Гъдел и смутена усмивка

Чудех се за... споделянето. Не само за споделянето на хляб или на мисли, а за споделянето като цяло. Кога едно нещо е... общо, кога едно нещо се усеща по еднакъв начин от поне 2-3 човека... възможно ли е? Предполагам, да и е толкова велико. Точно за това всички обичат да ходят на мачове примерно... моментите, когато цялата публика е на крака и очаква с притаен дъх следващата точка и точката се отбелязва и БУУУУУУМ всички избухват, всеобща радост, всеобщи усещания... толкова е велико ^^
Ами... ок, тези бурни, общи неща, при тях е лесно да си сигурен, че всички го усещат... или поне, не си го усещаш сам... а за другите неща? За тихите радости, за малките неща, които те карат да се усмихваш, леките "погъделичквания", които дори се опитваш да не покажеш, че усещаш... дали има начин да са споделени и ти да го знаеш със сигурност? Предполагам има и си мисля, че е 10 пъти по-велико... или пък си зависи от човека, но за човек като мен, където всичко е вътрешно и надълбоко, това да имаш общо усещане, за нещо дребничко със само 1 човек си е доста по-красиво.
Аххх... ами когато не е споделено... погъделичкването? Когато си знаеш, че ще си остане вътре в теб и никой няма да предполага, че е там? Или дори и да предполага, на никой не му пука... Не е тъжно... просто е "Ах..." Чудех се, дали ако говориш за тези несподелени неща, няма да ги споделиш по някакъв начин и така да останеш с усещане за "не е само вътрешно". Всъщност не... като говориш за тези неща сякаш ги принизяваш... защото те са си усещания, дребнички, като ги кажеш с думи звучат мнооого мижави, а всъщност са си толкова... велики. Кратки, малки.. но велики. Май желанието за споделяне (поне гласно) с някого идва от нещо като "иска ми се да се похваля"... "да го отбележа по някакъв начин" да го кажа гласно, да го изкарам, за да не го забравя поне. Нещо, което не си припомняш, го забравяш.
Иска ми се да мога да складирам такива спомени за усещания... Да си запазя това усещане за... гъдел и смутена усмивка. Защото знам, че това са... откраднати моменти, моменти на заем... като да намериш 5 лв - супер много се радваш и ти се иска да се похвалиш на всички, но знаеш, че едва ли скоро ще намериш пак, станало е случайно... просто еднократен късмет. А толкова по-яко би било, да си сигурен, че има от къде да си взимаш по 5 лв всеки ден (:
Справям се с усещането за "ах... ама не може ли пак... още малко само", предполагам се свиква. Съсредоточавам се върху "беше толкова хубаво", а не върху "няма повече" хаха Всичко е нагласа на съзнанието, нали?
Иска ми се да поздравя с някоя песен, но не се сещам за такава, която да описва сегашното ми вътрешно състояние. Предполагам е нещо на VAST или Yann Tiersen или пък Coldplay... нека да помисля... е не мислих много, първото, което ми изникна в съзнанието Coldplay - yellow (макар че, заглавието ми напомни за това)

Чао ми (:

Ууу като звучене на припева... Take me away...

Пропилян заряд...

