат да се задавя. Хубавите спомени. Хубавите времена. Не отминаха безвъзвратно нали? Може пак. Може пак толкова безгрижно и толкова по детски... Или не?

Може пак със светещи очи. Може пак с вътрешни здрави основи... Може пак с подкрепата. Може пак с желанието рано сутрин. Шегите и смеенето с часове. Правене на глупости, които никой друг не би оценил. Може пак в нашия мехур, вървенето в дъжда и разговорите за нищо и всичко до пет сутринта. А на другия ден още...

Днес, когато е стоманено и студено вътре, тези спомени за някогашна топлина ме заливат толкова силно...

Надявам се да може пак. Искам пак Coldplay... колкото и почти никой да не разбираше. Искам пак...

Demon days

В дни като този се чудя, как да се накарам да се почувствам по-добре. Или поне различно.

Ще пробвам с описание. Цялата тази скована страхливост, усещането, че нещата отиват на зле, а ти няма какво да направиш. Безполезност пред проблемите.

Стоях на спирката днес, а от другата страна на улицата пред един магазин, чакаха жена на възраст с куче, май беше мопс и един мъж с голямо куче, нещо като каракачанка. Както си стояха на метър разстояние, кучетата се приближиха. След малко голямото куче захапа малкото някъде и почна да го мятка напред назад, както би мятало риба, която се опитва да умъртви. Стопанката на малкото куче се развика и се втурна да го спасява, а голямото не се спираше. Някакси ги разделиха, мъжа се скара на кучето си и след като си размениха няколко думи с жената си продължи по пътя. А жената, остана със скъсана каишка в ръка и добре изглеждащия си мопс. На кученцето сякаш му нямаше нищо. Не изглеждаше стреснато. Жената доста време стоя и го оглежда и се опитваше да му оправи повода, но не й се получи. Тя изглеждаше много уплашена след тази случка. Някак безпомощна и стресната и извън себе си. Тази случка и на мен ми повлия гадно. Сви ми се сърцето при гледката на кучето, размятащо друго куче :/ И воя на жената... грх. Тези неща винаги са ми влияели много. Потресават ме.
Надявам се на кученцето нищо да му няма. И жената да не се е тревожила още много.

Возенето в автобуса после беше гадно. Едно бебе ревеше. Звукът на бебешки рев е доста тормозещ. Едва ли само за мен. Пълния автобус. Спускащата се нощ. Гадните цветове. Аспаруховия мост насреща. Напоследък го свързвам само с гадни неща. Защо ли...

И после вкъщи, ама... Заледена кайма и пуст интернет. Не.
Имам нужда от нещо... Много голяма, спешна нужда от нещо. Неуютно ми е. Гадно ми е. Сиво, лошо... безнадеждно.

Хайде вече нещата да се оправят, а? Да почнат да се нареждат. За да се отпусна. Не мога повече. Нямам вече сили.

All the way.

Живея във времена, когато на думата "любов" се гледа сякаш е нещо глупаво и срамно, нещо което те прави слаб и малоумен. Съществувам когато "добродетели" са неща, които ти пречат да хитруваш, следователно те спъват, правят те тъп и прецакан, а да си "открит и чистосърдечен" е еквивалентно на това да си наивен будала. Объркала съм времето. Объркала съм средата и ценностите.

Защо, за да си умен, трябва да си циничен и горчив? Защо да си щастлив, трябва да е глупаво? Защо да искаш нещата да са по-добри, по-извисени, по-красиви, означава да имаш нереални очаквания?

Трябва ли всеки от нас да си затвори идеалите на безопасно място, където няма да му пречат? Да ги превърне в красива картина на стената или съвършенна скулптура в средата на хола, към които поглежда с възхищение... но не използва. Те да служат само за да изпита разочарование, че реалността никога няма да ги доближи, и вредно, но чешещо егото удоволствие, че е достатъчно интелигентен да го осъзнае?

