Закотвени на стартовата линия

Странно нещо са страховете. Измъчва те, дере те отвътре, сковава те, стяга ти сърцето, пречи ти да виждаш нещата реално, да живееш.
Един ден решаваш, че трябва да се справиш с Нещото. Прекрачваш си границите. Живееш въпреки дерящото усещане, движиш се въпреки сковаването в крайниците, оглеждаш се въпреки замъглената ти преценка... и в един момент сякаш си се освободил. Движиш се като другите хора, виждаш като другите хора, живееш... като другите хора. Свободен си, а страхът ти го няма. Ти вървиш напред. Нормален си ^_^

А после се случва нещо. Може да е нещо голямо и стряскащо, а може да е просто появил се спомен, прекалено жив за пренебрегване. Може да е стягане от жегата в автобуса или от нечия дума. И тогава илюзията се разбива. Тогава усещаш какво всъщност си направил. Усещаш гадните страхове зад гърба си, в стаята. Като огромен шкаф покрит с чаршаф, който до сега не си забелязвал... но той си е там и е осезаем. И ще е там. В стаята. Завинаги.

Осъзнаваш, че си на стартовата линия, нищо че си си мислел, че бягаш в средата на трасето. В началото си и нищо не се е променило. И нищо няма да се промени. Трябва да приемеш огромната, ръбеста, покрита с чаршаф фигура в средата на стаята ти. Да приемеш, че винаги ще е там. Тя е част от интериора. И колкото и разочарован да си, че ще трябва да задържиш тази мебел, грозна и разваляща цялата ти концепция за подреден свят - за съжаление, тя е част от теб.

...I am hiding from some beast, but the beast was always here,
Watching without eyes, because the beast is just my fear...

Ти, което не оцеля.

Всичко красиво ли е само образ в нечия глава? Само представа? Само желание нещата да са такива, каквито трябва, стремеж да са хубави?

После представата се разбива и остава само споменът за нея. Спомен за образ. Спомен за теб самия, какъвто си бил, когато си имал тези представи... когато е било красиво. Но със спомени за красивото, реалността не става по-добра...

Ще ми липсваш. Ти, което не оцеля. Ти, което не се оправда. Ще искам да се връщам при теб... да съм теб отново... но няма. Ти си вече само спомен. Красив и нереален, като всички светещи образи в големия ти свят. А как ми се иска да можех да бъда теб отново... да съм теб, завинаги.

i'll never find someone quite like you again
i'll never find someone quite like you again
i, i looked into your eyes and saw
a world that does not exist
i looked into your eyes and saw
a world i wish i was in

не знам (:

Трудно ми е да повярвам. Сякаш вярването е измислено, за да се разочароваш. Ако повярваш на нещата - спираш да ги получаваш, а ако си затворен за тях - ги има. Но какъв е смисъла да имаш нещо, което няма да оценяваш? И истина ли е, или това са опити за по-"като хората"? Не мога да знам истината. Всъщност съм убедена, че не е и такава каквато се вижда от другите очи. Като не знам, ще ми е по-лесно да вярвам. Или просто няма да ми трябва да вярвам. Макар че няма как да знам. Мога само да го карам на повърхността. А ще видим.

А после уинампа ми пусна това и се усетих. Усетих себе си. Усетих нещата както са си в моя свят. Но усетих само себе си.

Нещата трябва да са като в летен следобед. Движиш се и се радваш на слънцето. Радваш се на лъчите по кожата си, върховете на тревата, които гъделичкат коленете ти, гледаш малките цветчета в ръцете си и не мислиш. Не знаеш.

Не знам дали искам да дам. И не знам има ли смисъл. Нищо не знам. Дори защо написах това... не знам (:

Но няма да се тормозя. Това знам.

22:55

Електронните часовници, винаги ме карат да се замислям за минутите. Прибирайки се днес с автобуса, погледнах червените цифри и те светеха:



Замислих се, че тази минута всъщност е уникална, заради начина, по който изглеждат цифрите и в мига, в който си го помислих, цифричката просто се смени... 22:56
Е - утре отново ще има 22:55, но всъщност не... Никога повече няма да е 22:55, на 1 май, през 2011 година О.О

Стана ми страшно. Времето си тече само напред, в коловоз, постоянно и непроменяемо... А хората се опитват да го подценяват, да му се радват, да го разпределят... всъщност хората нищо не могат да направят с времето, те могат само да се осукват около и в него и да съжаляват, че е свършило. Да се надяват, че нещата ще се повторят... "Ех.. лятото свърши, нищо, то пак ще се повтори" ... всъщност не. Същото време никога няма да се върне. Нищо няма да се повтори. Времето си изтича... постоянно и безвъзвратно.

И всяка минута е ценна. Единствена.

Вие цените ли своите минути? Или те са само пречка към нещо? Препятствие до следващата почивка за кафе, препятствие до следващата петък вечер... препятствие до началото на "истинския" живот...?

Толкова много пришпорени, неоползотворени мигове... толкова много изпуснати 22:55.
А някой ден, ще свършат всички минути.