Случвало ли ви се е да се чувствате странно, емоционално напрегнати, но не по неприятен начин, просто вътрешна енергия, която само чака нанякъде да избие? На мен не ми се случва редовно, но си имам такива моменти. Като сега. Чувствам се с отворени очи. Иска ми се да видя нещо, да осмисля нещо, да разбера, да се обогатя... искам да говоря, да споделям впечатления, да разбирам нечии чужди такива... Вълнуващо си е като преживяване, когато го правиш... жалко е когато този заряд се пропилява. Апатията се появава доста по-често от желанието за разискване и разбиране на нещо... поне при мен е така, та е супер жалко, когато този заряд се пропилява поради липса на... хора, събития, подходящи ситуации... и си остава вътре в мен, неизразходен и неосвоен по предназначение.
Иска ми се да споделям... да показвам, да виждам как нещо, което радва мен, радва и някой друг. Взаимност... за това мечтая в момента. Тази песен най-много ми се връзва като звучене, а и донякъде като текст, на сегашното ми настроение. Светът не е черен... нито бял. Светът е пълен с отенъци, с различни цветове, неща които предполагаш, че ги има и наистина са там и такива, за които дори не си помислял, че съществуват. Не всичко е красиво, но пък това означава, че и не всичко е грозно. Има различни неща, толкова много неща, от които човек може да се учи и обогати. Иска ми се да осмислям... да научавам, да разбирам кое нещо, как и защо е..., а после да споделям това, което съм разбрала... да го показвам на някой друг, да му "смилам" информацията на малки хапки и да му я подавам, наблюдавайки как и той осмисля... толкова е яко, когато имам възможност да наблюдавам това... иска ми се и сега... ама няма (:
Иска ми се този ентусиазъм, да го запазя... да си го имам, ако не винаги, то през по-голямата част от времето. Когато има на какво да се удивляваш... когато се замисляш за нещо с онова чисто съзнание.. "по детски", мислиш и приемаш нещата такива каквито са, мисля че тогава можеш да постигнеш щастието... А как беше "щастието не е цел, а състояние на духа". Ако имаш този ентусиазъм по-често... почти постоянно, може би, би могъл да постигнеш добро състояние на духа... щастие. Естествено всяко нещо си има 2 страни. Когато се учудваш и ентусиазираш често... често ще се разочароваш, но пък мисля, че си струва.
Мислех си тези дни за смъртта. Мислех си как е напълно възможно, да не доживея до дълбоки старини (както съм си представяла винаги), ами да умра доста по-скоро... примерно след 2 седмици. Как ако умра след 2 седмици, всичко, което съм си представяла и мислила... изчаквайки еди си какво, няма да има смисъл. Животът ми ще е свършил, капсулиран във вечността... и по-скоро в съзнанието на хората, които ще ме помнят и след като вече ме няма. Смъртта не ме плаши... не мисля, че някога ме е плашила.. не и моята собствена. Друго нещо ме... "джасна по челото"... ако срокът ти, срокът който си си давал винаги се окаже по-кратък и не успееш да изживееш, това което искаш? Ако от толкова изчакване и пропускане на сегашните възможности... стигнеш до края на живота си, без да си направил нещата, които си можел?
Човек не трябва да живее с мисълта за смъртта... животът е за живеене и така или иначе ще свърши, пилеене си е да си прекарваш времето в страх от смъртта, но го има и другото... тъпо е да живееш със съзнанието, че си тук вечно... защото не си (: Може да спреш да съществуваш още утре... или пък след 50 години... никой не знае.
Повече ентусиазъм трябва в живота. Труден е, има куп неща, които си длъжен да правиш, а не искаш... но пък и дава толкова много възможности, да преживяваш различни неща. Да си щастлив, да ти е забавно, да усещаш нечие присъствие, да се усмихваш... Мисля че, човек трябва да е с по-широко скроено съзнание... безсмислено е сам да си поставяш ограничения, ненужни никому, които само да ти пилеят времето, в което имаш възможност да се втурнеш с главата напред в живота.
Иронията... сърказмът, те убиват ентусиазмът (получи се леко римувано хехе). Ако можех, щях да си наложа ВЕТО на сърказмът, който използвам... само, че когато ме хване... не ме пуска и мога да дълбая, вечно сякаш, в самоиронията си. Лошо е когато стане така... за това ще се стремя повече към ентусиазмът... макар че, той си е настроение... няма как да си го измисля хаха.
Надявам се от този ентусиазъм тази вечер... да излезе нещо положително. Нали енергията не се губела... ще си мисля за хубавите неща, които искам и кой знае, може днес да си ги привлека (:
Имаше доста неща още, за които бих могла да пиша и да се удивлявам и да разсъждавам... но ме прекъснаха на 2-3 пъти и се разсеях... та няма смисъл вече, изпуснах му нишката (: Отивам да чета за Димчо... макар че в момента, не се чувствам тук, че да чета нещо х)

Дискомфорт.