А не може ли те да са стремеж? Те трябва да са като светлината на фар, когато е тъмно в морето. Нещо което да ни води, нещо с което да се съобразяваме. Да са ориентир, кое е правилно и кое грешно... Но неее... днес, те ни правят наивни, заблудени, глупави.

Толкова е жалко.

Чудя се за нашите баби. Били ли са те обичани all the way? Примирявали ли са се или са вярвали, че е така? Танцували ли са под звуците на песен като горната, мислейки си, че са намерили човека от песента? ... Вероятно не. Но вярвали ли са, че е възможно?

Знам, че моята баба е вярвала. Иска ми се и аз да вярвам. Иска ми се всички хора да вярваха. Искам хората да вярваха, че си струва да си добър, че си струва да си открит. Иска ми се хората да си мислеха, че си струва да се стремиш към ценности - към уважение, към обич, семейство и подкрепа. Вместо това, нещата стават все по-изкривени. Все по-гротескни. На моменти ми е толкова... гадно х.х

Объркала съм епохата. Аз съм тъп идеалист.

Де да можех да пиша...

Липсва ми, писането. Липсва ми усещането, което получаваш след добре структурирана публикация или след нечий неочакван, смислен коментар. Не че съм добра, но всъщност това е единственото творческо нещо, което съм опитала. Единственото нещо, което правя пред хора. Единственото нещо, различно от разговор, с което мога да се изразя.

Ако можех, щях да се усъвършенствам. Бих станала от онези разказвачи, които не е важно какво ти разказват, но можеш да ги четеш/слушаш цял ден, заради начина по който се изразяват и заради усещането че те въвличат в различен свят. Бих почнала да пиша разкази, поезия и бих писала по-есеестично. Бих изложила всичките си разсъждения за живота, нещата и света. Така бих направила себе си по-цяла. И нещо би останало след мен.

В последните месеци много си мислих за това. Всъщност значение имат 2 неща - какво ще оставиш в сърцата на хората, които са те обичали/си обичал и какво ще остане като нещо сътворено от теб.

Всеки човек има уникална гледна точка от мястото и времето където се намира. Точно тези виждания, искам да мога да отпечатам интересно. Те вероятно не са нищо ново (все пак вече всичко е измислено), но ако успея да ги запечатам добре, в моментите, в които ги откривам, нещо би останало от мен... нещо би останало от моята гледна точка, от моята позиция в този живот.

А напоследък зарязах и това. Но ще започна пак някой ден. Трябва ми.

Просто мелодия.

Ако бях мелодия, сега щях да звуча така.

Не мога да обясня. Няма и нужда де.

Не като Толстой.

Гледах, преди няколко дни, един документален филм. Беше за Лев Толстой. След филма, след описанието на дългия му, изпълнен с промени живот, в мен останаха генералните изводи.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.

Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.

Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.

Какво искаш.

Никога не става въпрос, за това какво искаш. Трябва да можеш. И да се справяш. Да се съобразяваш и да лавираш. Защото нямаш избор. Защото нещата просто са такива. Защото трябва да свикваш и да продължаваш. Just go on.

О, аз мога. Всичко мога. Нямам избор, освен да мога. Как?... Аз си знам, справям се някакси.
Но така не искам... Така искам друго... просто никога не става въпрос за това какво искаш.

Deja vu

I live in a freaking deja vu

ужасни сутрини - check

баналния край - check

ПОВТОРЕНИЕ мамка му - check

Бях прочела нещо от сорта на... адът се състои в повторението. Даже не ми се обяснява вече...

oh, fuck it

Понякога се уморявам да се притеснявам. Да се изнервям и да съм тъжна. Да, уморявам се да съм тъжна. Понякога се изморявам да ми пука. Понякога се изморявам да имам чувството, че мога да оправя нещата, защото всъщност не мога. Изморявам се да се съобразявам, изморявам се да си следя тона, да внимавам какво говоря.

За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.

И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.

JUST FUCK IT.

Aching

>_< Боли ме. Много. ;/ ... ;/

Оф...

Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/

Страх ме е от събужданията вече... ;/

‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,

Влакно по влакно

Разпокъсай го, мускулче, по мускулче, влакно, по влакно... изтържи се, изхвърли се през прозореца, а после остави съсухрени, черни следи като другите.
Аз ще гледам през прозореца и няма да виждам нищо. Ще стискам зъби и ще се мръщя. Ще падне някоя друга сълза от яд... или от болка... нека е от яд. И после ще се стегна. И ще продължа да съм... добре.

Спомни си. Студът никога не си е отивал. Била си сама през цялото време. Свикни наново.

И нека няма никой вътре. Нека съм сама.

In these demon days
It's so cold inside
So hard for a good soul to survive

Спестявай...

Как използвате нервите си? Как горите емоциите си? Правите ли си отчет? Пестите ли... спестявате ли си?

Накрая все се оказва, че е нямало смисъл. Накрая все е било напразно... Напразно. За каквото и да ти пука, за каквото и да се ядосваш, винаги идва момент, в който не си е струвало.

Но как да вземеш участие иначе? Как да си отдаден, ако постоянно си водиш сметка, колко влагаш? Ако всичко е премерено, изтеглено, на порции, разграфено и разграничено... къде остава човечността? Къде остават чувствата...?

Да си спестяваш нерви, ми звучи като да си изпаднал в една приятна апатия. Удобна летаргия. Невъзмутимост. Да те интересува само твоята цялост. А за да съхраниш своята цялост, не допускаш никой да те достига. За да си цял, трябва да си сам. Ако се свържеш с някого, ако допуснеш да ти пука от това, което той прави или не - нарушаваш своята цялост. Трябва да си си самодостатъчен (?)

Аз не че не мога да съм си сама. Не че не мога да съм си самодостатъчна. Просто не мисля, че това е правилно. Или поне не мислех. Звучи ми като по-лесното, по-безопасно нещо. Искаше ми се да се справя по другия начин. Take a chance... Нали само така се получавали хубавите работи? ...

Само дето сега се чудя, ще ми стигнат ли ресурсите. Ще ми стгнат ли нервите? В почти всичко, с което реша да се захвана, хвърлям всичките си нерви. Всичко ме засяга дълбоко, влияе ми прекалено много... чак се задъхвам и ме боли. Почвам да се страхувам, че някой ден нервите просто няма да ми стигат вече. Заради куп глупости, които съм преживяла прекалено бурно през годините... все напразни неща...

Та въпросът ми е: Как се отсява това което си струва, от това което не си? Как да разбереш, кога трябва да продължиш да се бориш, да не се отказваш, да стиснеш зъби въпреки неприятното, защото има смисъл и кога нещата са... напразни и трябва да си апатично-летаргичен и заобиколен само от себе си?

Защото ресурсите ми явно са ограничени... трябва да пестя.

...and though we are like the sea and it's right we be so
we could chase tails all the years I've been given...

Заглавие.

Може би за това не ми се говори. Какъв е смисъла, да запаметяваш изводи? Какъв е смисъла, да казваш какво си мислиш? Никой не чува. Никой не разбира правилно, а не ми се общува с мен точно сега. Прекалено много съм в мен тези дни. В главата ми се нижат чернови, оформени публикации, умни даже (нескромно), но момента със записването липсва. Нямам желание. When I'm awake I can taste how bitter I've become. And it's more than I can bear
Както нямам желание за още толкова много неща. Не ми се говори. Не ми се шегува. Не ми се разпитва. Не ми се обяснява. Не ми се стои сама. Не ми се стои сред хора.

Продължавам да си мисля за двайстката. Продължавам да си представям есенни картини, в двайстката, на път към университета. Аз съм сама със себе си, вече не по свой избор. Ще слизам от двайстката в студа, облечена в бежовия си шлифер, носеща старата си любима чанта. Ще заравям ръце в уж топлещите ръкавици, а очите ми ще се насълзяват от студения вятър. Косата ми ще се мятка изпод някоя шапка, а в главата ми ще се нижат все същите сиви изводи за живота, хората и мен. Ще съм сама и ще го знам. Няма да съм щастлива. Едва ли ще се чувствам добре. Но поне ще знам. Ще съм сама. И вече няма ничие отсъствие да ме дразни. Вече минах през това. Знам как се прави. Отиваш на място, на което на никой не му пука за теб. Студено и освобождаващо. Стягащо и пусто. Нямаш избор, освен да се харесаш. Нямаш избор, освен да говориш със себе си. Нямаш избор... стягаш се.

