Глинени калчища

Отново се чувствам като пате в калчища. Забързано пате в калчища. И се опитвам да не спирам, поне се само-убеждавам че се движа. Имам планиран почти всеки ден от следващите 2 седмици. В плана липсва достатъчно време за сън, достатъчно време да наваксам изпуснатите уроци, достатъчно време да дишам.

И в същото време съм изключително спряла.

Не знам дали ще успея да свърша всичко. Но най-тъпото е че не знам има ли смисъл да свърша всичко. Както и ще се почувствам ли по-добре? Ще почувствам ли... нещо?

Чувствам се на min. И апатията ме дави. Батерията ми мига на празно.

Искам да свикна с новата работа, да почна спорт и танци, да науча уеб дизайна, да се изнеса в хубава квартира с кухня...

Такъв е плана. Това ТРЯБВА да направя. Но ако се замисля какво наистина Искам... искам да ме гушкат, да целувам, да ме галят по косата, да преплитаме пръсти, да заспим сплели краката си, да се чувствам малка и на сигурно и топло, да заровя муцунка в шията му и да ми мирише на Човека, който прави всичко това с мен и ме кара да се усмихвам без да се усещам, защото душата ми свети от любов и красота... да чувствам че ще съм вечно млада... да се чувствам жива.

Чувствам се суха, боляща и горчива от толкова много време, че се чудя дали не съм такава в същността си. Дали блещукащата и бълбукаща от щастие и обич душица, не е плод на въображението ми сега.

А калчищата са в душата ми. Или това, което се намира около сърцето и белите дробове, защото ме стяга и ми пречи да дишам и ми тежи и ме бави, а имам да върша неща. Да бъда възрастна и отговорна и да се... движа.

Трудно ми е...

fail

Май стигам до момента, в който не мога повече. Нищо не мога. Повече... не мога.

И ми се плаче само. Знам че звездите са там... или поне така съм си казвала преди. Но имам чувството че още 10 години няма да ги видя и тези облаци вече ми тежат, ужасно много.

I feel like a forever fail. С всяка клетка на тялото си. И даже тук да се оплача не мога. Защото ме е срам, че някой случайно ще го прочете. Срам ме е колко нелепа и слаба се чувствам.

И само ми се плаче.

Стига боклучета

Боклучета, боклучета... цялата ми душа е в боклучета.
Стари кутии от храна, сухи листа, самотни чорапи, части от изгубени вещи, загубили предназначението си... така се усещам. Мирише на влага, гнилоч и застояло. А боклуците са до колене и не може да се мръдне!

Пълна съм с нелепи, неоправдани очаквания, които не пускам. С грешни, болящи надежди. Не пускам и са затрупали всичко.

А така ми се иска да замета. Да отворя врата като на гараж и да замета с голямото гребло ВСИЧКО - НАВЪН.

Всичко непотребно, миришещо, тъжно, безполезно и гротеско. Смачканата пластмаса и труповете на буболечките.

Да се изчистя от очаквания. Да се изчистя от боклука. Да ми олекне. Ах как искам да ми олекне.
Омръзна ми.

Звездите са си там

Звездите са си там.
Звездите са си там.

Дори да не ги виждаш. Дори да не помниш как изглеждат дори. Те са си там.

Звездите са си там, завинаги.

Някой ден пак ще ги видиш или ще станеш част от тях.

Не забравяй.

Не забравяй за звездите.

Звездите са си там.
Звездите са си там.
Звездите са си там.
Повтаряй си го, докато е нужно.

Just you, you and no one else

You do it to yourself, you do
And that's what really hurts
Is that you do it to yourself
Just you, you and no one else
You do it to yourself
You do it to yourself.. yourself.. yourself..


Ако Теодора от преди, знаеше къде е сега емоционално, щеше да се хвърли под някой влак.

Очевидно не мога да разкъсам шаблона. Попадам в една и съща безумна ситуация, години наред, с различни хора,в различни сезони, в различни градове - но все пак същата.

