четвъртък, 8 септември 2016 г.

Хайде, Вселено!

Отдавна не съм писала. В главата ми се нижат безброй много мисли, метафори и истории, но така и не стигам до тук.

Но имам нужда да кажа. Ще кажа на теб - примирих се. Нищо не разбирам, нищо не знам, ако има Вселена, ще опитам да повярвам, че Тя си знае и си върши работата. Омръзна ми от тази мъртвилка в мен, която се редува със силен дискомфорт и непризнати, осъзнато наивни надежди.

Всичко, което се случва или не се случва, е защото Ти така си решила за мен. Ти знаеш - аз не. Ще си го повтарям, пък дано намеря покой. Дано се оттърся от излишни желания, тиктакащи като бомби със закъснител, тиктакащи и чакащи да избухнат и да разкрият своята глупост, причинявайки ми поредната доза, безсмислена болка. Аман от мазохизъм.

Хайде, Вселено. Ще си повтарям, че на Теб ти пука за мен. Че не съм просто безсмислена прашинка от вечността и че там някъде съществува План, който пряко ме засяга и цели моето щастие. Ще си повтарям, че като не получавам, каквото си мисля че искам, ти всъщност подготвяш ситуацията така, че да получа каквото ми трябва. Ще опитам да си мисля, че има Смисъл, че самотата ще има край, а обичта скорошно начало.

Ето, признах ти Вселено. Оставям се на теб. Оставям се, а ти действай, че вече много почаках.

Поздрави,
Малкото-пулсиращо-Аз Което-вече-не-може-да-чака