Сивотата обаче, ме побърква. Липсата на цветове в това, което очаквам. Този тип задушаване ми е труден за преборване.

Разчлених се на части. Сама. Преобърнах си вътрешния ред. Сама. Сама съм си виновна. Не бях достатъчно устойчива. Не бях достатъчно твърда. Не трябва да се опитваш да си добър. Не с цената на това.

А тази част от мен... ще се правим че я няма. Ще я заровим и оковем. Романтичните неща ще ни дразнят и ще са повърхностни илюзии... There is new Me in town, както казах.

Следващата публикация ще е по-умна. Обещавам. И няма да е толкова emo. Все някога ще ми писне и това.

изпуснах му края.

Истината е винаги тъжна...?

Чух това днес. Така ли е? И ако е така, това не прави ли всичко тъжно? Живеем тъжен живот и само лъжите и самозалъгването го правят хубав? ... Не разбирам.

Трудно ми е. Много ми е трудно. А все съм си представяла нещата по друг начин. 20.

Мислех си, че тогава ще съм вече силна, че вече ще мога, че вече ще съм добре или поне ще започвам да съм. Но всичко е наопаки. Сякаш съм дете, навлизащо в пубертета - всичко е объркващо, гадно и измъчващо и не се знае кога ще свърши.

5 месеца. А преди 6 месеца си дадох обещание. Този път се постарах. Наистина се постарах. Старая се с реални действия, с реални стъпки... но не се получава, става точно обратното. Всъщност съм много по-далеч от изпълнението на обещанието си, отколкото бях тогава. Какво повече мога? Какво още? Вече нищо нямам, за да дам... всичко си взех. Дадох си всичкото и за какво? ...

Истината е винаги тъжна...

Искам да ми се доспи... СЕГА!.... не?... айде де :/

Когато знаеш, че мисленето, което те очаква до края на деня, може да ти докара само негативни усещания. Когато не се сещаш за нищо интересно, което искаш да свършиш. Когато искаш просто да изключиш и да се свършва с този ден. Тогава трябва да можеш да призоваваш съня и той да идва, приятен и дълбок... ей така - по поръчка.

Е да, ама не. Сякаш, за да подклажда неприятните мисли, нищуването и липсата на интерес към каквото и да е... той не идва... и не идва... и не идва... И дори да си легнеш, знаеш че ще се въртиш, ще го приканваш, но той няма да идва, а ти ще се почувстваш отхвърлен сякаш... както когато знаеш, че не ти отговарят нарочно. Когато те чуват, но се правят че не те, когато са там, но се правят че ги няма... Толкова е тъпо -.-

Човек трябва да има право на избор кога и как да му приключва деня... Поне това.

Кой си ти?

Този блог е част от мен. От доста време. Мисля го често. Гузно ми е като го "зарежа". Все едно ми е стар приятел, от онези, за които все си мислите, че заслужават повече, но никога нямате време или идеи, да им го дадете.
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.

Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.

В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.

Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.

И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...

И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?

Закотвени на стартовата линия

Странно нещо са страховете. Измъчва те, дере те отвътре, сковава те, стяга ти сърцето, пречи ти да виждаш нещата реално, да живееш.
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^

А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.

Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.

...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...

Ти, което не оцеля.

Всичко красиво ли е само образ в нечия глава? Само представа? Само желание нещата да са такива, каквито трябва, стремеж да са хубави?

После представата се разбива и остава само споменът за нея. Спомен за образ. Спомен за теб самия, какъвто си бил, когато си имал тези представи... когато е било красиво. Но със спомени за красивото, реалността не става по-добра...

