Минута е много... ама ако си глупав не е.

Замислих се за онзи синдром, който всички хора притежават, да се сещат за нещата в последния момент. Седиш на компа 3 часа, които прекарваш в безсмислено ровене из интернет и точно в последните 10 минутки (в които вече те чакат да станеш, или пък закъсняваш за някъде) се сещаш за онова нещо, което се каниш да провериш в интернет от дни или за онази песничка, която си чул във филма и искаш да си изтеглиш... Хаха... Всички го правят. Признайте си.

Страшното е, че се прави и за важните неща. Защото "човек не оценява нещо, докато не го загуби". Мислиш си, че имаш цялото време на света. Мислиш си, че ще получиш всичко, което един човек би трябвало да има в живота си. Мислиш си, че хората, които имаш, винаги ще са до теб... Е... не е така. Времето е ограничено нещо. Гост си на тая планета. А най-тъпото е, че не оценяваш гостуването си... ама никак. 

Красивите хора, които срещаш по пътя си (всякак красиви, не говоря за топ модели), са рядкост, която трябва да цениш и от която трябва да се учиш. Времето със сигурност ще ви раздели, ако не се стараеш да се пребориш с него. Нямаш право просто да се пускаш по течението... защото то ще те докара в канала по-скоро отколкото предполагаш.

Та стигнах до извода, че трябва да се живее така, сякаш ти остават 10 минути на компа. Не че не съм стигала до тоя извод и преди (: Човек няма право да се отпуска. Няма право да се самозаблуждава и да си затваря очите сам. Трябва да се бори със себе си всеки ден, за хората, които има и иска да има, защото времето тече и никого не пита... а минута е много само, ако я използваш както подобава.

***

Come up to meet ya, tell you I'm sorry
You don't know how lovely you are
I had to find you, tell you I need ya
And tell you I set you apart
Tell me your secrets, and nurse me your questions
Oh let's go back to the start
Running in circles, coming in tails
Heads on a science apart

Nobody said it was easy
It's such a shame for us to part
Nobody said it was easy
No one ever said it would be this hard
Oh take me back to the start

I was just guessing at numbers and figures
Pulling the puzzles apart.
Questions of science, science and progress
Don't speak as loud as my heart.
Tell me you love me, and come back and haunt me,
Oh, when I rush to the start
Running in circles, chasing tails
coming back as we are.

Nobody said it was easy
It's such a shame for us to part
Nobody said it was easy.
No one ever said it would be so hard
I'm going back to the start.

Позната самота

Предупреждение!!! Опит за извеждане на чиста мисъл и извод. Множество не добре обяснени вътрешни противоречия. Не е препоръчително да се чете...

От няколко дни се опитвам да се справя с едни върешни усещания, които си мислех, че би трябвало да не изпитвам вече. Абсурдните пристъпи на паника при най-обикновени мисли. Някак се примирих, че те са част от мен. Примирих се и, че трябва да опитам да си помогна някак. Но не, не е в тях проблемът на тази публикация. Просто те домъкват заровени и вече захвърлени усещания след себе си. Като стари вехтории закачени за тях, които също се показват на повърхността.

Днес сутринта си прочетох хороскопа. 

Your Daily Horoscope: January 28, 2010
Cancer Jun. 21 - Jul 22 (Wrong Sign?)
Although your popularity is at a peak, Cancer, you may still find yourself dealing with obstacles and stumbling blocks to progress. You may still be holding on to ideas that have outlived their usefulness, but today, an opportunity period that lasts all day long may help you make an agreement with yourself to make some space in your life for something new. You may even be opposed these new ideas at first, but it won't be long before you realize that you don't need to save everything for a rainy day. Don't let 'things' rule you.

Не го схванах. Какво означава да "направиш място в живота си"?! Просто затворих фейсбука и отидох да закусвам. Пълни безсмислици. Е, сега не мисля така. Май доста точно нацели. Работата е там, че мислех, че проблемът ми е друг... Не виждах сякаш. Чак преди малко ми проблясна нещо и то съвсем за кратко. За това и пиша този блог, за да си изясня какво видях по време на проблясъка. Мислех, че проблемът ми е да приема, че правя правилното нещо. Но какво точно правех... правя? Чакам ей така да си ми минат нещата отвътре, без да променям нищо във външната среда. Та нали са си само вътре в мен? Защо трябва да тормозя и някой друг?

Та стоя близо до нещото, което ме "топли", защото не искам да променям и малкото, което ми дава. То е малко, а ми е толкова ценно, че го ревнувам и от най-малките неща. Защото всъщност нямам право на него, не мога да ревнувам от нещата, които имат право. Ревнувам само от дреболии, "неща на моето ниво"... Жалка картинка. Стоя, като... заклещена. Забравям, много успешно... а може би даже ми минава. После идва нещо, което ме джасва по челото и ми припомня... и айде наново. Не мога да променя... външните обстоятелства, а и не мога да искам нещо, което не мога... или поне аз не мога... по принцип хората го правят. 

До сега не си бях и помисляла, че трябва да променя друго... Преди малко се замислих... някак всички изрази, думички свързани с това... всички се завъртяха и изпъкнаха. Сещам се за "Когато затръшнеш вратата пред реалността, тя влиза през прозореца"... иии "ама Теди, ти с никой друг не се държиш толкова духовито..." и... въпроса "Обвиняваш други хора, че не знаят какво правят... ти знаеш ли какво правиш? (отправен от мен, към мен)"...

Трябва да... спра? Да огранича и това? Да осъзная и на вътрешно ниво... че... не? Мислех си, че не правя нищо лошо така. Не преча на никого. Какво лошо има да се държиш добре с някого... после се сетих "ами аз?..." Последствията за мен, кой ги отчита?

Сетих се за една ситуация, в която даден човек, каза че не иска да вижда друг човек, защото го обичал. Тогава се изсмях. Сега не ми е толкова смешно. 

Работата е там, че логично знам как стоят нещата. Дори съм напълно съгласна, че така е най-добре. Вече не го мисля по Онзи начин. Нито ме боли. Останаха ми гадни усещания на моменти. НО, има неща, които не следя. Не забелязвах колко огромно място от мен заема... това. Колко огромно пространство е... пълно с ограничени приятни неща (които напоследък ревнувам) и още толкова прикрити гадни емоции. Всичко е толкова абстрактно и в същото време не е. Това си е реалността. Моята реалност. Реалност, от която се покрих, защото не ми е удобна. Реалност, която си изкривих, за да не ме наранят... всъщност сама се нараних. Но може би така е по-добре...

