Когато знаеш, че мисленето, което те очаква до края на деня, може да ти докара само негативни усещания. Когато не се сещаш за нищо интересно, което искаш да свършиш. Когато искаш просто да изключиш и да се свършва с този ден. Тогава трябва да можеш да призоваваш съня и той да идва, приятен и дълбок... ей така - по поръчка.
Е да, ама не. Сякаш, за да подклажда неприятните мисли, нищуването и липсата на интерес към каквото и да е... той не идва... и не идва... и не идва... И дори да си легнеш, знаеш че ще се въртиш, ще го приканваш, но той няма да идва, а ти ще се почувстваш отхвърлен сякаш... както когато знаеш, че не ти отговарят нарочно. Когато те чуват, но се правят че не те, когато са там, но се правят че ги няма... Толкова е тъпо -.-
Човек трябва да има право на избор кога и как да му приключва деня... Поне това.
вторник, 21 юни 2011 г.
събота, 18 юни 2011 г.
Кой си ти?
Този блог е част от мен. От доста време. Мисля го често. Гузно ми е като го "зарежа". Все едно ми е стар приятел, от онези, за които все си мислите, че заслужават повече, но никога нямате време или идеи, да им го дадете.
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.
Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.
В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.
Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.
И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...
И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?
Може би го приемам като илюстрация... илюстрация на живота ми и на мен самата в последните години. Попадам на стари публикации, препрочитам ги... преоткривам ги. Те са като стари образи, като фрагменти,като рентгенови снимки на душевното ми състояние в определен момент. Това което съм избрала или просто съм имала нуждата да изложа, изсипя, излея... или пък ценни емоции и мисли, които съм искала да прибера в чекмеджето.
Може би ако трябва да се направи статистика или някакъв общ поглед върху нещата, блогът ми е меланхолично, тъжно-разочарован с нотки на надежда и на себестягане чрез самоназидание и към всичко това трябва да се прибавят няколко щипки философстване за живота и нещата.
В последния месец, аз много си мислих. Но си мислих тайно. Мислих си за страшни неща, отправях молитви и си давах обещания... Осъзнавах, пораствах, руших се... Не се харесвах, не се познах... Толкова напрежение. Толкова обтегнати струни в главата ми. Толкова представи за нарушени граници... Истинска потенциална каша... даже цял хаос. Но цялото това нещо ме накара да осъзная нещо... there's new Me in town, or at least there should be.
Не я познавам още. Мисля и че не я харесвам много. А може би просто е първоначалната хладност, която повечето нови познати излъчват. Не мога да си я представя. Не мога да я обрисувам. А трябва. Но ще стане, надявам се. Дано да се харесаме с времето, с предишната обитателка доста се харесахме, след първоначалните проблеми.
И все пак... какво прави човек, когато голяма част от това, с което се е идентифицирал, спира да важи? Какво прави, когато вече не е удобен в ролите, в които е влизал до сега? Какво правиш, когато осъзнаеш колко "so yesterday" са доста от нещата? Когато наистина вече не си свързан с преди? Не и по същия начин... сякаш невидимата връзка е прекъсната...
И четеш старите публикации, сякаш са чужди. Вече ги гледаш с очите на страничен наблюдател, на безпристрастен читател. Те вече не се отнасят за теб. Интересни са, даже си ги позабравил... но са чужди... не са Ти. Тогава... кой си ти?
Абонамент за:
Публикации (Atom)