Филмът ми е до болка ясен, а болката позната, изтъркана и още по-гротеска.

Карма, ненаучени уроци, глупост...? Всичко заедно?

Как да обясня защо ми се доплаква "от нищото"? Не мога. Отговорът е - заради всичко. Заради повтарящото се минало. Заради не идващото по-добро бъдеще. Заради мен. Плаче ми се от това каква съм аз. А както този пост е неразбираем, накъсан, безсмислен - такава съм и аз. И няма да стана друга.

И ще повтарям, че съм уморена. И ще бъда. Уморена, но и безумно тъжна и без изход. Cause I can't stop doing it to myself. And I hate me for that.

Хайде, Вселено!

Отдавна не съм писала. В главата ми се нижат безброй много мисли, метафори и истории, но така и не стигам до тук.

Но имам нужда да кажа. Ще кажа на теб - примирих се. Нищо не разбирам, нищо не знам, ако има Вселена, ще опитам да повярвам, че Тя си знае и си върши работата. Омръзна ми от тази мъртвилка в мен, която се редува със силен дискомфорт и непризнати, осъзнато наивни надежди.

Всичко, което се случва или не се случва, е защото Ти така си решила за мен. Ти знаеш - аз не. Ще си го повтарям, пък дано намеря покой. Дано се оттърся от излишни желания, тиктакащи като бомби със закъснител, тиктакащи и чакащи да избухнат и да разкрият своята глупост, причинявайки ми поредната доза, безсмислена болка. Аман от мазохизъм.

Хайде, Вселено. Ще си повтарям, че на Теб ти пука за мен. Че не съм просто безсмислена прашинка от вечността и че там някъде съществува План, който пряко ме засяга и цели моето щастие. Ще си повтарям, че като не получавам, каквото си мисля че искам, ти всъщност подготвяш ситуацията така, че да получа каквото ми трябва. Ще опитам да си мисля, че има Смисъл, че самотата ще има край, а обичта скорошно начало.

Ето, признах ти Вселено. Оставям се на теб. Оставям се, а ти действай, че вече много почаках.

Поздрави,
Малкото-пулсиращо-Аз Което-вече-не-може-да-чака

Yeah.

The most important things are the hardest things to say. They are the things you get ashamed of, because words diminish them-words shrink things that seemed limitless when they were in your head to no more than living size when they’re brought out. But it’s more than that, isn’t it? The most important things lie too close to wherever your secret heart is buried, like landmarks to a treasure your enemies would love to steal away. And you may make revelations that cost you dearly only to have people look at you in a funny way, not understanding what you’ve said at all, or why you thought it was so important that you almost cried while you were saying it. That’s the worst, I think. When the secret stays locked within not for want of a teller but for want of an understanding ear.
— Stephen King

Колко са ти пластовете?

Познаваш ли се? Знаеш ли колко са ти пластовете? Кои са за пред хората, кои са за пред приятелите ти и кой е само за теб и за някой наистина Специален? Имаш ли си маска за пред колегите, усмивка за продавачите и лош поглед за непознатите? Ползваш ли тъпи теми, за да убиеш неловката тишина с новите познати, или се криеш в себе си? Колко точно са ти пластовете?

Усещам повърхността си, колко странна и некомфортна е. Да съм на ново място... да трябва да почна всичко отначало, кара външните ми пластове да загрубеят и да се вдигнат високо. Така вътрешността ми става все по-далечна, за всички хора, включително и за мен, вместо да се намеря - всъщност се изгубвам повече.

И си липсвам. Но не трябва да чувствам и усещам. Чувствата са лоши и болят. Ще ме направят още по-неадекватна, а не мога да си го позволя. Понякога си мисля, че може би вече наистина ме чака нещо хубаво... Някой истински. После си спомням всичко и всички. Проверявам кой, до кой пласт съм допуснала... кой колко ме е болял. Равносметката е, че всички ме боляха и още ме болят, по различен начин и някак еднакво. Само пред един се отпуснах. Само пред един бях малко, сгушено детенце. А болката от това беше толкова голяма, че аз се скрих от нея. Още се крия, от всичките болки накуп. И не знам какво мога да направя по въпроса - ще оставя времето и натрупването на нови спомени да си свършат работата.