Та пълна ли съм със стари вехтории... ценни, но все пак вехтории? Пречат ли ми, за да прогледна и да намеря... нещо истинско? Най-вероятно... да.

Проблемът не ми е в границите... тях си ги знам... винаги съм си ги знаела. Проблемът ми е, че стоя в пограничната зона. Стоя в тази малка затворена страна, вместо да тръгна по света... не искам, светът не ме интересува сякаш... Не искам да преминавам границата, знам, че не трябва... напълно съм убедена, че не трябва. Но не мога да спра да се разхождам покрай оградата, да надничам, да се смея за това ставащо зад нея... 

Мисля си, че всичко ще се оправии, ако си намеря своя страна, без граници, в която да съм си добре и да съм си аз... Но как ще намеря друга, като не гледам? 

Не мисля, че ще променя нещо. Мога да контролирам логиката и разбиранията си, мога да контролирам действията и бездействията си... но има едни други неща, които не мога да контролирам. Тях ще ги оставя на времето. Не че до сега не правех това... Но може би, осъзнаването на.. това, което не успях да осъзная сега, ще спомогне.

Всъщност, този извод ме прави тъжна. Първо като ми просветна, си помислих "хъх, това е като да си изстръгна бъбрека". Ще почакам, може би няма да го приемам толкова драматично след известно време. Бъбрекът ми просто ще си падне сам хаха Може би вътрешно си знам, че нищо няма да направя... но не знам какви усещания ще се появят, като осмисля напълно... защото сега не мога... нещо ме боли много главата :/

Фейсбук ми показа един цитат, който не разбрах от къде е, но много ми хареса... толкова е верен...

Краят е забравено начало,краят е отворена врата,краят е позната самота,завръщане от края на света...

Забравено начало... позната самота... 

За това ми е трудно да приема, че няма нищо такова вече... Защото ще ми е отново празно и самотно и пусто, а не искам... Но явно ми трябва край... защото е тъпо да стоя в задънената улица, пред бетонената стена, гледайки нагоре към звездите... просто гледайки.

Ново начало върху мръсното старо...

Замислям се колко много неща се правят на обратно. Колко често върху боклука се слага черга, вместо наистина да се измете? Колко много хора ползват фон дьо тен, за да прикрият несъвършенствата по кожата си, вместо да я лекуват? Колко много хора замазват и се вкопчват в разни, удобни за момента, обяснения, вместо да се изправят пред проблема и да направят каквото е нужно?

Знам, че аз го правя. А се сещам за поне 2-3 човека, които го правят край мен дори и в момента. Не, не за фон дьо тена, нито за покриването на боклука с черга...

Защо трябва да е така? Защо си мислим, че ако повярваме, че нещо е добре, то е добре, дори и да е очеизвадно, че не е така? Някои неща не могат да бъдат замазани. Не и когато са замесени повече хора. Няма как да започнеш да се държиш както трябва, ако не ти е изметено преди това. Няма смисъл да слагаш коректор върху огромна гнойна пъпка. По-ползотворно ще е първо да я излекуваш. Няма как да започнеш "на чисто", когато не си си изчистил предварително...

Почиствайте си нещата редовно, така няма да се получават "гнойни пъпки покрити с фон дьо тен"...

"Party in the USA"

Стоя си в два без нещо сутринта и почти не ми се спи. Опитах преди малко да пиша по една друга тема, но не ми се получи. Не знам, днес думите ми ми стоят неподредено, някак не на място. Случва се (:

Тъкмо затварях блога, когато ме осени друга - по-приятна идея за писане. Всичко се започна с една песен, поне така си мислех, но после в главата ми избиха куп асоциации от предните дни... та хубаво е да пиша за това, явно е мисъл от известно време (:

Тези дни намразих зимата. По принцип нямах много против нея... но тия дни, окончателно я намразих. Намразих снега, намразих студа, намразих сивотата на деня, липсата на слънчева светлина и зеленина, които толкова упорито се проектират и вътре в мен, че ми става страшно и гадно и... бррр, схваща се картинката...

Стоях си и си мислех колко гадно е сега, как е студено и принудително самотно. Как си застоявам, както не бях застоявала повече от година. Общо взето сиви  и студени мисли, като времето навън... да, -12 градуса... толкова студени! 

После ме осени някакво мини-прозрение. Не мога да се справя с времето навън. Но мога да контролирам, донякъде, климата вътре в мен. Как ли... реших първо да се стопля физически. После проведох разговор, който ме стопли вътрешно. А после ми оставаше да се опитам да подържам някаква нормална температура и да вървя нагоре по емоционалната скала. 

Не че няма студени неща. Има. Всъщност публикацията, която не се получи, беше вдъхновена от тях и от стремежа ми да не съм такава. Да не съм дребна. Да не съм стисната на думи. Да се старая да съм великодушна (силно звучи, знам). Може би някой ден ще напиша подробно, какво имам впредвид под "дребни душевно хора", но няма да е сега...

Та, да се върна на темата - харесвам Майли Сайръс. Каква е връзката между мразенето на зимата и Сайръс ли? Има такава, определено (: 

Когато слушах по радиото тази песен не ми направи особено впечатление. После гледах клипа и :О , о чудо много взе да ми харесва. Със сигурност на всички им се случва, правят връзка с клипа и песента придобива едно съвсем друго значение и звучене (: 

Клипа на тази песен е толкова... летен. Точно... летен. За мен лятото не се свързва с плажа и жаркото слънце. Свързвам го със светлината такава, каквато е показана в клипа. Свързано е с танци такива, каквито ги танцува Хана Монтана. Свързано е с усещане, което едно парти, като описаното в текста би донесло. Та присетих се за лятото. Колко много го обичам и как ми липсва и колко много имам нужда от лято. После се сетих за нещо, което прочетох във фейсбук. За лятото в душата. Искам да имам лято в душата си. Да ме топли, мен и хората около мен, дори при -20 градуса. Да ми дава заряд, блясък в очите и пластични движения в ханша х) Да прогонва студените, снежни мисли и да ми дава топло пространство в съзнанието... ех...