Дискомфортно ми е. Сигурно е, защото цяла нощ не спах сякаш. Трескави мисли, прекалено много енергия в мозъка... имам чувството, че цяла нощ съм си мислила за някакви работи (които сега дори не помня), а накрая трябваше да стана и да започна да уча х.Х Дискомфортно ми е мнооого. Както когато се събудиш за първа смяна, моментите преди да се качиш в автобуса и да започнеш да говориш са някакви... бррр... измъчени. Ей така се чувствам сега, ама май цял ден ще се чувствам така :/
Сякаш нещо се размести и не си е на мястото сега. Искам да отида някъде/при някого иии нещата да се наместят и пак да се чувствам добре. Или да си остана вкъщи и да не трябва да правя нищо. Да си пускам филми и сериали цяяяял ден, да съм си завита на леглото и да гледам и да не трябва да правя нищо, да не трябва да излизам в гадния студ, да не трябва да чета тъпите теми по икономика, да не трябва да решавам какво мамка му ми се учи, да не трябва да измислям какво да правя със себе си, да не трябва да се осъзнавам... не искам да се налага да се осъзнавам... :/
Май точно така се получава обаче... НАЛАГА СЕ да се осъзная, да осъзнавам всичко и да реагирам както трябва... ах как не искааааам ;/ Искам да си седя и да си се радвам на Сам и Дийн от Супернейчърал и на мекото одеало и на хубавия отенък на светлината заради завесите в стаята. Не искам да започвам да се чувствам като голям човек. Искам да съм малка.. вече е късно? Вече трябваше да съм пораснала? А защо още не съм!? ооооооооооооооооохххх ;/

Деликатност.

Yann Tiersen - Atlantique Nord

Слушам в момента тази песен на Ян Тиерсен. Музиката му е като балсам. Успокоява, обгръща, без да смущава и оставя усещане за... разбиране. Деликатност. Музиката му е изградена от деликатност. Нещо, което аз уважавам и всъщност, от което цял живот се водя. Деликатност във всичко. Дори в грубостта. Неизбежно е човек да бъде груб от време на време..., но дори в тези моменти, трябва внимание... особено в тези моменти.
Грубостта винаги ме е отблъсквала. Няма нещо друго, което да ме накара в миг да се дръпна/затворя/млъкна и просто да спра да влагам каквото и да е. Може би изглежда неадекватно в дадени ситуации, изведнъж просто да млъкна, но съм си такава. Ако дадена дума или жест ми се сторят неуместно груби... толкова беше ".".

Деликатността е нещо възвишено. Да успееш да се откъснеш от първичните си реакции, да вкараш разум в действията си, да се досетиш за нещо, без да се налага някой да ти каже... извисяване си е. Като нежен жест, нежен, непоискан от никого, но все пак дошъл на време, жест. Обичам. Мълчаливо разбирателство. Разбираш това, което не ти казват и просто го приемаш, без да упрекваш, без да изискваш... просто деликатно разбирателство, мила подкрепа.
Бях забравила... стремях се към друго... към "повече"... да видя нещо различно, да разбирам от всичко, да покажа, че мога всякак... не.. не е нужно, знам сега. Деликатност ^^ Всъщност е голяма рядкост. Ще си припомня и ще се придържам. Не ми трябва друго (:
За това обичам котки. Те са грациозни и деликатни. Дори в лудостта си. Наблюдавали ли сте котка по време на така наречената "котешка нощна лудост"? Дори тогава, в най-щурите си моменти, те са нежни... деликатни. Колко хубаво е това ^^

След години, когато си имам моя къща, ще си имам уютна кухня със камина. Ще си стоя на мекия диван, завита със синьо, изплетено одеало, с чаша топло какао в ръце. Ще гледам светлината от огъня и ще слушам Ян Тиерсен, а милият ми котарак ще седи до мен, мъркащ и топлещ ме. Мисля, че това е идеалната картинка, за мен ^^

Някъде там.

