Живее ми се.

Имам една нагласа сякаш..., че нещата трябва първо да се изтекат... да минат. Лошото трябва да се разреши и тогава ще дойдат хубавите моменти... И от лошо нещо, на лошо нещо, чакам да дойде моментът за разрешаване - нещата да се оправят. Но те само се трупат... трупат... трупат. Стига.

Не ме интересува как ще стане. Няма да влагам логики и да си представям разрешение на проблемите. Няма да се чудя какво още да направя. Искам да стане сега. Още от сутринта. Да стана и да се чувствам добре, да ми се случват хубави работи, да се срещам с интересни хора и да ходя по интересни места, да правя нови и интересни неща. Да се откривам и преоткривам. Да се радвам, да се вълнувам приятно, да не мога да се наситя и да искам още и още... Да се усмихвам и да се смея, да се чувствам светеща и чаровна, да ми е леко. Да съм уверена и сигурна. Да не ме е страх. Да съм надъхана и bold, да си знам мястото... Живее ми се... Ах как ми се живее!

Не ме интересува как. Просто да стане. Сега. Няма първо да се разрешават проблемите. Те само се трупат и ги има вечно...

Просто искам да живея. Да се радвам... да се смея... да ми е леко... и да знам.

Омръззз....

Щях да пиша...

...омръзна ми от сивите ти улици, от автобусните ти спирки, от оградите и сградите. Омръзна ми от плакатите ти и от рекламите... и от билбордите с нахилените, рекламиращи и обещаващи по-светло бъдеще... Омръзнаха ми звуците ти. Омръзна ми от еднаквите ти хора, и от "различните" ти хора, от влажният ти въздух, студеният ти вятър... омръзнаха ми старите ти автобуси, намръщените ти хора, неуютната ти атмосфера... омръзна ми от тези кръстовища, от тези светофари, от тези гари, омръзна ми от скъпите ти магазини, от тези административни сгради... Омръзна ми от мен сама стояща на спирка, взираща се в студения асфалт на шосето отпред, потрепваща при преминаването на странен минувач и чудеща се... колко още?

...щях да го напиша.

Но после, все така взираща се в черното шосе и жълтите листа мятащи се по него, се усетих обгърната от теб. И сърце не ми даде. Разбрах... не мога да не те харесвам. Омръзнал си ми, но съм в теб... и ти си в мен. Ще ходя пак по твоите тротоари, ще се ядосвам пак на твоите задръствания и стари автобуси... ще стоя на все същите пейки и ще пазарувам от все същите магазини... Хората ще си идват и ще си отиват, но аз и ти ще сме си заедно... колкото и да си ми омръзнал. Колкото и да ми е неуютно и неприятно, ти си си мой, мой роден... и мой единствен град.

А някой ден с теб ще се преоткрием.

зидаро-мазач

Тухличка по тухличка, ред по ред, бавно но сигурно... И онази позната приглушеност. Онази нямост. Задавеност.

Тухличка по тухличка, все по-висока и все по-висока... А замаската започва да стяга. От време на време изблици се опитват да я прескочат... поглеждат я, засилват се и като доближат и видят колко е масивна и висока се отказват и се дръпват. Дръпват се и започват да се въртят в заграденото... като тигър в клетка... но после се уморяват и се примиряват. А всеки ден се добавят нови тухли. И нов цимент. И става по-тъмно. И по-глухо.

Само трябва да измислям за какво мога да говоря. И да направя процеса по-бърз... цялото това премятане на мисли и емоции... цялото това нямо "не, иии...не, иии...не..." ме бави.

Скъп приятел.

Това май ще е блог за едно приятелство...



Аз: ем
Аз: ежедневието ми минава, гледайки това от снимката
Аз: гледам часовника
Аз: и на моменти му се моля стрелките да тръгнат по-бързо
Аз: друг път пък искам още малко време
Аз: в смисъл наистина си е значещо
Аз: а и това е може би единствената вещ, която е винаги с мен
Аз: (освен в банята)
Аз: близки сме си с него
Аз: усуквам се около стрелките му
Аз: и завися от него
Аз: понякога съм му благодарна
Аз: друг път ме дразни
Аз: ама си го обичам

Часовникът, той е там като безпристрастен съдия. Отчита времето и ни подканва със своите стрелкички. Секундарника неуморно си трепти, а ние му хвърляме погледи... ту умоляващи да е по-бърз, ту изплашени, че изпускаме ценни секунди... но движението му не се влияе от нашите чувства (:
Вие надбягвате ли се с времето? А дърпате ли го за шлифера, да не бърза толкова... влачи ли ви? Нямаме избор нали? Можем само да се усукваме...