Няма да крия, че лятото ме плаши и то не заради кандидат-студентските изпити. Страх ме е, този студ да не се пренесе и в него и то поради неща, които вече не мога да оправя. Е, мога да си обещая само, че ще се постарая да запазя атмосферата, която Майли ми носи. Ще се постарая да имам лято в душата си и няма да позволя на нечие пренебрежение да ме простуди (:

Да живее Майли Сайръс!

Разбрах го...

Мисля че разбрах. Студено ми е. Студено ми е външно и вътрешно. Ледено студено ми е и ми е криво. Нещата, които ме топлеха до сега едно по едно спряха да го правят, предимно по тяхно желание. 

Имам нужда да се стопля.

Яко.

Това е третият пореден блог, който пиша с надеждата да получа някакво... усещане, по-различно от усещането, което ме изпълва в момента преди писане. Не знам за какво искам да пиша. Всъщност не знам дали ми се пише. Но ще пиша... Защо ли? Защото не знам какво друго да направя. 

Последните няколко дни, бяха доста безсмислени и гадни. Та иска ми се да се оплача. Но няма на кого... не, не че няма кой да ме чува. Имам телефон с телефонни номера. Имам скайп с абонати в него. Е, напоследък нета ми не е стабилен. А говоренето по телефона ми е измъчено и безсмислено. За това по-добре да не правя опити да ме чуват. По-добре да пиша и да си го чета сама после, както правя обикновено. Звучи ми доста жалко всъщност. Пишеш какво те тормози, а после си го препрочиташ 3-4-5... пъти, с цел да се саморазбереш, да видиш някакво... решение, да се сетиш неща, които би могло да се кажат... Да... жалка съм.

Иска ми се да се погрижа за себе си. Ей така... сама, някак. Да си кажа нещата, които имам нужда да чуя. Да направя за себе си нещата, които имам нужда да се направят за мен.После да се държа "както трябва". 

Напоследък не се държа както трябва. Поне с наще. Хич не се държа както трябва. Естествено като супер неблагодарна лигла си го изкарвам на тях. Като се сетя колко много усилия полагам за хората, които не са ми роднини, да се държа както трябва, да не съм груба, да съм внимателна, а с наще как се държа... чак ми става тъпо. Ако можех, щях да обърна нещата. Майка ми много повече заслужава да съм внимателна с нея, отколкото други хора, с които внимавам.

Та, стремя се да внимавам, защото ми е гадно. Гадно ми е да си седя сама. Гадно ми е да си говоря само с нашите цял ден а другото да го "пиша" по скайп или тук. Та, опитвам се да внимавам. За да не си седя сама... за да не отблъсна. Е... все по-трудно ми е да не отблъсквам. Преди ми обясняваха колко съм била затворена. Аз реших, че е гадно. Стараех се да покажа, че не съм. Какъв е смисъла? Полагаш неимоверно глупави усилия, за да покажеш колко достъпен и разбиращ си, а накрая получаваш един голям.....  А вече спира и да ми пука. Все тая ми е.

Майка ми постоянно ми обяснява, колко рязко и грубо съм се държала, как трябвало да си укротявам нервите, а аз си мислех само, че се държа така само вкъщи... Защо?!?! Какъв е смисъла? Не виждам такъв. 

Да... гузно ми е да се държа гадно, но по принцип гузното усещане идва след като съм изтърсила нещо злобно със гадна интонация и гневен поглед... После се опитвам да замажа, а то всъщност няма смисъл и се изнервям още повече. 

Старото се връща. Не ми се излиза. Не ми се говори. Не ми се седи вкъщи. Не ми се мълчи. Не ми се вижда с хора. Не искам хората да ме изоставят. Не знам какво да направя. Пробвах да се наспя. Не искам да се чувствам така. Но ми е все по-тясно и вече ми е трудно да мисля, за да измисля какво да направя. За това просто ще си се нервя тихичко или ще забия, докато... не знам какво. Иска ми се да се затворя, но и не ми се иска да го правя. Хората ме дразнят, но и не искам да съм си сама със себе си. И да, ако някой по-директен човек чете би ми казал "мий си краката и си лягай". Така и ще направя. 

Мисля че утре няма да имам нет. Не знам колко време няма да имам нет. Не ми и пука. Днес си изтеглих четвърти сезон на сериала. Имам 4 епизода да свърша трети и се мятам на новоизтегления. По цял ден ще гледам за демони и кървища и ще уча в паузите. Яко.

"I will try to fix you" Така ли беше?

Слушам една песен. 

Не се чувствам добре относно едно нещо. Обърка се и противоречи на цялата ми идеология към света и хората и всичко, което съм се опитвала да постигна, относно моето държание към околните. 

Най-вероятно за друг човек би изглеждало, че преувеличавам. Най-вероятно друг човек, не би го мислил по този начин, но... това съм аз. 

Чувството, че ме разбраха погрешно, не ми дава мира. Чувството, че съм излязла безкомпромисна и неразбираща също. Но най-много не ми дава спокойствие усещането, че съм се провалила. Провалих се, а цялото старание отиде на кино. А желанието да разбера и да ме разберат си седи неудовлетворено. Явно така ще си и остане, а тоя блог е израз точно на порива да обяснявам.

Пробвах да обясня много пъти. Но явно не искат да ме разберат. А може би не улучих начина, по който да покажа. Мога само да се надявам, някак всичките обяснения, думи и жестове да не са забравени и да напомнят всичко, което исках да обясня, но не успях. Макар че сигурно няма смисъл... не знам, дали е имало смисъл... наистина не знам. 

Песента, която слушам, се връзва на основното, което винаги съм искала да обясня на хората, за които ми пука.

So don't let the world bring you down.
Not everyone here is that fucked up and cold.
Remember why you came and while you're alive
experience the warmth before you grow old.

Аз не съм като всички. И го показах. А ти какво ще ми покажеш? И съм тук и чакам, както всеки път... Напразно ли ще чакам? От теб зависи.

Диети, права и спомен

Всеки, който някога е спазвал продължителна диета, ще ме разбере. Диета от онези, в които ти забраняват да ядеш любими твои неща, защото те ти влияят зле. Знаете ли онова чувство на... примиряване? Примиряваш се, че това е положението, това нещо ти действа зле - не трябва да го искаш, не трябва да го консумираш. Започваш да свикваш с времето и рядко ти прави впечатление, а след време някак естествено приемаш, че не си съвместим с част от предишните си любими храни. Хората се очудват, а ти обясняваш "о, няма проблем", даже има случаи, в които ти обясняват "яж бе, от малко нищо няма да ти стане", а ти просто не искаш, защото знаеш, че определено ще ти стане нещо и какъв е смисъла да те боли... 

