Глупаво въображение.

Кое заслужава запечатване, отбелязване или подчертаване? Кое прави дадено нещо вдъхновено или го оставя просто сиво и ежедневно? Кои мисли си заслужават да ги споделиш и кои не?

Днес например си мислех за доста неща. Всъщност цял месец си мисля за много неща. Не мисля единствено през уикендите и то ако правя нещо през тях.

Отчаянието например е нещо, което ме плаши. То те кара да гледаш всичко като черно и бяло или само бяло, в зависимост от това, от какво си отчаян. Мисля, че човек е Човек, само когато не е отчаян от нищо. Когато може да се чувства свободен и непритиснат от време, обстоятелства или хора. Отчаянието те кара да правиш грешки или да си мислиш, че искаш да правиш грешки.

А какво са грешките? Толкова ли е лошо да ги правиш? Не е ли хубаво някой ден да си кажеш "е, направих нещо глупаво, беше грешка, но не съжалявам"? Не знам, дали е възможно човек да си каже нещо такова. Аз лично установих, че никога нищо глупаво не съм правила. Глупавите неща в живота ми са плод на бездействие.

Грешките живот ли са? И възможно ли е да получиш нещо и без да си рискувал някоя и друга грешка? Нужно ли е да направиш нещо крайно, за да се почувстваш истински жив?

Аз съм едно глупаво момиче. Винаги съм била глупаво момиче. Като малко - прекалено драматизиращо, като по-голямо - прекалено безучастно, но през годините съм си все същото глупаво момиченце (:

Will we receive without ever asking?
I'm just curious

И всъщност като се замислих за първи път над тази песен, получих нещо, без да съм го искала. Но то е толкова въображаемо и далечно, че въпреки, че ми изпълва половината ежедневие, не ми влияе добре (:

Дали го получих или само ми бе показано, колкото да ми задълбочи въображението още повече?

Омръзва ми от илюзии и образи. Искам нещо истинско.

Имам само думи...

constantly talking isn't nessesarily communicating

Гледах този филм отдавна. Не бях му обръщала такова голямо внимание. Днес обаче попаднах на този цитат, който странно хармонизира с мислите ми напоследък.

Не искаш да си неразбран. Искаш да се докосваш до хората и те да се докосват до теб. Почваш да говориш... говориш, говориш, говориш... Хората си мислят, че като говориш по много, не казваш нещо смислено и не слушат, а ти понеже се чувстваш неразбран, започваш да говориш още повече... Накрая в паниката губиш съвсем, сякаш.

Млъкваш. Ставаш "асоциален".

Винаги съм ценяла мълчанието. Ако можех да избирам как да общувам с хората - с мисли или с думи, щях да гласувам с всичките си крайници за първия вариант. Но не може... Имам само думи (:

Нашите все ми разправят, че като съм била малка дълго време не съм говорела. Общувала съм с жестове и звуци. След това изведнъж рязко съм започнала да говоря. Да говоря по много. Да питам по много. Казвали са ми "Защотка" хаха
Казват, че не съм се променила. Или много им мълча, или много им говоря.
Твърдят, че и леко снобарското отношение към хората, което имам (но отричам да имам) също е останало от първите ми години. Не съм харесвала всички хора. Не съм "можела" с всички. Била съм си "избирала" хората.

Та дали е вярно? С някои неща просто си се раждаш. Такъв си си. Точка. Колкото и да се стремиш към нещо друго, няма как да ти се получи.

И понякога виждаш как изпускаш дадена комуникация. Разминавате се с хората. Виждаш ги и те са различни. А ти се взираш в тях и не оценяваш новото, защото искаш да видиш старото. Искаш да видиш това, което познаваш в този човек. Това, с което си успял да комуникираш някога... Дали е още там? Или с промяната изчезва онова, което някога е било постигнато?

So you don't know where you're going
But you want to talk
And you feel like you're going where you've been before
You'll tell anyone who will listen but you feel ignored
Nothing's really making any sense at all

Let's talk
Let's talk

Urge

Стоя си недоспала и с полу-заглъхнало ляво ухо, имам чувството, че очите ми влизат навътре, и физически съм изморена от приятни преживявания. Тази умора ми действа някак наобратно емоционално - кара ме да искам да правя още и още и още неща... Да не се спирам, да ходя навсякъде, да направя всичко приятно на тоя свят, да изпитам всяка възможна приятна емоция и да не спирам с това. Да правя завладяващи, всепоглъщащи, разбиващи прекрасни неща... И все пак съм изморена и знам, че малко ми трябва. Лесно се насищам.

Хваща ме малко страх. Страх, че ще изпусна. Има толкова много неща, които не съм изживяла. Толкова много..., които толкова време съм си представяла и премисляла, че си мисля, че знам какво е. Но се лъжа. Не знам какво е. Сигурна съм, че ще е 100 пъти по-хубаво отколкото съм си представяла, сигурна съм, че ще има неща, които няма как да си представя и са много по-хубави от каквато и да е фантазия...

Все забравям, че никога не си разбрал нещо напълно, ако не го изпиташ по някакъв начин, първо. Това прави животът толкова интересен.

***

И няколко часа след като написах това се озовах сред хора. Във почти вълшебна обстановка. Лунна светлина, бързо движещи се облаци и красиви звуци от китара. Добронамерени познати и непознати. Разговори, смях... приятно ^^

А после разговор насаме и бира хаха Бира. Не била толкова лоша. Замайване. Позабравен сериал. Сладък сън...

Искам още...