Днес си препрочетох повечето постове тук. Лелееее... доста натоварващо О.О Чудех се, ще успея ли да напиша блог сега... В онези периоди тип "абе сигурно съм добре, не мисля, че ми е зле..." съм. Да... добре съм сигурно, просто не ми е ентусиазирано, нито се радвам за нещо... но не ми е и гадно... таа
Това да можеш да се обърнеш към себе си, би трябвало да е знание, което всички трябва да притежават. В крайна сметка, кой би те разбрал по-добре от теб самия? Отговорите на въпросите ти, са вътре в теб... Решенията също. Ама пък не е много забавно да си притежаваш всичко вътре в теб. Друго си е да очакваш да го получиш от някого и той да ти го даде :О Да поискаш и да ти дадът... още по-добре - да ти дадът без да поискаш, защото се нуждаеш... мда... днес не ми е многословно...
Иска ми се да сънувам някой хубав сън, от онези реалистичните... ооо като онзи, в който летях със балон и беше толкова КРАСИВО... или онзи с многото закачени снимки между дърветата... мдаа искам някакъв такъв сън... красив, вълнуващ... значещ и даващ нещо...
Съзнанието ми в момента е 1. много изчистено или 2. много приглушено... Не искам да търся под вола теле, като се чудя "ама аз добре ли съм всъщност илиии всъщност съм зле ама не го усещам още :О" не... ще приема, че съзнанието ми е изчистено. Не че няма неща, които ме притесняват... има разбира се, но пък има какво да се направи относно тях... или поне би трябвало да има...
Много по-добре щеше да ми е, ако знаех какво искам да правя с живота си... какво искам да уча... ех, надявам се скоро да разбера, че иначе ще ме принудят да разбера...
Мисля, че трябва да се стегна... да поуча, да си настроя празното съзнание на вълна попиване на знания... Може би така със знанията ще получа и усещане за "правиш нещо, не стоиш безучастно и безидейно".
Даа... сега трябва да се изкъпя и после да спя, че тая настинка се отразява много зле на главоболието ми ;/
А дано като спя тази нощ, сънят да дойде... да върне съзнанието ми от "някъде там" обратно при мен (:

Оксиморон. (Love hurts... (music))

Блогът ми е породен от една песен. Incubus - love hurts. Ако ще четете си я пуснете, за да се усети какво звучене ме подтикна към тези разсъждения.

Песента ме грабна първоначално с онова характерно минорно звучене, което ме грабва при повечето песни, които харесвам. Не знам дали "минорно" е точното определение, но няма как да изтананикам в блога си хахах. Дълбокото, леко биещо на меланхолия звучене, но не прекалено, което винаги ме е подтиквало да задлъбая в мисли. Та заслушах се в тая песен, заради звученето, китарите, гласът на вокалиста и после се заслушах и в текста.

Ясно е кое изречение прави впечатление "Love hurts... But sometimes it's a good hurt And it feels like I'm alive." Първоначално се замислих естествено за моя си "опит" в тия неща. Че определено доста ме болеше, а и като се сетя спомена е като за гноясала рана, в която си бъркал толкова много, че можеш да извикаш поне част от усещането доста лесно в съзнанието си след време. Но не, не ми е за това блога. По-скоро е за But sometimes it's a good hurt And it feels like I'm alive - частта. Дето му се вика "сладка болка". Не знам, сигурно когато нещата са споделени, мъките са още по-гадни, или пък може би са по-леки, но едно е сигурно, определено частта, в която се чувстваш жив е мноооого по-силна.