Имам късмета, да обичам часовника си. Всъщност беше любов от пръв поглед, която гори и до днес. Тази обич омекотява ненавистта към препускащото или влачещото се време. Гледката на часовникът ми е приятна за очите ми и всъщност това е доста важно за мен... Все пак съм човек, на когото все времето му е виновно...

Приятели сме с моя часовник. Той е с мен винаги и е красив. Но той определя правилата... той е тарторът в нашите взаимоотношения... а аз се опитвам да не го обвинявам.

Напоследък искам да прескачам дни, а определени часове да разтеглям и удължавам... Кой ли не иска...

Малки искрици топлина.

Когато осъзнаваш, че миналото ти Аз ти липсва. Когато се сещаш за начина, по който си се чувствал някога. За нещата, които си имал... За нещата които са ти пълнили душата... За това, че си бил цял.
Никога не съм оценявала гледането на стари снимки. Освен може би днес.

Гледам старите образи. Светналите лица. Искрите в очите. И мога да си спомня точно как съм се чувствала в момента на снимката. И ми става хубаво. И ми се насълзяват очите от умиление. Може ли пак?

Проблемите май идват, когато решиш, че нещо е окончателно. Когато забравиш, че всичко се променя. Че можеш да променяш всичко (почти). Лошото не е окончателно. Не трябва да е.

А спомените днес ме карат да се задавя. Хубавите спомени. Хубавите времена. Не отминаха безвъзвратно нали? Може пак. Може пак толкова безгрижно и толкова по детски... Или не?

Може пак със светещи очи. Може пак с вътрешни здрави основи... Може пак с подкрепата. Може пак с желанието рано сутрин. Шегите и смеенето с часове. Правене на глупости, които никой друг не би оценил. Може пак в нашия мехур, вървенето в дъжда и разговорите за нищо и всичко до пет сутринта. А на другия ден още...

Днес, когато е стоманено и студено вътре, тези спомени за някогашна топлина ме заливат толкова силно...

Надявам се да може пак. Искам пак Coldplay... колкото и почти никой да не разбираше. Искам пак...

Demon days

В дни като този се чудя, как да се накарам да се почувствам по-добре. Или поне различно.

Ще пробвам с описание. Цялата тази скована страхливост, усещането, че нещата отиват на зле, а ти няма какво да направиш. Безполезност пред проблемите.

Стоях на спирката днес, а от другата страна на улицата пред един магазин, чакаха жена на възраст с куче, май беше мопс и един мъж с голямо куче, нещо като каракачанка. Както си стояха на метър разстояние, кучетата се приближиха. След малко голямото куче захапа малкото някъде и почна да го мятка напред назад, както би мятало риба, която се опитва да умъртви. Стопанката на малкото куче се развика и се втурна да го спасява, а голямото не се спираше. Някакси ги разделиха, мъжа се скара на кучето си и след като си размениха няколко думи с жената си продължи по пътя. А жената, остана със скъсана каишка в ръка и добре изглеждащия си мопс. На кученцето сякаш му нямаше нищо. Не изглеждаше стреснато. Жената доста време стоя и го оглежда и се опитваше да му оправи повода, но не й се получи. Тя изглеждаше много уплашена след тази случка. Някак безпомощна и стресната и извън себе си. Тази случка и на мен ми повлия гадно. Сви ми се сърцето при гледката на кучето, размятащо друго куче :/ И воя на жената... грх. Тези неща винаги са ми влияели много. Потресават ме.
Надявам се на кученцето нищо да му няма. И жената да не се е тревожила още много.

Возенето в автобуса после беше гадно. Едно бебе ревеше. Звукът на бебешки рев е доста тормозещ. Едва ли само за мен. Пълния автобус. Спускащата се нощ. Гадните цветове. Аспаруховия мост насреща. Напоследък го свързвам само с гадни неща. Защо ли...

И после вкъщи, ама... Заледена кайма и пуст интернет. Не.
Имам нужда от нещо... Много голяма, спешна нужда от нещо. Неуютно ми е. Гадно ми е. Сиво, лошо... безнадеждно.

Хайде вече нещата да се оправят, а? Да почнат да се нареждат. За да се отпусна. Не мога повече. Нямам вече сили.