Не искам застой. Искам движение. Искам неща да се Случват. Приятни неща. Истински неща.

Саундтрака на този бирен уикенд е някаква смесица между БТР, System of a down и една песен на Vast.

Искам да го запомня. Да го запечатам... Целия уикенд ^^

Предопределено?

"Господ не ти дава хората, които искаш.Той ти дава хората, от които имаш нужда -да ти помагат, да те нараняват, да те изоставят, да те обичат и да те направят човека, който е предопределено да станеш."

Какви хора имате сега до себе си? Някой обича ли ви? Наранява ли ви? Изоставя...?
Разсъждавам доста за тези неща напоследък. Кой е до мен и защо? През последните години съм наблюдавала какво влияние имах над хора. Виждах и какво влияние имат дадени хора над мен. Сега ситуацията ми се промени. Отношение, с което бях привикнала в продължение на години, изведнъж просто изчезна. Наоколо се напълни с непознати и далечни хора, с минимум интерес към мен... и може би минимум интерес от моя страна, към тях.

Опитвам да погледна по-философски на нещата. За да намеря някакъв смисъл и логика. За съжаление, за да погледнеш нещо философски, първо трябва да мине време. Време, което в момента се точи. Време, което ме плаши. Не знам какъв човек е предопределено да стана. Край мен е пълно с момичета, като които не искам да съм. Отношения, които винаги съм мислила за безсмислени и само за запълване на времето, сега ми се оказват основни. Досаждам и тежа, вместо да подкрепям и помагам. Чувствам се като неадекватно пале в неизгодна позиция. Не знам... май не съм схванала цялата идея.

Обяснявах преди време, че не е важно да има хора край теб, а да усещаш хора вътре в себе си. Да приемеш някого навътре е задължително, ако искаш да усетиш приятелство... А сега се чувствам неспособна да направя нещо такова (:

Предопределено. От кого ли е предопределено? И задължително ли е да трябва да станеш добър човек? Може да ти е предопределено да станеш злобен и самотен старец, например.

Завинаги.

Искам да пиша. От дни. Но не подхващам нищо, защото в главата ми е пълно с безброй теми, които в основата си водят до едно и също. Едно и също, което в последните 2 седмици изливам навсякъде и пред всеки с нетипична за мен словоохотливост. Изтича ми от устата, изпод пръстите, имам чувството, че ми излиза и през очите, и ушите, и носа вече... Мислех, че като изтече ще мога да се огледам на чисто. Да се събера. Да се сглобя наново. Да стана приятна. Да стана "за пред хората". Но откривам, че колкото повече изливам, толкова повече се насъбира. Странно, но факт.

Време е да спра.

Знам, че едва ли ще стане толкова рязко. Може би ще трябва да се подсещам няколко пъти. Но трябва да спра. Да се пренастроя. Да се изградя. Да се подредя. Това, което се държи така пред хората в последните седмици, не го познавам. Не съм аз. Толкова много грешни първи впечатления -.-

Аз не обичам да се оплаквам на малко познати хора. Не съм беззащитна. Не съм дете. Мога и сама. Не винаги съм била с някого. Добре си се справях и сама.
Защо забравих това? Защо неадекватността измества всичко ценно, което съм? Не знам. Може би това ми е най-голямата слабост - неадекватността, когато ми е трудно.

Но една песен, сякаш накара парченца от разбити, стари основи, в мен да светнат.



Като проблясък, на нещо, което си мислиш, че вече го няма. Но не. Тук са си. Счупени, може би. Но материалите са в мен. Мога да се изградя наново. Ще ми е по-трудно, може би, но и ще стана по-здрава така.

Имам нужда от Coldplay, от Charmed, от Amelie, от The Secret и от още много позабравени от мен неща, които са ми помагали да откривам истини и неистини, които са ме карали да ги чувствам мои. И тогава ще бъде лято, като в дългите детски дни, това което в нас остана... завинаги (:

Не първото, а второто...

Почти... почти имаш какво да правиш, почти имаш на кого да разчиташ, почти имаш задължения, почти имаш с какво да се забавляваш, почти обичаш, почти те обичат, почти си вярваш, почти усещаш, почти можеш да си представиш, почти ти е ясно, почти свикваш, почти не те е страх.... почти живееш.

И кой казва, че първите неща са най-страшни? На мнение съм, че вторите са къде, къде по-трудни.
Пример. Зала пълна с много хора. Отиваш и заговаряш някого. Първата крачка е почти лесна. Но какво става после? Предполага ли се, да се мъкнеш с него? А после, на другия ден? Когато той се прави, че не те вижда, трябва ли да отидеш при него? Да го заговориш пак. Да се поинтересуваш пак. Да не се откажеш предварително.

Или ако знаеш, какво точно ще ти се случи когато ти правят гастроскопия ще ти е много по-трудно да отидеш втори път, отколкото първия, когато си нямал пълна представа.

Или когато ти се е случвало да се оплиташ в собствените си мисли по някой, ще ти е много по-трудно да си го позволиш втори път...

По-трудно е да знаеш, че някой ще си тръгне, когато преди това си усетил какво е някой да си тръгне.

Когато не знаеш, можеш да си позволиш да приемеш по-благоприятни представи за истина (:

Не първото, а второто е най-трудно... Когато знаеш какво е, но нищо друго освен знанието ти, не се е променило.

Почти усещаш, почти виждаш нещата ясно, почти не си сам... почти, ама не напълно (:

Прозрения.

I've waited here my whole damn life
And I've forgotten what I wanted