Ще ми липсваш. Ти, което не оцеля. Ти, което не се оправда. Ще искам да се връщам при теб... да съм теб отново... но няма. Ти си вече само спомен. Красив и нереален, като всички светещи образи в големия ти свят. А как ми се иска да можех да бъда теб отново... да съм теб, завинаги.

i'll never find someone quite like you again
i'll never find someone quite like you again
i, i looked into your eyes and saw
a world that does not exist
i looked into your eyes and saw
a world i wish i was in

не знам (:

Трудно ми е да повярвам. Сякаш вярването е измислено, за да се разочароваш. Ако повярваш на нещата - спираш да ги получаваш, а ако си затворен за тях - ги има. Но какъв е смисъла да имаш нещо, което няма да оценяваш? И истина ли е, или това са опити за по-"като хората"? Не мога да знам истината. Всъщност съм убедена, че не е и такава каквато се вижда от другите очи. Като не знам, ще ми е по-лесно да вярвам. Или просто няма да ми трябва да вярвам. Макар че няма как да знам. Мога само да го карам на повърхността. А ще видим.

А после уинампа ми пусна това и се усетих. Усетих себе си. Усетих нещата както са си в моя свят. Но усетих само себе си.

Нещата трябва да са като в летен следобед. Движиш се и се радваш на слънцето. Радваш се на лъчите по кожата си, върховете на тревата, които гъделичкат коленете ти, гледаш малките цветчета в ръцете си и не мислиш. Не знаеш.

Не знам дали искам да дам. И не знам има ли смисъл. Нищо не знам. Дори защо написах това... не знам (:

Но няма да се тормозя. Това знам.

22:55

Електронните часовници, винаги ме карат да се замислям за минутите. Прибирайки се днес с автобуса, погледнах червените цифри и те светеха:



Замислих се, че тази минута всъщност е уникална, заради начина, по който изглеждат цифрите и в мига, в който си го помислих, цифричката просто се смени... 22:56
Е - утре отново ще има 22:55, но всъщност не... Никога повече няма да е 22:55, на 1 май, през 2011 година О.О

Стана ми страшно. Времето си тече само напред, в коловоз, постоянно и непроменяемо... А хората се опитват да го подценяват, да му се радват, да го разпределят... всъщност хората нищо не могат да направят с времето, те могат само да се осукват около и в него и да съжаляват, че е свършило. Да се надяват, че нещата ще се повторят... "Ех.. лятото свърши, нищо, то пак ще се повтори" ... всъщност не. Същото време никога няма да се върне. Нищо няма да се повтори. Времето си изтича... постоянно и безвъзвратно.

И всяка минута е ценна. Единствена.

Вие цените ли своите минути? Или те са само пречка към нещо? Препятствие до следващата почивка за кафе, препятствие до следващата петък вечер... препятствие до началото на "истинския" живот...?

Толкова много пришпорени, неоползотворени мигове... толкова много изпуснати 22:55.
А някой ден, ще свършат всички минути.

Моят малък хаос.

Стоях си, свита в ъгъла на леглото, във възможно най-удобната поза на света и се загледах около себе си... дискът с Амели Пулен на масата, картите таро с книгата за карти таро до него... чантата ми метната в средата на другото легло, дънките ми до нея... капките ми за уши , калъфчето за телефон, фотоапаратът...други дрехи метнати на стола, гривнички, тазгодишните ми мартенички, почистващото мляко... студентската книжка... и всичко това - неподредено и не на мястото си. Или може би точно на мястото си. Стоях си и както по принцип като видя този безпорядък си мислех, че трябва да подредя, но в следващия момент осъзнах, че така ми е толкова удобно. Моите си неща, пръснати в моето си пространство. Неподредени, но на мястото си - около мен, за мен... за мен и за никой друг.

Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.

Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...

Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:

Важното е, че искам...

Липсва ми трогването от песни. От хора и ситуации. Писането в скайп/фейсбук на запомнен ред от гледан филм, споделянето на просветления със заинтересован събеседник... И аз липсвам.

Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.

Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.

Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...

Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.

Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you

Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.

Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.

Ноември през април.

Преход.

Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.

Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.

Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.