Далечна съм. От всичко и всички и си правя нови пластове, чудейки се - до кога. Надявам се все още да е възможно някой друг да стигне зад преградите, защото дори аз вече не мога. Заета съм да се крия.

А ти, ако успееш, не прекалявай с пластовете. Не си крий светещата сърцевина. Светът има нужда от повече такива и от по-малко саркастични, цинични, модерни пластове.

Блех

Не знам кое ми липсва повече от Обичането.

Приех някак да се чувствам необичана. Да няма кой да ме погали по косата, да ме целуне по лицето, да ме стопли. Свикнах, може би. Или просто е минало толкова много време, че не мога да си спомня какво е. Все едно не съществува в моята реалност подобно отношение, не съществува и няма как да го получа.

Но ми липсва аз да обичам. Да чакам да срещна нечий поглед, да искам да хвана нечия ръка, да мога да помилвам нечия глава. Да покажа на някой всички светещи, любвеобилни, чисти усещания. Да се разкрия такава, каквато съм под целия сарказъм и преградите.

Уморих се. Тежи ми. Тежи ми да съм цинична, саркастична и не-очакваща нищо прекрасно и вълшебно. Тежи ми да приемам за възможно всичко лошо от хората, тежи ми... цялата броня. Омръзна ми да стискам юмруци, да плача тайно и да умирам вътрешно, присъствайки на разни сцени, докато се опитвам да не показвам как се чувствам. Омръзна ми да нямам право да чувствам или чувствата ми да са наивни и нередни.

Изморих се и съм ядосана. Понякога не мога да дишам.

Искам нещо истински хубаво. Чисти, човешки отношения. Искам ЛЮБОВ, да... ето казах го. Искам интимност, истински открити чувства... искам да се почувствам жива. Искам да мога да съм себе си, без това да означава да ме боли.

Много често си спомням как веднъж една позната беше супер притеснена, че са й гледали на карти таро и са й казали, че я очакват сълзи. А тя възкликна "какви сълзи... аз не съм плакала от 3-4 години". Това ме порази. Аз не помня кога последно е имало дълъг период, в който да не са ме разплаквали. И не, не се разплаквам лесно, напротив.

Това изказване ме накара да се замисля, колко често имам повод да се разплача през последните 2 години. Може би за това ми се струват като 10.

Тежи ми каква съм станала. Тежи ми че не мога да си представя да се сближа с някого. Тежи ми липсата на вяра.

Не знам как се лекува това. Наистина не знам.

Напомняне.

Звездите са там. Ще ги видиш някой ден. Just hold on.

За Вик

Животът е странно нещо. Не се интересува от никого и нищо, все по-ярко се убеждавам, че липсва Висш смисъл... Животът просто се случва, тече в една посока, не се забавя и не спира за никого. Ако можеш го живееш, тътрейки се или препускайки. Ако не можеш... залиташ и... падаш.



Какво ли ти е било. Не си ли бил достатъчно обичан? Защо всичко ти е натежало твърде много? Аз познавам хора, които те обичат толкова много. И за жалост тази любов ще ги ги боли завинаги.

И излиза, че обичта не е със същия смисъл ако бъде само давана. Трябва да бъде потърсена при нужда... приета, оценена. Трябва да я търсим у нас в най-черните моменти. За да може когато не обичаме себе си, то поне да обичаме най-близките си. Да не си вярваме напълно,когато се чувстваме сами на света, ние сме неразбрани и всичко е страшно. И винаги да изчакваме още едно утро... и още едно утро. Ах как ни се иска да беше изчакал...

Не можах да се сбогувам с теб. Тежи ми. Но предпочитам да те помня усмихнат, силен, жив. Мъчно ми е много, че не си усетил обичта, която да те спаси и с цялото си същество се надявам сега да си на по-добро място и там да си усмихнат, силен, макар и нежив.

