Искам...

Откакто писах тук за последно се чудя как да формулирам следващата си публикация и за какво да е и има ли въобще какво да напиша...

Е ще пробвам. Не знам, мисля че съм изгубила тренинг с хората. Кофти ми е като си стоя вкъщи, но не изпитвам и желание да видя когото и да било. Предполагам като набера инерция ще вляза в релси отново, но ми е ... измъчено, цялото това.... общуване и разбиране и т.н. Чувствам се както преди. Както преди... 2-3 години или май беше по-скоро не знам. Чувствам се като страничен наблюдател на чуждите работи, но не като някой уважаван наблюдател, който съпреживява и тн нещата, ами като "все-пак-си-нямаш-друга-работа наблюдател" Ами да, нямам си... но все пак предпочитам да тъпея пред някой филм или игра отколкото да се чувствам... така. Защото накрая има едно такова отношение... като че ли си получил подаяние, но когато нямат нужда да "наблюдаваш" ставаш човек, който продължава да стои за подаянието си, което вече няма да му дадът... сигурно звучи несвързано ама аз си го разбирам :д (то и без това аз ще си го чета... здравей мое Аз от бъдещето) та... не знам :/

Неадекватно се държа? Най-вероятно, да. Чудя се, кога последно някой се поинтересува как съм аз, без да очаква да съм добре или да пита просто от учтивост. Не говоря за онова питане "как си, виждам че нещо ти има, говори, че после да не се окаже, че не съм ти обърнал внимание", а за питане чисто и просто от истинско любопитство и съпричастност към мен. Като "хей, как си... какво ти се върти в гавата, искам да знам (:" (усмивката е много, много важна) Не мога да си спомня ;/ Защото когато ме питат как съм е с интонация, с която се говори с болен или пък с клиент или нещо такова.. Не искам, обидно е... имам нужда от човешко отношение, без сарказъм, без очаквания, без припиране...

Не знам, сигурно ще се оправя когато стане задължително всеки ден да се виждам с хора. А може и да ми стане още по-трудно. Понякога хората ми действат още по-затварящо... с колкоо повече хора съм толкова по-сама и далеееч-далеч от това място.

Но усещам една празнина, която и най-интересната книга и най-интересния филм няма да запълнят :/ Тя ме притеснява. Мисля, че се дължи на всички неща, които ме чакат след има няма половин месец, а аз толкова успешно потулих и позабравих :/ Но те са си там и ми тежат... много интересно усещане - празнина, пък тежи хаха.

Хмм трябва да освобождавам компа, което от една страна много ме радва, но от друга - не знам как ще си запълня времето. Трябва да отида до магазина. Сама. Не ми се върви сама. Не ми се и говори, но не ми се върви сама :/

Хайде чао ми.

Ако си повтарям, че съм добре... ще съм... добре?

Не че имам какво да кажа... или май има прекалено много неща, които ми се иска да кажа, но както и да е, мисълта ми е, че не залагам големи надежди този пост да се получи смислен.

Отново се чувствам на ръба между всякакви емоционални състояния. Имам чувството, че мога да се чувствам както си реша в момента. Но ме е страх, че емоциите няма да ми понесат... или пък в момента не мога да изпитам емоции... някво странно е. На ръба между всички чувства, които бих могла да изпитвам в момента е по-сигурно. Стоя си и... нищо. Нито ми е гадно, нито ми е хубаво, нито ми е тъпо, нито ми е интересно, нито ми е приятно нито ми страшно...

Спомних си за снощи... снощи ми беше гадно :/ ама ми мина де... :О може би сегашното ми приглушено състояние е в резултат на снощи :О Тъпо е така да се справям със себе си :/ ама какво друго мога да направя? По-добре е да не чувствам. Когато не чувстваш води ли се, че си.. добре? Защото не ми е зле.. би трябвало да ми е добре, нали? Ъх май ми се седи вкъщи днес, но ще изляза де. Току виж вечерта ми хрумне, че не ми се стои вкъщи и няма да има с кого да изляза и току виж ми стане тъпо :Х няма да рискувам.

Ох странно ми е напоследък като се меся в работите на хората. Не че по принцип не ми е странно ама... не знам в състояние ли съм да постъпвам както трябва, както те не могат... Усещането, че искам да се затворя понякога е доооста осезаемо. Накрая ще си дръпна кабела на нета и ще заключа вратата и ще чета цяяяяял ден и ще гледам телевизия, о и телефона ще си изключа, а на домашния никой не ми звъни буахахаха не май няма да направя така ;/

Оф... стига за сега, май по-късно ще си продължа..

Какъв е смисълът!?

Какъв е смисълът? Когато си задам този въпрос ми е ясно, че съм си стигнала предела... Мдаа... Мисля, че съм ясновидка между другото, сънувах нещо снощи, което един вид се случи днес. Беше неприятен сън, на живо беше също толкова неприятно, само че беше и дооооста по-изнервящо и доведе до въпроса, заветният въпрос, границата на моите нерви и умствени и ораторски способности, а именно: Какъв е смисълът?