А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.

Шумно.

В главата ми е шумно. Като в чакалня в административна сграда. Някак пълно, шумно, забързано... но студено, неуютно, неприятно... грубо.



Пълно е със сиви, делнични мисли за задачи, с черни страхове и сухи, кафеви разочарования... а между тях май има апатия. Но има една нишка, която се опитва да се извие и удължи, да е цветна и блестяща, да намери събратя и да оправи атмосферата. Но е тънка и слаба и дори не знам с какво да я подхраня.

Днес видях лястовица. Погледнах през порзореца, защото изведнъж притъмня... и я видях. Летеше в кръг на нивото на прозореца ми. Навън притъмняваше, сякаш идваше апокалипсиса, тревата изглеждаше тъмно-зелена, а хората бяха очудващо много за такава атмосфера, небето сякаш искаше да падне на земята и да смачка всичко... а лястовицата, тя летеше бързо в широк кръг... почувствах се добре. Нишката светна.

Пролетта... Истинската пролет ще нахлуе, лятото ще ни залее, а това ще е моята година, независимо какви трудности още ми се изпречат. Само трябва да се движа и да не спирам... и да си мисля за лястовицата, както и всичко друго, което ми носи надежда.

Стига вече...

А колко много публикации тук са свързани с теб... колко много хубави и гадни моменти, колко много тъжни песни... навсякъде - теб, аз бях заради теб. Години наред. Колко много от мен... на вятъра. В нищото.
Сега е черно и съсухрено. И гадно. И никакво. И не знам, защо го имаше. Не знам, защо е толкова грозно.

Жалко е. Яд ме е. Най-хубавото от мен беше свързано с теб, без да изисква нищо, а ти въпреки това успя да го изхвърлиш и омаловажиш. Поздравления (:

Дано това е последната, свързана с теб... ти май вече си взе всичко.

Горчиво.

(:






А така имам нужда да повярвам. Но ти никога няма да го кажеш. Защото ти не лъжеш.

Знам.

- ох, нищо не разбирам... ще ме побърка това незнание...
- ами попитай.
- не... не искам.
- защо?
- страх ме е да знам.

Всъщност знаех. И не ми харесваше още тогава.

Вие знаете ли? Искате ли да знаете? Или предпочитате, да не знаете, за да сте по-щастливи? За да не ви заболи? Защото истината боли... о, как боли. Аз имам чувството, че знам прекалено много. По-трудно ми е, знаейки... по-трудно да преглъщам... по-трудно да съм положителна... по-трудно да се старая.

Но уви... И когато си потроша главата... само аз ще съм си виновна.

Май щеше да е по-добре да не знам... Ето това е, което не знам...

Въпроси

Къде са ми спомените... къде са картините и отминалите усещания, които ме караха да се чувствам по-добре? Защо са вече криви? Защо са помътнели, погрознели... защо?

Какво да правя без тях? Къде да бягам, за глътка въздух, когато "сегa", не ме кара да се чувствам добре?

Защо значението им е опетнено? Защо си загубиха чара?

До кога няма да разбирам нищо? Какво стана със Shiver и Moses? Какво стана със strange and beautiful? Защо все трябва да се стремя към невъзможни неща? Капризна ли съм? Не заслужавам ли? Къде съм? Къде са всички?

Боли ме.

Love, love is a verb...

Порастване. Винаги ми е било чудно. Когато бях малка ми изглеждаше доста вълнуващо, вероятно всички са били така. А после бързаш, бързаш, бързаш... защото искаш да си голям, искаш да Можеш, вече да си Там... Но идва момент, в който магията, че да си голям е хубаво, се разваля...

Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...

Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.

Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...

Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.

"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.

Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.

Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath

Опит.

Имам голяяяяяма нужда да пиша. От седмици искам да пиша, но... не мога.

Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.

Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...

Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.

Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...

И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...

А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:

Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.

Ох... не мога -.-

Някъде около сърцето...

