Под три пласта мъгла

Не мога да повярвам, че са минали само две години.

Минали са само 24 месеца. А ми е струват като 2 живота. Поради една или друга причина, не мога да си спомня много ясно онзи период. Нито щастието и чувствата... перфектността. Но напоследък спомени от онези времена изскачат все по-често. Места, на които сме били заедно. Неща, които сме правили.

И попаднах на това



От както се разделихме, избягвам тази песен, наред с още няколко. Защото ги свързвах с Нашия период. С дълги чатове по скайп след срещите ни. Със споделени песни, мисли и чувства. С най-сладкия сън в прегръдките ти. Чувствах се цяла. Имах си място. За пръв и единствен път в живота си. Сега си позволих да чуя тази песен. Търсейки нещо... И някак усещам през три пласта мъгла, нюанс на цялата Мен. Спокойствието, щастието... поривът за живот. Нещата най-после имаха посока и смисъл...

Тогава не подозирах колко за кратко ще бъде. Колко голям демидж ще ми нанесе, нито колко дълги ще са дните след това... И как 2 години ще ми се струват като 2 нещастни живота...

И за пръв път ще си призная, колко много ме е страх, че никога няма да бъда толкова цяла, отново. Страх ме е ужасно много и ужасно много ми е тъжно. Заради всичко и всички, които ми се случиха през тези два живота... Заради счупените ми гадни парченца, които не си пасват... Но няма смисъл да говоря за това.

Може би е хубаво, че си позволих за малко, да усетя старата си аз, макар и през три пласта мъгла.

Къде

Ти си вечна тайна забравена в мен те виждам.
Ти си тиха лудост избавена
Ти си мисъл притихнала болиш в мене.
Ти си нова сила изпиваш ме.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Ти си скрита тъга, ти плачеш в мен,
кажи ми че ще те има.
Ти не идваш сама, ти носиш ноща,
кажи ми че ще те има.

Ти пустинен огън от залези, в мен пресъхваш.
Ти път неизминат по теб вървя.
Ти си вечна сянка в моя ден
над мен прелиташ,
ти си бряг последен достигам те.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Не мога да говоря. Думите ми пресъхнаха. Душата ми онемя. Всичко е тихо, притихнало, стаено... От цялата пушилка вътре, не знам къде съм аз. Оставила съм се някъде там... дано все още ме има.
Чувствам се като малко дете, което са плеснали през ръцете пред всички деца в групата. След такова нещо, дали от шока, срам, болка или и трите, просто спираш. Не знаеш какво да кажеш, не мислиш нищо и се скриваш, за да не усещаш.
Не знам как се излиза от такова състояние. На знам дали искам. Страх ме е. Но не е само това. Убедих се за пореден път, че всичко е безсмислено. Всички усилия, цялото старание... всичко. Няма смисъл. Ще си стоя спряла завинаги.
Само ми се ще да усетя, че все още ме има...