Та, научаваш се да обичаш нещата, които трябва да ядеш. Свикваш с някакъв режим, защото искаш да си добър към себе си. Гледаш да се погрижиш сам, за себе си, така както никой друг не може да го направи. 

Е, понякога не можеш да спазваш диета. Понякога със или без диета си те боли, а на теб ти е все тая какво слагаш в устата си. Е, отбягваш съвсем лошите неща, но определено не си толкова внимателен както преди. Боли те - на пук ще ядеш каквото си искаш, някак си гледаш собствения сеир... тъпо, а?

Но не ми беше за това мисълта. Диетите са навсякъде. Не само за храна. Съществуват диети на мисли, усещания, влияние и внимание, което допускаш до себе си и на куп други абстрактни неща от ежедневието. Хората са се превърнали в едни големи цедки. Но пък щом боли, когато ядеш кисели краставички, просто си ги забраняваш. Къде, къде по-умно е да влагаш усилия в оздравяване, за да можеш да си ядеш след време, но не от всичко човек може да се излекува. Та... свикваш и онова примирение, за което говорих по-горе си го влагаш и в ежедневните неща, които правиш, докато си сам. Примери: свикваш, да обичаш да пишеш блогове, вместо да си седиш сам и да ти е гадно... по-продуктивно е да си изясняваш мислите и безбройните метафори, вместо да недоволстваш нали? Свикваш да си влагаш времето и съзнанието в не-до-там-смислени, но пък развлекателни дейности, като гледането на сериали и издирване на музика или пък решаване на тестове във фейсбук. Защо ти е да се терзаеш, за неща, които не можеш (страх те е или не искаш) да промениш? Къде-къде по-диетично е да си се развличаш, вместо да се стараеш и да действаш. Свикваш, че не можеш да променяш хората и се научаваш да им даваш точно толкова, колкото на теб няма да ти навреди. Какъв е смисъла да се самонараняваш, като се привързваш към някого прекалено много - деловите и неангажиращи отношения са къде-къде по-сигурно, нали? 

Е, аз никога не съм била добра в спазването на диети и режими. Факт е, че си ям когато се сетя, макар че не трябва. Факт е и, че от доста време ям каквото ми скимне и каквото има, без да се старая да правя каквото "би трябвало". Факт е, че си мисля неща "които не трябва" и че се привързвам така "както не трябва"... е последиците си ги търпя и не обвинявам никого другиго.

Днес четох за човешките права. Имало си такива, които са естествени. Но за да са приети, трябва да има нещо, което да ги гарантира. Та... просветна ми. За да имаш дадено право, трябва поне 2 страни (като ти си едната) да са го приели и да вярват в него. Мислим си, че имаме някакви права или се чудим "имам ли?" такива права и често грешим в преценките си. Грешим, когато предявяваме права, които нямаме или не защитаваме, такива които имаме. Грешим точно, защото те засягат поне 2 страни. Ответната страна ще очаква от теб да си "активен гражданин" и да защитиш правото си на "информация" например, но според теб ти нямаш такова право, няма да го направиш... ответната страна е засегната. Мислиш си, че имаш право на "информация" и то е нарушено от ответната страна, търсиш справедливост (защото всеки има право на справедливост, така пише в урока), но за отвената страна, това ти право не съществува. Това ти право не е защитено с никакъв договор, няма съд, който да ти даде справедливост. Ти си ощетен.

Правото е тъпа наука, но за съжаление е навсякъде около нас - както диетите хаха (:

Иии да стигна до третата част от тази публикация. Днес си спомних нещо. Спомних си едни мисли и усещания и всичко това от една песен. 

Тези дни съм ядосана на времето. Както бях писала някъде - то ми е виновно за всичко. Върви прекалено бързо, а не предлага никакво развитие (вътрешно, на мен), дошло е вече време, за неща ,които цял живот съм чакала, а ми се струва толкова грешно и не на място... сякаш времето се е объркало. Но всъщност ми е напълно ясно, че времето не е виновно. Няма как нещо вървящо само напред, с еднакви темпове да "направи" нещо, за да ти е гадно. Към тези неща, трябва да се нагаждаш и да се приспособяваш ти, та да, отново аз съм си виновна.. Но не ми беше това мисълта. 

Преди, времето ми беше като гаранция за успокоение в част от най-гадните ми моменти. Мислех си "времето лекува", макар че ми беше болно, че това трябва да се лекува чрез време хаха. Но както и да е. Та, осъзнах, времето не лекува. Времето ти дава възможност да се отдалечиш... не всъщност времето не ти дава никаква възможност, то ТЕ отдалечава от неща, които не разбираш, неща които не са се случили както трябва, неща, които са те... боляли хаха. Единственото, което ти дава е възможност да си свикнеш със диетата. Докато не я заобичаш. На теб ти остава само да си дадеш всичко останало, а именно - да се погрижиш за себе си.

Поздрав за доброто/лошо време с хубавите звучене и текст на спомена (:

Омръзна ми търсенето на отговори...

Цял живот за нещо се чудя. То това му е чаровното на живота като цяло де. Да се чудиш, да се изумяваш, да се питаш, да се възхищаваш... Но сега ми е толкова... изчерпано. Омръзна ми от мъдри отговори, празни думи, които уж означават нещо, а всъщност нищо не значат. Омръзна ми от неща, които "(не)трябва" да усещам и "(не)трябва" да мисля.

Всички изводи ми изглеждат еднакви... "не приемай никого прекалено навътре, за да не те нарани после", "не приемай нищо лично", "не задържай нищо негативно нито се вкопчвай много във веселото", "съмнявай се във всичко"... А какво, ако искам хората да имат лично отношение към мен? Какво, ако не искам да се съмнявам? Какво, ако имам нужда да приемам хората и нещата навътре, защото иначе са ми безсмислени? Даа.. ясно, това не е "нужда" и с преосмисляне и приемане и бляяя бля бля...

Сигурно е така. Сега не ми пука особено. Не ме интересува... не и точно в момента.

Говори ми се с факти. Омръзна ми от теория, лични мнения, гледни точки, хипотези и т.н. Фактите са важни. А когато ги погледна, те хич не са розови. Розови са стъклата, които се опитвам да си сложа. Не, че е по-яко да си сложиш черни такива... Просто ми се иска да има повече хубави факти.