Замислих се, колко е странен животът. Не.. по-скоро, колко е странно да си човек. Да си "цивилизован" и "интелигентен" и "възпитан, "еволюирал", ако щете. Замислих се... идваш на този свят, като едно малко парче месо, с жажда за живот. Почваш да попиваш усещания, да трупаш подсъзнателни знания, които цял живот ще те тласкат да взимаш дадени решения, а ти ще се чудиш "защо подяволите мисля/искам това". Идваш като едно малко, необременено от "цивилизацията" същество. Почват да те обсибват с ласки, да те мъкнат на ръце, да се грижат за теб. Редовно усещаш нечия топлина до себе си и това е напълно естествено и ти е необходимо. Странно е, че точно тези моменти не помним от живота си. Макар че, убедена съм, ги помним, но като аромат, мъгливина за някакъв допир, някакъв шум... нечий глас, нечий смях... такива неща. Та, почваш да растеш, обграден с тези неща, но после "поумняваш", започваш да се изграждаш като човек, като това става с поставянето на граници, ограничения... Все пак живеем в супер сложно, изградено от куп норми и закони, общество.. подготовката, за да се "впишем" започва от рано... Растеш, растеш...и спираш да получаваш, нещата, които природно ти е заложено да имаш нужда от тях. Естествено, не говоря за това, че като си на 12, ще ти е хубаво тате да те носи на ръце хахаха, съвсем не ми е това мисълта. Но човешката нужда, да усещаш топлината на друго човешко същество, редовно, без ограничения и несигурност, си остава през целия ни живот. Да, почва се с тия съвсем... първични неща, но тъй като сме си сложни същества, те се развиват и изопачават в други, свързани с общуването. Естествено, на никой няма да му е приятно, някой да му влиза в личното пространство, да го докосва, да е "там", ако му е непознат/неприятен/притесняващ/незаслужил-доверието-му и тн... Но Нуждата... проклетата "нужда от внимание" "нужда от любов" "нужда от човешки допир" "нужда от публика" "нужда да обичаш" "нужда да се грижиш за някого" и на който, както му е по-лесно, така да я нарича, ни тласка през целият ни живот. Да... някои ги "блъска хормона" от рано и правят куп глупости, свързани с тази нужда. При други нещата се случват.. просто така, не знам... но от страни изглежда супер естествено и лесно.. При трети... те са на изчакване хаха.
Чудя се... хората, които твърдят, че това не им е нужно... наистина ли не им е нужно? Наистина ли не изпитват нужда да се сгушат в някого или пък да има кого да гушнат? Не изпитват нужда да има кой да ги хване за ръка, когато им е гадно, та те да могат да се съсредоточат върху топлината на дланта на някого, и да им поулекне? Не? Не им се иска да има при кого да се скрият, с кого да избягат, който съвсем, напълно, точно и ясно да си е Техен? Не знам... изглежда ми противоестествено да не искат, поради горе-споменатите причини. Но какво разбирам аз...
Аз лично изглеждам като "коравосърдечна". Сигурно изглеждам като тези хора, които "нямат нужда". Колко далеч от истината е това ;Д Може би, ако и другите, които "нямат нужда" са като мен, всъщност ситуацията е "гроздето е кисело" Когато не можеш/не знаеш как да получиш, това което искаш, естествено е да си помислиш, че това не ти трябва или, че това не ти харесва и е по-добре ,да не го получиш... Сигурно някои от тези хора от толкова самоубеждаване дори си вярват.
Ах.. странно е. Неутолената жажда води до изсъхване. Хората стават огорчени и цинични... Звучи супер клиширано, но пък е вярно. Хората просто имат нужда от... любов. Не ми се искаше да използвам тази дума, но пък си е така. Та както се пее във песента, породила този пост: "When it transcends the bad things. Have a heart and try me, 'cause without love I won't" survive." Лошо е като го караш на "оцеляване". Напрягащо е. Светът е странно място - повечето хора имат нужда да дават и да получават любов. Вместо това се затварят, плашат и вместо да "дадат" на някого, за да получат и те... никой нищо не дава/получава и се получава сиво и сковано.
Всеки намира своя си начин да оцелее, а за "любовта" не знам как се получава. Някой ден се надявам да разбера. Как става номера да се срещнат две неща и да се получи симбиоза? Как срещаш точното пърченце от пъзела? Като се замисля, колко трудно се срещат хора, с които да ми е приятно поне да си говоря и и на тях да им е приятно, какво остава за повече, чак ме хваща страх :Х

