All the way.

Живея във времена, когато на думата "любов" се гледа сякаш е нещо глупаво и срамно, нещо което те прави слаб и малоумен. Съществувам когато "добродетели" са неща, които ти пречат да хитруваш, следователно те спъват, правят те тъп и прецакан, а да си "открит и чистосърдечен" е еквивалентно на това да си наивен будала. Объркала съм времето. Объркала съм средата и ценностите.

Защо, за да си умен, трябва да си циничен и горчив? Защо да си щастлив, трябва да е глупаво? Защо да искаш нещата да са по-добри, по-извисени, по-красиви, означава да имаш нереални очаквания?

Трябва ли всеки от нас да си затвори идеалите на безопасно място, където няма да му пречат? Да ги превърне в красива картина на стената или съвършенна скулптура в средата на хола, към които поглежда с възхищение... но не използва. Те да служат само за да изпита разочарование, че реалността никога няма да ги доближи, и вредно, но чешещо егото удоволствие, че е достатъчно интелигентен да го осъзнае?

А не може ли те да са стремеж? Те трябва да са като светлината на фар, когато е тъмно в морето. Нещо което да ни води, нещо с което да се съобразяваме. Да са ориентир, кое е правилно и кое грешно... Но неее... днес, те ни правят наивни, заблудени, глупави.

Толкова е жалко.

Чудя се за нашите баби. Били ли са те обичани all the way? Примирявали ли са се или са вярвали, че е така? Танцували ли са под звуците на песен като горната, мислейки си, че са намерили човека от песента? ... Вероятно не. Но вярвали ли са, че е възможно?

Знам, че моята баба е вярвала. Иска ми се и аз да вярвам. Иска ми се всички хора да вярваха. Искам хората да вярваха, че си струва да си добър, че си струва да си открит. Иска ми се хората да си мислеха, че си струва да се стремиш към ценности - към уважение, към обич, семейство и подкрепа. Вместо това, нещата стават все по-изкривени. Все по-гротескни. На моменти ми е толкова... гадно х.х

Объркала съм епохата. Аз съм тъп идеалист.

Де да можех да пиша...

Липсва ми, писането. Липсва ми усещането, което получаваш след добре структурирана публикация или след нечий неочакван, смислен коментар. Не че съм добра, но всъщност това е единственото творческо нещо, което съм опитала. Единственото нещо, което правя пред хора. Единственото нещо, различно от разговор, с което мога да се изразя.

Ако можех, щях да се усъвършенствам. Бих станала от онези разказвачи, които не е важно какво ти разказват, но можеш да ги четеш/слушаш цял ден, заради начина по който се изразяват и заради усещането че те въвличат в различен свят. Бих почнала да пиша разкази, поезия и бих писала по-есеестично. Бих изложила всичките си разсъждения за живота, нещата и света. Така бих направила себе си по-цяла. И нещо би останало след мен.

В последните месеци много си мислих за това. Всъщност значение имат 2 неща - какво ще оставиш в сърцата на хората, които са те обичали/си обичал и какво ще остане като нещо сътворено от теб.

Всеки човек има уникална гледна точка от мястото и времето където се намира. Точно тези виждания, искам да мога да отпечатам интересно. Те вероятно не са нищо ново (все пак вече всичко е измислено), но ако успея да ги запечатам добре, в моментите, в които ги откривам, нещо би останало от мен... нещо би останало от моята гледна точка, от моята позиция в този живот.

А напоследък зарязах и това. Но ще започна пак някой ден. Трябва ми.

Просто мелодия.

Ако бях мелодия, сега щях да звуча така.

Не мога да обясня. Няма и нужда де.

Не като Толстой.

Гледах, преди няколко дни, един документален филм. Беше за Лев Толстой. След филма, след описанието на дългия му, изпълнен с промени живот, в мен останаха генералните изводи.
Неспокоен дух. Вечно търсещ, но никога не намиращ. Буден, притеснен... неудовлетворен. Това бяха част от думите, с които описаха Толстой. Той вечно е търсел... нещо. Търсел е пътя към щастието. Търсел е смисъла. И след всички пътечки, които е опитал, след всички врати, през които е пробвал да мине е стигнал до един извод - любовта и обичта са отговорът.
Иронията в случая е, че той е бил неспособен да обича. От всички хора в Русия, той сигурно е бил най-неспособния на обич човек... Въпреки, че е имал жена, която го е обичала, въпреки че е имал голямо семейство, той никога не ги е обичал както трябва. Вечно се е лутал, вечно е търсел... и така и не е намерил щастието, въпреки че вероятно му е било под носа. И дори в самия край на пътя си, не е намерил смисъл, да се сбогува подобаващо с любовта на живота си.

Винаги съм се страхувала от това. Вечното неспокойствие на духа. От много, много, много време се чувствам така. Неспокойна, неудовлетворена, оглеждаща и лутаща се. Все съм се надявала, че ще дойде момент, в който ще намеря каквото ми трябва, ще намеря каквото търся. Не искам да съм вечно неудовлетворена, не искам вечно да търся, но никога да не намеря. Искам да съм способна да обичам. А дали съм способна да обичам? Грижовността и вежливостта, тъждествени ли са на обичта? Защото аз много искам да мога да обичам... да обичам правилно.

Не искам да съм апатична, не искам да съм късогледа, не искам... Не искам да съм като Лев Толстой.

Какво искаш.

Никога не става въпрос, за това какво искаш. Трябва да можеш. И да се справяш. Да се съобразяваш и да лавираш. Защото нямаш избор. Защото нещата просто са такива. Защото трябва да свикваш и да продължаваш. Just go on.

О, аз мога. Всичко мога. Нямам избор, освен да мога. Как?... Аз си знам, справям се някакси.
Но така не искам... Така искам друго... просто никога не става въпрос за това какво искаш.

Deja vu

I live in a freaking deja vu

ужасни сутрини - check

баналния край - check

ПОВТОРЕНИЕ мамка му - check

Бях прочела нещо от сорта на... адът се състои в повторението. Даже не ми се обяснява вече...

oh, fuck it

Понякога се уморявам да се притеснявам. Да се изнервям и да съм тъжна. Да, уморявам се да съм тъжна. Понякога се изморявам да ми пука. Понякога се изморявам да имам чувството, че мога да оправя нещата, защото всъщност не мога. Изморявам се да се съобразявам, изморявам се да си следя тона, да внимавам какво говоря.

За момент всичко спира. За момент дишам. fuck it.

И после става сутрин. И всичко ми се изсипва наведнъж. Всяка. Тъпа. Сутрин.

JUST FUCK IT.

Aching

>_< Боли ме. Много. ;/ ... ;/

Оф...

Ще те замета под килима и ще стъпвам отгорети. За да не те гледам и да не те усещам... стига си се трошало. ОФ оф оф оф ;/

Страх ме е от събужданията вече... ;/

‘Cause when you’re in pieces, you pick up the bits, and nothing fits,

Влакно по влакно

Разпокъсай го, мускулче, по мускулче, влакно, по влакно... изтържи се, изхвърли се през прозореца, а после остави съсухрени, черни следи като другите.
Аз ще гледам през прозореца и няма да виждам нищо. Ще стискам зъби и ще се мръщя. Ще падне някоя друга сълза от яд... или от болка... нека е от яд. И после ще се стегна. И ще продължа да съм... добре.

Спомни си. Студът никога не си е отивал. Била си сама през цялото време. Свикни наново.

И нека няма никой вътре. Нека съм сама.

In these demon days
It's so cold inside
So hard for a good soul to survive