Мисля, че гадното усещане е заради времето. Времето като част от деня, времето като част от седмицата, времето като сезон, времето като част от житейския ми път.... времето ми е виновно на мен. А се предполага, че истински щастлив е човек, който живее в сегашния момент. Опитвам се. Наистина. Но може би странното лошо влияние на уикендите се просмуква зловредно и съсипва всичките ми усилия.

Странно е... Сигурно съм единственият човек, който не харесва уикендите. Не съм се замисляла защо. Действат ми сдухващо. Може би защото се очаква през тях да правя нещо с приятели? Напоследък правенето на неща с приятели и с хора, които ми бяха интересни до скоро, ми действат сгърчващо. Предполагам е заради язвата и липса на лечение в момента. Като се сетя нещо, съвсем дребно, усещанията варират от изливане на киселина в стомаха, до наръгване с остър дървен прът, пак в същата област (:

Опитвам се да не се замислям какво и защо ме притеснява и защо предизвиква тия, чисто физически, неприятни усещаня. Просто се примирявам. Като зрял (или прекалено страхлив да се справи с проблемите си) човек, просто се правя, че ми няма нищо и чакам смущаващото неразположение да спре, а това, според изчисленията ми (които са съвсем скромни, за съжаление), ще стане или когато забравя, или... хм, когато забравя. Когато забравя, че... боли (?). 

Искам да се движа. Да изляза от този мисловен затвор, в който най-честата ми дейност е да обмислям как ще се справя, кой, какво, защо направил и имам ли, нямам ли право на не знам си какво, ще се справя ли със себе си, ще се справя ли с това, което идва, защо околните се държат така с мен, ама аз как се държа.... пф. Как няма да приемаш живота прекалено на сериозно, ако главно го обмисляш, вместо да го живееш? Как няма да приемаш нещата лично, ако съотношението между време на случващи се неща, към време на обмислянето на това, което се е случило е 1:10 в най-добрият случай? 

Искам да танцувам. Искам да пътувам. Искам да изработвам нещо с ръцете си. Да влагам мисъл в създаването на нещо полезно или поне на нещо истинско. Омръзнало ми е да се вкарвам в чуждите филми, сякаш си нямам достатъчно свои. Омръзнало ми е да очаквам някой да се вкара в моите филми, сякаш той си няма негови собствени. Движението е ключът. Едно от малкото неща, които не мога да си позволя. Не и сега. Сега ще си замазвам очите и ще се надявам искрено, нещата да се наредят... този път не знам какво да направя. Този път, не знам как да се старая. 

Омръзнало ми е да обяснявам... по-скоро омръзнало ми е да пиша, защото напоследък повече пиша, отколкото говоря. Тясно ми е. Вътрешно ми е стегнато. Има куп усещания, мътни и неприятни, които даже не поглеждам, правейки се, че не ги усещам. Като да се правиш, че спиш, защото не искаш да говориш с някой, който влиза в стаята ти. Но има 2-3 неща, които малко, по малко набъбват. Надявам се да си тръгнат, преди да се наложи да "говоря" с тях. Не ги искам. Чувствам се като зарязана на пейка. Не... по-скоро, като човек, който си е мислил, че има среща на една пейка, но се оказва, че само се е объркал, а човека, който трябва да дойде има друг ангажимент и не иска да го отложи, за да дойде до пейката с теб. Кой би искал да седи на скучна пейка? Пейката е стара и с олющена боя, а гледката, която предлага, отдавна вече е разгледана подробно... Ама пък така я обичам тая пейка ;/

Срокът на годност е тъжно нещо ;/

Хм не съм писала отдавна. Имам чувството, че ще загубя тренинг. Не че нямах идея за блог, нямах време и енергия да го създам. Преди два-три дни например, разсъждавах върху много интересна философска тема, която ме стресна. Смятах да напиша публикация, която сигурно щеше да се получи умна... но ми се спеше прекалено много и оставих за другия ден... на другия ден пък си мислих за друго... ии така и не стигнах до този сайт.

Сега си седя и отлагам правенето на нещо, което чакам от 2 дни. Гледането на епизод на "Герои" йеа... Но си седя и онова познато чувство на "обидно ми е да си притъпявам сама глупостите" ще ми пречи на удоволствието от дългочакания сериал, за това просто ще пиша. Тези дни съм доволна от себе си. Справих се с нещата, които трябваше да свърша тази седмица, почти както трябва. Искам да се самопохваля. Също така не съм се замисляла за неприятни неща от доста дни... до тази вечер. Не че имам от какво да се оплача. Предполагам ми е кофти заради изморителния ден и чувството, че заслужавам поощрение, а такова не виждам. Може би, ако бях хапнала нещо сладко, нямаше да се чувствам така, но е факт, че сладко няма. За това ще се самопоощря като се самопохваля... (боже, това звучи доста жалко, а?) Браво на мен (:

Малко ми е тъжно. Не, продължавам да се старая да съм положителна, вероятно утре вече няма да ми е тъжно. Но сега ми е малко тъжно. Не мога да определя точно защо, а и сигурно няма нужда. Ще се наспя и ще ми мине. Но ми е точно... тъжно. Без сарказъм, без самокритика... Искат ми се толкова неща, които преди ми изглеждаха мои. Всеки ден обаче поне по едно от тези неща, се отдалечава. Имам чувството, че баналният край на филм пак се повтаря... пак се изтърках... хората пак се дърпат... защо се дърпат от мен? Нали уж имаха нужда... или май аз имах по-голяма нужда... И не искам да ме разбираш погрешно (да, ти мое Аз от бъдещето, което си няма работа и чете старите си публикации), не фатализирам нещата. Ясно, хората си имат грижи на главата, също са имали тежък ден, не им се говори с мен в момента... вероятно с почти никого не им се говори... Но имаше преди едни моменти, когато хората ми говореха точно в тези си моменти. Аз бях частта "почти". Сигурно ще прозвучи грубо и егоцентрично, но така се чувствах специална. Мислех си, ето даде отношение и то е било оценено. Мислех си, че съм нещо "повече" за тези определени хора. Била съм, може би. Е, времето минава, а хората се затварят с минаването на времето все повече иии все повече..., а аз не знам защо. Знам само, че след първите отдръпвания от тяхна страна аз се обиждах (както би направил всеки нормален човек) и се дръпвах и аз по малко (все пак си имам достойнство), а ответната реакция - още по-голямо отдръпване... сякаш никога не е било другото ;/ Та в този ред на мисли... толкова ли струват "близките" човешки отношения? Спреш да се стараеш поради някаква причина и отношенията замират? Не трябва ли да е по-двустранно от това? 