Мислех си за това, кога се получава така, че нещо да... "hurts" (Общо взето разбор на всяка думичка, от това заглавие се получи :Д) Разминаване. Разминаване е ключовата дума. Едното изпреварва другото, или пък въобще не се засичат, тогава става объркване и боли. Разминават се очаквания, виждания, действия... Нечии чувства отиват в нищото или пък на място където няма нужда от тях.. Някой казал нещо, което се разминава с очакванията на друг - лошо. На лошо място или пък в лош момент, погрешния човек, погрешната ситуация... А нещата наоколо са направени, за да се допълват. Или поне според едни физични закони е така. Енергията се преобразува, но нищо никога не се губи. Би трябвало за всяко нещо да си има друго в комплект. Е да ама... хаха Дали е сигурно, че ще го срещнеш? Ами, ако се разминете? Ако времето, мястото, обстоятелствата не позволят?... Не знам... и на това не мога да отговоря :/

Таа любовта боли, но ни е естествено заложено, да я искаме. Боли... но без нея не можем да оцелеем. Като някакъв шантъв, голям оксиморон (:

Главоболие. + знак, който ще пренебрегна

Както всичките ми блогове и този дълго стоя в главата ми. Винаги ме е яд, защото всеки път остават половината интересни разсъждения, които пропускам да напиша тук. Ноо да давам нататък, преди да ми е минал меракът...

Стоя си днес и ме боли глава. Усещам отвратително силно напрежение в цялата си глава, сякаш се опитва да побере нещо, което е по-голямо от нея. Усещането за обтягане се е пропило в цялото ми Аз. Чувствам се като нестабилен control freak, който отчаяно се е вкопчил да задържи всичко в равновесие и "както трябва". От 2-3 дни се чувствам меко казано зле. Физически ---- > психически. Интересно е колко лесно човек забравя лошото. Бях забравила, способността си да се чувствам толкова зле физически, да спомнях си "чувствах се ужасно" ама самото усещане от преди година и половина, преди да започна да пия лекарства и тн... бях го забравила. Гадене, парене, киселини, липса на апетит + любимото ми притискащо и много болезнено усещане, сякаш някой те е сритал в слънчевия сплит. Омръзна ми да ме питат как си, когато направя физиономия при поредното болезнено пробождане в стомаха, а аз да трябва да обяснявам "лошо ми е" или "нищо бе, стомаха пак" и как няма как да отида на лекар тея днии и ще отида ама.. бля бляяя глупости, сякаш като ги кажа ще ми олекне или пък на хората им пука и могат да направят нещо.

Чувствам се като в някакво... мобилизирано състояние. Опитвам се да уравновеся нещата. Почти всички наоколо ме изнервят, или са изнервени и си го изкарват пред/на мен. Всеки път подтискам първоначалната си язвителна реакция. Отвътре ми идва да се сопна, тросна, наредя, разкрещя, да изкажа нещо супер саркастично и тн... но нееее... Премислям 3 секунди и се държа преднамерено по възможно най-учтивия си начин в това положение. Само че, сега е ден... през деня ми е по-лесно... вечер е трудно, тогава ме нападат всякакви мисли и трябва да се справям и със себе си и да правя 3 неща едновременно, а никога не ме е бивало в това да правя няколко неща едновременно. Трябва хем да мисля трезво, хем да ми е гадно, но да не драматизирам и да се опитвам да не личи, хем да реагирам адекватно... сложно ми е :/
Може би за това изпитвам такова напрежение в главата.