Какъв е смисълът да говориш на някого, който очевидно не иска да те чуе? Какъв е смисълът да си споделяш притесненията, ако отсреща ще срещнеш просто тухлена стена? Какъв е смисълът да се привързваш към някого, на когото очевидно не му пука толкова за теб? Какъв е смисълът на мисленето въобще? Какъв е смисълът на човешките отношения? Какъв е смисълът на несподелените чувства? Какъв е смисълът на пропиляното време? Мамка му КАКЪВ Е ШИБАНИЯТ СМИСЪЛ?! агрхххххххх

Какъв е смисълът да си хабя нервите... никакъв, поне на това мога да си отговоря. Отново стигам до тъпото притъпяване на усещанията, до което все стигам напоследък. Притъпи си чувствата, мислите, притесненият, страховете и току виж между цялото това притъпяване, успееш да поживееш малко, да усетиш някоя хубава емоцийка и дори да се почувстваш щастлива? Не... всъщност май няма как дастане с притъпяването и да си щастлива... освен може би ако взимаш някви наркотици... не отново не мисля, че това прави щастлив човек.

Просто ми ПИСНА... дори не мога да дефинирам от кое точно, защото ми е писнало от толкова много неща че направо ааааагрхххххх Писна ми от хората. Ако можех щях да се заключа някъде, да си взема компютъра и да ми носят храна и вода и да живея само чрез познатите си в интернет и ПОТЪР МАНИЯ.

майната ви... майната ви на всииииииички, не че някой чете и не че на някой му пука ама бахти и на мен не ми пукааа майната ви.

Разсъжденията на 2 самотни дни...

Последният уикенд го изкарах главно и почти само със себе си. Беше ми гадно отначало, после реших да се примиря и просто да се отпусна и да се кисна в собствения си сос. Седях и мислех, мислех и седях и общо взето се опитвах да свикна със собствената си компания. Стигнах до извода че съм един що-годе приятен човечец. Не ми се налагаше да правя нищо общо взето... по цяяяял ден стоях на компютъра очаквайки... нищото.

Обмислях живота, обмислях това което е, това което би могло да бъде, това което ми се иска да е и как няма да бъде и тн и тн и тн... Осъзнах че нещата са такива, каквито са и колкото и да недоволствам вътрешно няма да се променят просто така. Осъзнах също, че най-големите ми страхове изключително лесно могат да се окажат напъъъъълно основателни... но от това няма да умра илии и аз не знам какво се случва когато най-големите ти страхове ти се изпречат отпред. Известно време тънех в някакво мазохистично разсъждение, върху "болната си тема", защото ме болеше, но въпреки това дълбаех и дълбаех в разсъжденията си над нея... и си мислех, че всичко ще се оправи в неделя вечерта, когато дадени хора щяха да се върнат и аз нямаше да съм сама вече...

Неделя вечерта дойде и се оказа много по-тягостна отколкото си представях. Никой не се завърна по начин, по който да усетя.... Продължавах да съм си сама вкъщи с мама и бате и тате... продължавах да се чудя какво да правя, само че беше още по-гадно, защото дори не можех да седна на компютъра, за да гледам Смолвил, някой друг филм, да играя на игра, да пиша блог или и аз не знам какво още... Стоях и чаках да ми се приспи иииии бум още един извод... всъщност не ми е толкова лошо, като съм си само със себе си... но въпреки това се радвах за утрешния ден, в който вече нямаше как да съм сама... дори не знам защо, за да споделя някой извод може би, да се оплачаа на някой, да чуя нечии други изводи, някой да ми се зарадва, а и аз да се зарадвам на някого...

И така... днес се видях с хора. Зарадвах им се, повече отколкото те разбраха. Не знам, но като известно време не съм излизала, като дойде време да изляза и да се видя с хора ме обзема някакъв странен, абсурден страх :Х Някаква паника... ииии после ми стана гадно... някакви очаквания, които дори не си бях дефинирала, явно останаха неудовлетворени, защото се почувствах гадно и ми се прииска да е събота и да си седя сама на компютъра, гледайки Смолвил или не знам и аз какво... Като си сам със себе си не очакваш нищо -- няма как да се разочароваш -- добре ти е.

Та... не знам, започвам да се съмнявам, че се справям добре с хората... Или по-скоро с интегрирането на мен сред хората. Не, едва ли винаги се държа добре и околните са винаги доволни от моето държание... но нопоследък ми е все по-трудно да покажа на хората, това което искам.... Не знам, може би на хората не им пука достатъчно или аз се правя на недостъпна (? (втф)) (не не е второто) просто... не знам :/ Ще залагам повече на себе си, в крайна сметка съм един що-годе приятен човечец, нали?

Аз ще приключвам... че пак ме чакат да ставам... отивам да прекарам време със себе си, както правя често напоследък.