Та седя си сега и си спомням за преди. За предишните лета. За горещите слънчеви дни, за дългите топли нощи в скайп ^^ За ръсенето на безброй глупости и безсмислици, които придобиват "наш си" смисъл. Гледам назад, а тези неща ми изглеждат като красива снимка в красива рамка. Момент от времето, който вече е приключил. Толкова ми е мъчно. Аз не исках да става така. Старах се много... явно съм некадърна. Мъчно ми е, най-много, защото знам, че никой друг няма да се постарае да промени нещата. Вероятно на другите не им прави впечатление, че нещата не са както преди. А е нередно, че не са както преди. Може би наистина имам срок на годност и според достата случаи, в които е изтичал, средната му стойност е около 3 години и малко... 

Отивам да си пускам Героите, а после се надявам бързо да заспя, за да не съм тъжна вече...

На сън...

Днес когато се събудих, съжалих. Така ми се искаше, да продължа да спя, да продължа да спя и да не трябва да ставам. Не че ме чакаше нещо неприятно за вършене този ден...всъщност, нищо не ме чакаше. Абсолютно нищо. Може би точно за това не ми се искаше да се събуждам и да се връщам към действителността. 

Ох.. сънят ми, като развитие и действие не беше кой знае колко интересен. Всъщност, ако го разкажа на някого, едва ли ще го впечатли. Но пък аз си знам какво беше усещането в съня ми. В съня си имах нещо, което на живо никога не съм имала, а го усещах толкова естествено, някак освободено ми пасна, както можеш да се чувстваш освободен и спокоен само в сън. Ах, беше толкова освобождаващо и хубаво усещане. Когато се събудих имаше 5-10 секунди, в които си мислех, че онези неща са реалност. После осъзнах, че съм сънувала... толкова беше очевидно, че това е сън... доста разочароващо :/

Всъщност беше от онези "сънища-сериали". Случвало ми се е и друг път... Сън, който съм сънувала преди месеци, дори години, сякаш се продължава сега, със същите герои или част от тях, на същите места, с действие свързано с това от предния път. И свърши... и е просто сън... ах, да можеше да се усещам така в действителност, всичко щеше да е идеално...

После трябваше да стана, а през целия ден главно се ядосвах. Всъщност май само се ядосвах и се стараех да не го взимам навътре. Имах куп мисли в главата си, които мислех да напиша в блог: да пиша за чакането, някой да се сети за теб, да пиша за ненужно грубите хора, които дори не се сещат за добрите намерения, които ти си имал и те карат да съжаляваш, че си се държал човешки, за провалянето на плановете ти поради някаква глупост,  за неспиращото-едно-и-също "уж сме заедно, ама явно не..." и още... и още... Но се замислих, какво ми се иска да съхраня от този безсмислен ден, който бях принудена да прекарам вкъщи... ежедневните, сиви, болезнени мисли или красивото усещане от съня, което се появява 3-4 пъти в годината... даже и толкова няма?

Ох, спокойствието, сигурността и задоволството от този сън... ако можех да изтрия целия си ден и от него да помня само съня си, мисля че бих го направила. Чудех се, възможно ли е да се чувствам така и в действителността. Щом докато спя съзнанието ми успява да произведе такова усещане, значи и на живо би трябвало да мога да се чувствам така, нали? Хм... не знам. Май никога не съм се чувствала толкова спокойна и доволна, или поне не помня. Дано това усещане не остане само на сън...

"Жената на пътешественика във времето"

Днес гледах "Жената на пътешественика във времето". Отначало филмът почва мудно, объркано и се чудех, дали наистина е толкова хубав, колкото казват. Сега, след като го изгледах целия, мога да кажа, че филмът е красив, трогващ... от онези, които докосват Онази струна вътре във всекиго, но която невлюбените често прикриват и се правят, че я нямат.

Филмът ме настрои сантиментално,  а може би си бях сантиментално настроена преди това... не знам, но ме гложди една мисъл (по-скоро доста мисли в една насока)... Спомняте ли си онова усещане, когато сте били малки и сте гледали някоя приказка или сте чели някоя фантастична книга. Аз имам много примери. Бях (а и още съм) самовглъбено дете, живеещо през по-голямата част от времето в своя си свят. Но да се върна към Усещането, за което говорех... та гледате филм за Дядо Коледа (и сте на 7) или четете Хари Потър (и сте на 11), знаете, че тези неща не са истински, но една част във вас... една голяма част вътре във вас се чуди дали не е истина? Надява се, наивно и по детски, че работилницата на Северният полюс същетсвува или, че улица Диагон-али наистина е зад "Продънения котел" и вие трябва само да стигнете до Лондон, за да я посетите. Прекарвате часове, потънали в представи, какво би било, ако можехте да правите магии и как писмото ви може би се е загубило и е закъсняло... Със сигурност знаете това чувство... Това му е красивото на детството. Не знаеш нищо със сигурност и си позволяваш да вярваш, че такива красиви неща съществуват и че някой ден, може би още утре докато си играеш, ще попаднеш на нещо вълшебно... защо пък да не са истински чудесата, нали?

После порастваш. Разбираш за компютърната анимация, специалните ефекти, за взаимстването от чужди автори, за комерсиализацията, за алчонстта, за блясъка и парите, славата... Дядо Коледа измислен в голяма степен от Кока Кола, а края на Хари Потър прекалено силно повлиян от фенски желания... Свикваш да живееш без онова магическо чудене, гъделичкащото любопитно усещане... или може би просто пораствайки, нещата, които могат да ти го донесат се изменят? И да... тук е връзката с филма х)

Гледах днес филма и усетих отново онова усещане... Така ми се прииска да е истина. Така ми се прииска да мога да се чувствам толкова сигурна и толкова свързана с някого. А дали съществува наистина такава любов? Да... ясно, че пътуващ във времето човек няма, но... такава вярност, такава привързаност, такава силна обич... ах... актьорите го бяха предали толкова...естествено, толкова истинско изглеждаше... дали съществува? Не съм убедена :/ Или дори и да съществува... реално имам усещането, че не е за мен. Не че не го искам, напротив... просто е от нещата "о, толкова би било хубаво да спечеля шестица от тотото" и от време, на време пускаш тото... но на всички ни е ясно, как се печели шестица от тотото...

