Ами, ако съм сгрешила?

Винаги съм си мислила, че няма как да се изхабя вътрешно. Следвам максимата, че докато съм на тоя свят, ще давам и ще се раздавам и няма да се "изхабя", защото един ден просто няма да ме има, ще съм умряла и тогава и да искам няма да мога да давам... ще давам сега, докато съм жива. Не ми е жал за мен.

Ами, ако съм сгрешила? Хората много ме изхабиха. Аз се изхабих, заради разни хора. Напразно. Всичко е напразно. Не че някога съм очаквала нещо. Аз си се раздавам, защото аз така искам, наясно съм с това. В повечето случаи никой, за нищо не ме моли. Правя го, заради себе си. Но сега съм изтрита и заличена. И даже не ме уважават. Уважение... това поне винаги съм си мислила, че заслужавам.

А ти... С всеки изминал ден се убеждавам, че си просто сън. Появи се за няколко месеца, започна като красива приказка и мечта, красив сън, преминаващ в напрегнат кошмар. Накрая се събудих. В сивия реален свят, далеч от всичко и всички. Сама. По-сама отколкото преди да заспя и да засънувам.

Хора в автобуса се докосват, някой отмества момичешка коса, докосване по врата, милувка... целувки. Какво е това? Не знам. Част от далечен сън. Знам, че съм била част от подобни сцени, но не мога да си спомня усещането. Всичко е мъгливо и сънено, и студено. Неприятни тръпки. Всички хора ми изглеждат странни. Половината ми органи сякаш липсват и са заменени с буци лед. В главата ми е тихо. Глухо. Във вените ми тече студена, мътна вода. Настръхвам и ме втриса. Празнините се увеличават, ледът също. Сама. Ти си сън. Просто сън. Не се връщай. Страх ме е да се върнеш. Тогава ще станеш реален. Реален човек, който ме видя, опита ме и ме захвърли. Човек, който ми наговори куп глупости, който ме накара да повярвам, а сега не ме желае. В моментите, в които си го представям, буците лед се превръщат в кървящи отворени дупки. Сама.

И нямам нищо. И не съм част от нищо. Аз съм половин част от липсващ пъзел.

И на никого не му пука. На никой не му е жал. Защо на мен да ми е жал? Не ми трябва жал. Трябва ми близост... И да съм част. Да имам приятел. Истински Приятел. До мен. Човек, който ме познава и използва знанията си за мен по благоприятен за мен начин. Човек, за когото това каква съм има значение и не стои безучастен. Човек, който знае какво ме наранява и умишлено не го прави.

Не знам какво да правя. Този път не. Свиквам да съм Сама. Може би не ми трябва никой. Така може би ще получа поне малко уважение. И ще спра да сънувам лъжливи сънища.

Шегите поне не спират да идват. Те са на автопилот. Нашите се смеят. Поне от тях съм част.

А ти не се връщай, макар че не знам как да съм човек без теб...

.

Плаче ми се. Но май пресъхнах. Боли ме и не потичат сълзи. По-скоро ще повърна. Няма ме. Няма къде да се скрия. Искам да спя... само да спя. Да е мъгливо и приглушено. И да не помня, и да не знам, и да не ме боли. Да не ми се повръща и плаче. Да не плача. Едва сега почвам... а вече пресъхнах. Нямам къде да се дяна. Къде... къде да отида... Няма място в мен, няма място навън, няма при кого... само при мен, а аз съм пресъхнала и ми се повръща. Искам да спя... само да спя