Думи

Думите са просто думи. Не стават за нищо. Не стават за ядене, нито могат да те прегърнат. Когато се злоупотребява с тях, думите са кухи и празни. Просто подредени звуци.

Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.

Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...

Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.

Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.

И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.

Stardust

За миналото, в което не се бях ровила толкова надълбоко от някакъв страх, за миналото, което сега събуди буцата в гърдите ми и за миналото, което докарва сухи сълзи в очите ми.




...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.

Touch

"Seven billion people on a tiny planet suspended in the vastness of space, all alone. How to make sense of that is the great mystery of our fragile existence. Maybe it’s being alone in the universe that holds us all together, keeps us needing one another in the smallest of ways, creating a quantum entanglement of you, of me, of us. And if that’s really true, then we live in a world where anything is possible."