Стана ми малко тъжно :/ Помислих си "и какво, след години съвсем ще спреш да вярваш и в това, така ли?... и тази магия ще си загуби блясъка?". Още по-тъпо е, че не е като да съм опитала и да съм се разочаровала... по-скоро е отново онова мое "нищуване". Но за това разочарование не са нужни неуспешни опити. Достатъчно е липсата на Нещото, за да ти стане ясно, че явно не съществува. Не е нужно да скочиш с метла, за да разбереш, че не лети. Не е нужно да отидеш на Северния полюс, за да знаеш, че не съществуват работливи джуджета, служещи на добрия белобрад старец. Не е нужно... Достатъчно е да видиш, че не ти се получава... ама хич... в никаква степен, нищо не ти се получава... Щом не ти се получава с дребните елементарни нещица, какво остава за чувства от величината на онези по филмите? 

Та... така де, стана ми малко тъжно... не искам и тази магия, да се окаже плод на нечие въображение :/... Гузно ми е пред мен, защото... вече съм го приела така..., че не съществува и, че не е за мен...

Искам да ми покажат, че греша...  

Iris

And I'd give up forever to touch you

Cause I know that you feel me somehow

You're the closest to heaven that I'll ever be

And I don't want to go home right now

And all I can taste is this moment

And all I can breathe is your life

Cause sooner or later it's over

I just don't want to miss you tonight

And I don't want the world to see me

Cause I don't think that they'd understand

When everything's made to be broken

I just want you to know who I am

And you can't fight the tears that ain't coming

Or the moment of truth in your lies

When everything seems like the movies

Yeah you bleed just to know your alive

And I don't want the world to see me

Cause I don't think that they'd understand

When everything's made to be broken

I just want you to know who I am

I don't want the world to see me

Cause I don't think that they'd understand

When everything's made to be broken

I just want you to know who I am

I just want you to know who I am

I just want you to know who I am

I just want you to know who I am

I just want you to know who I am

Не можеш да се скриеш от сълзите, които няма да изплачеш. Нито от дозата истина в лъжите си. (:

Обичам тази песен. Обичам звученето и смисълът й. Всичко е преходно, важен е моментът, а моментът прекаран с Любимото същество е най-скъп и е над всичко друго. Целият свят няма значение, достатъчно е един човек да разбере...

Не ми се пише...

Не ми се пише. Нито ми се говори. Прави ми се нещо реално, нещо истинско, нещо, имащо значение. Искам да показвам това, което искам да кажа, с поглед, а чувствата си да изразявам с действия. Искам да се движа и да не говоря, а околните да разбирам само по жестовете и погледите им. Искам да мога да плача лесно, а да показвам кого, кога харесвам – още по-лесно. Искам да излея някъде, буквално, това, което ми е вътрешно, за да се махне и да мога да се изправя наново. А после, само да действам и да зарежа обясненията и говоренето завинаги.

Омръзна ми от безсмислени неща. Омръзна ми от неистински неща, а най-много ми омръзна от полувинчати неща. Уж имам нет, но всъщност не ми стига дори блога да си отворя, а само седи и „зарежда” (за това сега седя и пиша на уърд). Уж има хора в скайп, но никой не иска да си пише с мен. Уж съм болна, но не е достатъчно, за да си седя вкъщи, стига само колкото да ми е кофти, докато съм на училище, да ми е лошо и да ме болят мускулите, гърлото, главата и стомаха. Уж знам какво трябва да правя, а седя и нищо не правя. Уж не съм сама... уж не съм сама...

Омръзна ми да трябва да се обяснявам, а накрая да се чувствам гузна, че въобще съм почнала. Омръзна ми да се чувствам сама, а отговора на собствения ми въпрос „защо?”, да е „а ти какво направи, за да не се чувстваш така?”. Не направих ли достатъчно? Не показах ли достатъчно ясно? Не заслужих ли? Сигурно не.

Искам да се чувствам добре. Искам да се чувствам „сред”. Искам да усещам, че не съм сама. Искам да не се налага, поне веднъж да не се налага, аз да търся Нещото. Искам То, да ме намери.

Искам отново да видя цветовете. Отново да усещам слънцето и то, заедно с красивите облаци, да е достатъчно, за да ми е усмихнат деня. Искам усещането за неподреденост и хаос да се махне. Да се върне онова хубаво, ентусиазирано, гледащо напред със светнали очи същество, а това изплашеното, болезнено изгарящо отвътре, „:)” и не знаещо какво да прави момиче да се махне.

Омръзна ми срокът на годност, който всички наоколо постоянно натякват. Толкова ли струват човешките отношения? 5 години? Нищо освен задължителното посещаване на дадена институция не ни е свързвало? Няма какво да ни задържи заедно след края на срока на годност? Пфф... Как се очаква да се чувствам добре сред хора, които постоянно обясняват как след Края, вече нищо няма да е същото и „пак ще се срещнем след десет години”? Това ме кара да имам усещането, че срокът вече е изтекъл. Никой не се сеща да каже, че свършва само училището... не... за всички това е Края. Предполагам, ако и аз имах някакъв сремеж за ново начало щях да искам старото да свърши... и по-точно щях да свърша старото, както правят всички. 

Чувствам се като гара. Пътниците вече са започнали да си приготвят багажа и съвсем скоро ще се качат на влака, отпрашвайки към по-готината, по-голяма сграда на следващата гара. А аз, ще си остана да събират пейките ми прах, гледайки след влака.

Проблемът ми е, че гледам околните вместо да гледам себе си? Вместо да се насоча и аз нанякъде стоя и недоволствам, че другите искат да вземат живота си в ръце? Най-вероятно. Но не искам да съм поредният захвърлящ всичко старо, забързан към следващото, човек. Обидно ми е, гадно ми е и може би за това нямам никакво желание да се готвя за изпити... но няма как, от утре и аз почвам... задължително е. И ще си остана тук. Напук може би.

Искам си положителното Аз обратно

!