В момента спирам, малко по малко, да се чувствам длъжна на повече от хората, на които се чувствах длъжна. Не осъзнавах как се чувствам длъжна на всички. Сякаш съм задължена да съм добра и ведра и забавна около хората, да нямам неща, за които аз искам да говоря, да трябва само да слушам, анализирам и давам съвети, без да натрапвам себе си. Е да, ама не... Не съм длъжна и когато аз го разбера, ще го разберат и хората. Не ми пука иии... да. "Нищо лично". При повечето хора е "нищо лично". Това когато обмислях блога, се сетих за него, но сега не се сещам от къде идваше ;/ ох... тази глава ме убива :/
Всъщност проблемът е, че май ми пука... ама да ти пука, пука... колко време и колко пъти? Колко разочарования може да понесе мозакът ми, преди да спре да му пука?
Ако ми пукаше за мен по същия начин, сигурно щях да съм супер добре. Ако се грижех за своите проблеми така, както за чуждитее, щях да съм идеално. Ако бях егоистка и не ми пукаше и влагах енергията си само в себе си... ако... Е не е късно.

Ще опитам напрежението в главата ми да намалее...
Слушам много VAST - don't take you're love away , не се задълбочавам в текста, но песента звучи супер красиво. Няма как да се вживея в песента, предполагам това е от плюсовете любов от онзи тип да ти липсва ;Д звучи супер... широко, тая песен... инструментала... гласът по време на припева <333333 Бях чела в ласт-а, че кръстили така групата, защото целта им била да звучат точно така, широко. Успели са. Евала.
Май забих или пък ме хвана "сценичната треска". Онова усещане, което имам когато искам да говоря за себе си. Аха да почна да говоря за това, което си мисля и :Х мълчание. Нещо ме спира хаха дори сега пред блога :/ А имаше толкова хубави неща, които измислих преди малко докато сгъвах едни дрехи ихххх...

Ок ще пробвам... сетила се бях за думите на Цани оня ден на беседката. Тъпо е, че хората явно все още забелязват това... явно наистина съм такава :/ "студена, строга, все гледа да се намеси и да контролира нещата" хах... не съм длъжна, да не съм такава. Просто ми се иска да мога да покажа другото, защото го има, ама не знам как... както и да е, не ми се разсъждава отново върху "как да станем по-добри в 3 стъпки от Теодора Симеонова". Какъв е смисъла да стана по-незнам-си-каква като хората пак ще се държат като тъпи г*зове. Всъщност като се замисля аз пред различните хора съм различна. Едните ме мислят за мълчалива, другите си мислят, че много говоря. Едните ме смятат за забавна, другите за притеснителна. Едните знаят, че си сменям настроенията често, а другите се очудват и твърдят, че не е така... Та това, че с тъпия Цани съм "строга" не би трябвало да влияе на самооценката ми...

Бягах от сарказъма ама той ме настигна още повече. Не ми остана нищо вече, за което да не мога да говоря със сарказъм. Гадно ми е. Тъпо е това. Не искам да съм саркастична злобарка. Всъщност за чуждите проблеми мога да говоря без сарказъм, та не говоря за по принцип. Като дойде въпрос за мен... мда. За нищо от своите неща не мога да говоря нормално. Цинизма е навсякъде. :/

Тоя блог за нищо не става. Имаше много по-различни неща, за които ми се пишеше. Получи се "боли ме, ама нищо" блог... хах, се едно си поговорих с някого хахаха

Сетих се май за "нищо лично" израза. Когато хората не оправдават очакванията ми (които всъщност хич не са високи, ама карай) те не го правят, защото искат да се разочаровам от тях. Да де, логично е... в смисъл, на тях просто не им пука "нищо лично"... нищо лично.

Няма да го напиша по-добре, нито си спомням някое от интересните неща, които си мислех... стига толкова... Не мога да говоря, не мога да пиша... пффф егати тъпотията :/

ХА тъпия пост не искаше да се публикува :/ Реших да го приема като знак, че дори тук не трябва да говоря, ама няма.... В смисъл, постването тук нищо няма да промени. Нито ще оправи нещата, нито ще ги влоши... няма да се оставя да се влияя от тъпи мисли.