Слушай дъхавия полъх

Завинаги... вечност. От известно време имам ново понятие, за тези думи.
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...

Просто...

Слушам...

Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...

просто слушам...

А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...

Студ. Тръпки.

Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...

Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...

И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.

Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.

Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.

Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...

Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.

И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.