Просто си мисля...

Исках да пиша блог на тая тема през целия днешен ден. Имам теории, доказателства, хипотези и въпроси... Но не мога да ги изпиша сега, а и не знам дали си струва.

Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?

Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?

Имам нужда, но няма покритие -.-

Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.

Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me

Плавен преход?

Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?

Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections

Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.

Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.

Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.

Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?

I'll never find someone quite like you... again..

И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...

Нищо не ми е ясно.

Смятах да бойкотирам блога си. Има неща, които трябва да напиша. Неща, които искам да напиша, на хартия, но да ги напиша, означава да сложа окончателен край на нещо, а аз не искам. Та реших, че докато не напиша нещата, нищо няма да излезе изпод пръстите ми. Ще чакам да дойде последния момент и да пиша.... а след това... Кой знае?

Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?

Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.

Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.

Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.

И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.

Грубо.

Преоткрих тази песен вчера. Действа ми много силно. Кара ме да се чувствам зле. Припомня ми отминали лоши атмосфери. Припомня ми, че те май се връщат. Гадно ми е докато я слушам, но и си избухвам вътрешно, защото песента ме кара да Се чувствам. Китарите, ритъмът, звукът, думите. Толкова са голи и груби.