Искам да виждам хубавото в околните. Искам околните да ме радват и да оправдавам дефектите им както преди. Искам... ах как искам... Но не мога... обидно ми е за толкова много неща, на толкова различни хора, че чак е болезнено. Но най-ми е обидно, колко преходно и лесно забравено е всичко, което ми беше ценно (а и продължава да ми е). Всички изречени от мен думи. Всички направени компромиси.  Всичките старания и обяснения... дадени обещания и изясняване на ситуации. Заявяване на „аз съм тук” и „искам да знам какво те вълнува”. Всички моменти на „смутени усмивки и гъдел в стомаха”. Всички светнали погледи. Толкова са ми ценни, че чак ми се плаче като се сетя какво всъщност остана от тях и как изкривих... как се изкриви всичко ;/ Различни хора, различни ситуации... еднакво усещане в огромни количества.

Чувствам се болна. А това предполагам е един Болен блог. Едва ли някога ще го прочета пак... Искам просто болното усещане да се махне... искам да се излекувам...

 

Експертът по "тъп виц", който е добре...

В момента нямам някакво вдъхновение... всъщност това е тъпо започване на публикация, но... ще пиша, защото... трябва. Върти ми се някаква мисъл в главата, не е особено ясна, нито съм я обмисляла, но може би като тръгна да пиша и ще ми стане ясна.

Чудех се как може да реагира човек на неща, които са му като от "тъп виц"? Стоиш някъде и си длъжен да гледаш нещо, което като го гледаш и вътрешно се сгърчваш и ти се иска да не го гледаш и да не ти пука, ама ти пука, та... седиш и гледаш това нещо, защото ти е пред очите, а на всичкото отгоре трябва и да се усмихваш и да ти е весело и да не обръщаш внимание и да не личи, че ти пука, защото "нямаш право/не би трябвало да ти пука" и... та чудех се... това си е доста силна негативна енергия, която ти се трупа вътрешно, та не стига че ти е гадно докато го гледаш, ами ти е гадно и след това... Чувстваш се като идиот, защото ти е било гадно, а не би трябвало да ти е гадно. 

Чувствам се експерт в това 8) 

Всъщност, това колко гадно ще се чувстваш си зависи от дали е "нямаш право на това" или е "не би трябвало да ти пука".

При първото, гадното си го изпиваш предварително и после с всяко изминало гледане на познатите картини... претръпваш и свикваш и вече не ти е гадно... по-скоро е досадно, все едно гледаш рекламен блок със много скучни реклами, а смътно усещаш някакво раздразнение, но с времето то намалява. Лошото при това е, че в стремежа си да изтръгнеш това, на което нямаш право, в зародиш, оставяш себе си изтръпнал вътрешно, апатичен и объркан и с усещането за липсата на смисъл в доста от нещата. 

При второто... хм тук още не съм го разучила, но мога да кажа няколко неща. Раздразнението, което "не би трябвало" да усещаш е доста, доста по-силно. Проблемът е от това, че докато при първото, вътрешно си наясно и си се примирил и знаеш какво правиш, при второто си като на влакче... стоиш и гледаш и усещаш някакви неща и :О "защо!?!?" Тъпо е когато нещо, което дори не е твое, но си имал мъъъъъничко, под някаква форма... за малко време, та... това нещо не е твое и изведнъж се оказва, че ти е било важно, ама то толкова отчетливо не е твое и всеки път ти се показва, как НЕ Е, а ти с всяко напомняне разбираш как ти е било важно и... просто седиш и гледаш катастрофа на забавен каданс... Та не стига, че не си имал това нещо, ами ти е било и важно... просто ти иде да "бих ти казал и майната ти..." дето се пее в една песен.

Хм колко ли още ситуации тип "тъп виц" ще изживея? Предполагам много... чувствам се като онези хора, които привличат определен тип към себе си. Аз явно привличам ситуации "тъп виц" или по-скоро сама се поставям в тях.

Омръзна ми да се чувствам като дете. Чувствам се обградена от неща, които не са за мен, неща които не разбирам, неща които мога само да гледам и от време на време да пипна за малко. Чувствам се като риба на дребно. Като птичка в клетка. Днеска я наблюдавах... седи и се опитва да си разпери крилата, а не може... направо ми се късаше сърцето :/ бих я научила да я пускам от клетката, ако може... Направо да те хване клаустрофобия докато я гледаш :/

До кога ще се занимавам с тъпи вицове!? Защото съм обградена от такива ситуации и уж не са нищо особено, а така ми стягат и тежат ;/ Не искам вече. Предпочитам да спра да общувам с хора. Да спра да виждам и харесвам хора. Омръзва ми все да се чувствам прецакана от другите. Сякаш аз имам нужда от тях, а те от мен не. А какво ще стане, ако спра да се старая. Ще забравят за мен, точно след 3 месеца. В това съм просто убедена. Омръзна ми от ситуации на дребно и неща, които са "нищо", но всъщност ме отчайват и ме карат да се чувствам зле.

Случвало ли ви се е да си ударите пръстите в много студен ден, много силно в нещо метално? Или просто нещо твърдо? Ама така да ги ударите, че да издрънчи? После се усеща едно много гадно силно изтръпване. Хем боли, хем е претръпнало. После, започва да боли, а вие продължавате да не си усещате пръстите напълно. Ей така се чувствам, ама вътрешно. Претръпнала и уж нищо не усещам, а всъщност имам чувството, че се гърча вътрешно. Хах. А, ако някой ме попита как съм, ще кажа добре. Не защото искам да драматизирам и съм убедена, че никой няма да разбере, а защото живея толкова "на дребно" и толкова "натясно", че чак ме е срам от нещата, които ме тормозят. Бих си била два шамара, за да се "стегна". Проблемът е, че съм се стегнала, но как да си стегнеш изстръпнало-болезненото? А изтръпналото парещо усещане се разпространява и расте и пулсира, защото за съжаление не се дължи само на ситуации "тъп виц". Дължи се на всичко, което ме тревожи и за което се "стягам". Стягам се, стягам се, изправям се, движа се и продължавам напред, а вътрешно изтръпвам и боли, а дори в блога си не искам да разкажа защо...

Но не... добре съм, или поне така искам да е. Добре съм. Всеки виц е смешен поне малко, колкото и да е тъп. Аз мога да се смея, особено когато боли (: Надявам се само да не се получи горчив, грозен смях. 

Добре съм, а хубавото е, че да напиша/кажа едно "добре съм" е достатъчно, за да не се налага да поставям и себе си и хората в конфузни, неловки ситуации, в които едните се правят, че им пука, а другите се правят, че са ги разбрали. Добре съм е идеално. Обичам "добре съм".