Малко

...малко ми е тъжничко.
И ме гони някакъв порив да споделям, просто да споделям... мисли. Ще ми се да обърна гръб на гадните изводчета. И да е хубаво пак. А най-много ми се ще да ми стане топло отвътре.

Хубаво нещо са книгите. И новите чанти, също.  И рисуването. Много е хубаво и човек да се е наспал и да не усеща очите си сякаш ще му паднат от лицето всеки момент. Хубаво е и да е спокойно. Красиво е, когато слънцето пече приятно и придава цвят на шарените листа.

А е гадно да ти се доплаче рано сутрин от студ и да ти остават 17-18 часа преди да се прибереш.
И не са добри злобеещите хора. Никак не е хубаво да те обграждат. Не е хубаво да осъзнаваш, че никой не се е сетил за теб и това всъщност да е в реда на нещата и да няма даже на кого да се обидиш, защото хората са ти никакви. Не е хубаво.

И май се примирих. Хубаво ли е? - не знам.

Само... малко ми е тъжничко.

йеа агейн

когато общуването се превръща в обясняване и обясняването натежава... смътно си спомням, че трябва да има повече.

смътно, смътно... всичко е смътно.

не ми харесва да съм котва. нито да тегля назад или надолу... или и двете. бих искала да спра.

Октомврийския вятър и детството

И дойде първият октомврийски вятър и като по часовник сякаш, настани в главата ми отново мисли и думи и разсъждения... или пък намаленото работно време ми е оставило пролука към Мен и ми е малко по-лесно да се чуя. Или пък е от настаняващата се самота. Не зная...

Може би защото съм заобиколена от толкова много деца, или пък защото обкръжението ми е все от по-възрастни от мен хора, но постоянно си мисля за детството. Исках сякаш да разбера точния момент, в който е приключило, за да нарисувам граница и да я прекрача наобратно.

И после започнах да си мисля и да си спомням. Куп ситуации, някои от които уж дребни, които са изсмукали част от детството. Осъзнаването, че лошите неща се случват и на теб, че хората не са толкова добри, че ти не си толкова добър, че не винаги има кой да те успокои, малко по малко те застаряват. А първичната радост, очудване, вяра, изчезват заедно с дълбокия детски сън, в който могат да те пренесат от дивана в твоето легло, без да усетиш нищо.

И ми стана толкова тъжно. Намерих стари песни, които съм слушала може би през последните си повече детски, отколкото тинейджърски години. Спомних си какви мисли, фантазии и чувства са ми се въртели тогава... и наистина ми стана тооооолкова тъжно.

Вълнението май ми липсва най-много. Повече вълнение, отколкото страх. Повече любопитство, отколкото стрес. Повече приятен трепет и очакване, отколкото притеснение и блокиране.
Вълнението и вярата. Вярата в някои човешки ценности и неща като - хората винаги ще се държат така с теб, както ти с тях, например.

Не ми харесва това държане като "възрастни". Не ми харесва да съм заобиколена от "самодостатъчни" задници. Не ми харесва да ми е усилно да общувам с хора. Не ми харесва да нямам енергия, която да вложа в приятелите си. Не ми харесва да осъзнавам, че те не влагат нищо в мен... Не ми харесва...

Предпочитам да вярвам, че вечното приятелство съществува. Предпочитам да не смятам хората за използвачи. Предпочитам да си мисля, че на всички им пука еднакво и реципрочно. Предпочитам да съм сигурна, че човешките отношения са важни и могат да се пазят и градят, въпреки че хората се променят...

Предпочитам... да съм дете. Но няма граница, която да мога да прекрача.

От тук насетне ме очаква само стареене и още по-голямо отдалечаване, от идеалния ми детски свят, изпълнен с катерене по дървото с череши, правене на кални торти, биене на клейма при баба в пощата, правене на курабии, ходене на басейн, скачане на ластик и въже, четене на приказки, мечтаене за Хогуортс, соло в народния танц, играене на кент купе с брат ми и братовчедките, ходене на сбор с люлки и захарен памук, приятелство, фантазиране...