Спестявай...

Как използвате нервите си? Как горите емоциите си? Правите ли си отчет? Пестите ли... спестявате ли си?

Накрая все се оказва, че е нямало смисъл. Накрая все е било напразно... Напразно. За каквото и да ти пука, за каквото и да се ядосваш, винаги идва момент, в който не си е струвало.

Но как да вземеш участие иначе? Как да си отдаден, ако постоянно си водиш сметка, колко влагаш? Ако всичко е премерено, изтеглено, на порции, разграфено и разграничено... къде остава човечността? Къде остават чувствата...?

Да си спестяваш нерви, ми звучи като да си изпаднал в една приятна апатия. Удобна летаргия. Невъзмутимост. Да те интересува само твоята цялост. А за да съхраниш своята цялост, не допускаш никой да те достига. За да си цял, трябва да си сам. Ако се свържеш с някого, ако допуснеш да ти пука от това, което той прави или не - нарушаваш своята цялост. Трябва да си си самодостатъчен (?)

Аз не че не мога да съм си сама. Не че не мога да съм си самодостатъчна. Просто не мисля, че това е правилно. Или поне не мислех. Звучи ми като по-лесното, по-безопасно нещо. Искаше ми се да се справя по другия начин. Take a chance... Нали само така се получавали хубавите работи? ...

Само дето сега се чудя, ще ми стигнат ли ресурсите. Ще ми стгнат ли нервите? В почти всичко, с което реша да се захвана, хвърлям всичките си нерви. Всичко ме засяга дълбоко, влияе ми прекалено много... чак се задъхвам и ме боли. Почвам да се страхувам, че някой ден нервите просто няма да ми стигат вече. Заради куп глупости, които съм преживяла прекалено бурно през годините... все напразни неща...

Та въпросът ми е: Как се отсява това което си струва, от това което не си? Как да разбереш, кога трябва да продължиш да се бориш, да не се отказваш, да стиснеш зъби въпреки неприятното, защото има смисъл и кога нещата са... напразни и трябва да си апатично-летаргичен и заобиколен само от себе си?

Защото ресурсите ми явно са ограничени... трябва да пестя.

...and though we are like the sea and it's right we be so
we could chase tails all the years I've been given...

Заглавие.

Може би за това не ми се говори. Какъв е смисъла, да запаметяваш изводи? Какъв е смисъла, да казваш какво си мислиш? Никой не чува. Никой не разбира правилно, а не ми се общува с мен точно сега. Прекалено много съм в мен тези дни. В главата ми се нижат чернови, оформени публикации, умни даже (нескромно), но момента със записването липсва. Нямам желание. When I'm awake I can taste how bitter I've become. And it's more than I can bear
Както нямам желание за още толкова много неща. Не ми се говори. Не ми се шегува. Не ми се разпитва. Не ми се обяснява. Не ми се стои сама. Не ми се стои сред хора.

Продължавам да си мисля за двайстката. Продължавам да си представям есенни картини, в двайстката, на път към университета. Аз съм сама със себе си, вече не по свой избор. Ще слизам от двайстката в студа, облечена в бежовия си шлифер, носеща старата си любима чанта. Ще заравям ръце в уж топлещите ръкавици, а очите ми ще се насълзяват от студения вятър. Косата ми ще се мятка изпод някоя шапка, а в главата ми ще се нижат все същите сиви изводи за живота, хората и мен. Ще съм сама и ще го знам. Няма да съм щастлива. Едва ли ще се чувствам добре. Но поне ще знам. Ще съм сама. И вече няма ничие отсъствие да ме дразни. Вече минах през това. Знам как се прави. Отиваш на място, на което на никой не му пука за теб. Студено и освобождаващо. Стягащо и пусто. Нямаш избор, освен да се харесаш. Нямаш избор, освен да говориш със себе си. Нямаш избор... стягаш се.

Сивотата обаче, ме побърква. Липсата на цветове в това, което очаквам. Този тип задушаване ми е труден за преборване.

Разчлених се на части. Сама. Преобърнах си вътрешния ред. Сама. Сама съм си виновна. Не бях достатъчно устойчива. Не бях достатъчно твърда. Не трябва да се опитваш да си добър. Не с цената на това.

А тази част от мен... ще се правим че я няма. Ще я заровим и оковем. Романтичните неща ще ни дразнят и ще са повърхностни илюзии... There is new Me in town, както казах.

Следващата публикация ще е по-умна. Обещавам. И няма да е толкова emo. Все някога ще ми писне и това.

изпуснах му края.

Истината е винаги тъжна...?

Чух това днес. Така ли е? И ако е така, това не прави ли всичко тъжно? Живеем тъжен живот и само лъжите и самозалъгването го правят хубав? ... Не разбирам.

Трудно ми е. Много ми е трудно. А все съм си представяла нещата по друг начин. 20.

Мислех си, че тогава ще съм вече силна, че вече ще мога, че вече ще съм добре или поне ще започвам да съм. Но всичко е наопаки. Сякаш съм дете, навлизащо в пубертета - всичко е объркващо, гадно и измъчващо и не се знае кога ще свърши.

5 месеца. А преди 6 месеца си дадох обещание. Този път се постарах. Наистина се постарах. Старая се с реални действия, с реални стъпки... но не се получава, става точно обратното. Всъщност съм много по-далеч от изпълнението на обещанието си, отколкото бях тогава. Какво повече мога? Какво още? Вече нищо нямам, за да дам... всичко си взех. Дадох си всичкото и за какво? ...

Истината е винаги тъжна...