Най-странно ми е, когато сърцето ми започне да бие... тежко. Не е забързано, не е болящо... просто бие тежко. Сякаш му е трудно да изтласква кръвта. Звукът, който изпълва тялото ми, от това биене, е кънтящ и разтрисащ. Та... защо ли се получава така?

Умора? Ненормално странен режим? Прекалено малко храна? Всичко наведнъж, вероятно.

Страх ме е да пиша и да описвам. Макар че ми се случват неща, които цял живот съм си представяла... не искам да записвам, защото може би съм се объркала. Или причината е друга... не знам. А сърцето ми тупка. Размесва ми мислите и ме замайва. Главоболие. Замъглена преценка.

Липсва ми еуфория. Или може би е по-добре, че я няма. Сега се водя от някакво спокойно желание. Не е изгарящо и притесняващо, по-скоро е мълчаливо и ... спокойно. И толкова несигурно и стабилно едновременно.

Започвам да се замислям за класифицирането на нещата. Кога нещо е "истинско" и кога не е. Преди бях убедена, че не е истинско, щом няма външен израз... но май не съм била права. А ако съм била права е странно, че неистинското може да е толкова трайно...

Какво правя? ... Защо?... Не знам... Крачки... А най-странното е, че не мога да намеря как да ми пука.

Толкова много мисли, толкова много изводи... и всичко ми се струпва вътре, сякаш има задръстване вътре в мен, трафикът е спрял още преди да стигне до гърлото... някъде около сърцето...

Listen up every battle ever had
But if you don't blaze now, then you might not never.
...
Your pullin let it move you
Put your body on automatic

Хах.

Всеки иска да взима избирателно...

Сценарии.

Толкова много непроведени разговори.
Ако някой ден имам възможността, да се разходя в себе си, сред мислите си, представите си... ще попадна в един доста по-вълнуващ и действен свят от реалния ми.
В главата ми е толкова интересно и живо. Толкова по-истинско и случващо се.
Красиви, непроведени никога, разговори. Достойни за сценарий на велик филм. И ще си останат там. Отново.

А после. После всичко изглежда безсмислено.



А обожавам момента, когато умирам за сън. Когато всичко в мен е тежко и отпуснато. Почти ненапрегнато. И ме мъчат само вече изтощени мисли. Предпочитам го и го удължавам максимално. Защото после си лягам и се мъча да заспя. После заспивам и сънувам нехубави неща. Събуждам се и се чувствам недобре. Предпочитам да ми се спи и да ми е време да спя, отколкото да спя.

Януари.

Иии дойде ред на първата публикация за тази година (: В края на януари. Този месец абсолютно винаги минава някак, набързо. Но като цяло преди не ми е бил от най-приятните времена през годината.

Всъщност през целия месец се присещах, за този сайт. Нещо ме ръчкаше да пиша. Притесняващи мисли, умни мисли... не толкова умни мисли... Но не го усещах. Не усещах мислите си достатъчно изчистени.

А снощи.. снощи толкова много ми се пишеше, но не можех. "просто пиши..."

Днес е друго. Днес започвам да подреждам. Всъщност това е толкова полезна дейност. Намираш неща, които считаш за изгубени. Подреждаш и себе си така. Правиш оглед, оценка и добиваш по-ясна представа.

Странно ми е, че първата публикация е чак в края на месеца. Но и се радвам. Преминах през първата си студентска сесия, която всъщност ми докара доста неприятни мигове. Успях и да се разболея през този месец, да се ядосвам, да ми е тъжно, но не се оплаквам ^^

Наистина... не се.

Беше пълен месец. Сега се чувствам по-уверена, че тази година ще е по-хубава, макар и да липсва онова чистото въодушевление и... бих казала наивна вяра.

Искам да изгледам толкова много филми и сериали, искам и да чета книги, да рисувам... Искам да се заровя в неща, които съм отлагала и да ги направя. Трябва някой скорошен ден да подредя истински. Да отворя шкафа, в който съм мятала стари неща просто така и да го изпразня. Да преценя кои неща все още ще ми трябват и кои да изхвърля. Нямам място за новото, а новото е факт.

Но ми е толкова трудно да изхвърлям...