Надявам се тази обич, която си оставил в толкова сърца да те стига, където и да си. А на мен вечно ще ми е нереално, че те няма. Почивай в мир.

Всичко... наведнъж.

Има едни такива моменти, в които усещам всичко... наведнъж.

Усещам всичкия страх, цялата тревожност... усещам с пълна сила как съм заменена, колко ми е самотно, тъжно и обезсърчено. Седя си и не мога да разбера отвън ли ме сполитат тия чувства или сякаш аз ги излъчвам... като радиация, от която не мога да се спася.

И не мога да си намеря място, нито вътре в мен, нито отвън. Не знам с кого да поговоря, коя песен да чуя или къде да се дяна.

Усещам всичко наведнъж, но най-много този необясним страх, това усещане че съм заседнала в нищото. Хубавите неща, които ме крепяха отдавна свършиха, а нови не идват.

И не знам какво да "науча" от тази болка. Не знам как да "порасна". Не се чувствам по-силна от нищо, което съм преживяла. Само все по-счупена.

И това противоречие... онази жена, каза ми че трябва да допускам хората, да вярвам повече. Каза ми да не се съмнявам толкова. Как? Как като всеки път когато по съвсем чист начин се доверя... всичко се изкривява толкова грозно и по-лошо от колкото даже съм се страхувала? На кого да се доверя... като няма никой...

Просто искам да се чувствам нормално. Искам да съм добре. Не искам да усещам това... всичко... наведнъж. Чакам момента, в който да заспя...

Искам да не съм сама. Просто искам да не съм сама.

Не знам.

Не мога да говоря, нито да изплача... нищо. Чувствам се все по-далечна от всичко и всички. Все едно хващам гадна, съсухрена кора. Всичко е невъзможно. Не се справям. Не знам какво чувствам. Чувствам ли? Постоянно ми е гадно. Не знам. Надявам се никой да не прочете това. Но не мога да го кажа, нито да го повърна някак. Трябва поне да го напиша.

Чувствам се прецакана по най-тъпия "американски-тийн-филм" начин. Даже не знам как се озовах тук. Защо? Имам постоянното усещане, че Някой ме наказва за нещо, само дето не знам какво лошо съм направила. До кога? наистина... ама наистина, наистина, наистина... не мога повече.

Мерси

Напоследък нямам сили за нищо. Буквално. Всяко малко действие изисква пет пъти повече усилия, а ако повървя 5 минути се задъхвам като дядо астматик, който цял живот е пушил цигари.

Цялата тази слабост ми създава усещане за безпомощност. Къде да отида? Кой ще ми помогне? Представям си безкрайни опашки пред лекарски кабинети, взимане на кръв и куп неприятни изследвания, таблетки, сивота, болници... Винаги ли ще стигам до тук?

Къде са прегръдките, истинския смях и милите хора? Къде са Моето място, интересните събития и хубавите пътувания? Съществуват ли въобще... вече не помня.

Казвам си, че примирявайки се нищо не мога да постигна. Трябва да действам и променям... но нямам сили. И имам все по-малко желание... и въздух.

Не мога да стигна до йога студиото от един месец. Не мога да се накарам да се усмихвам повече, освен ако не е за малко познати хора и колеги. Не виждам смисъл в нищо. И ми се ще да не звучах драматично.

Всичко което искам ми се струва напълно и тотално невъзможно. Всички неща, които си мислех че имам, всъщност никога не са били мои.

Чувствам се като болно животно, което се влачи напред-назад, защото трябва. Наивно, глупаво и напълно заблудено.

И ще завърша с един цитат, който казва всичко, което мисля за себе си в 2 реда:

"Imagine one day someone asks: what broke you? And you will have nowhere to escape and you will eventually answer: I broke myself wishing."

И вече нищо и никого не искам. Всички много успешно ме оставиха намира, предварително и без да съм ги молила.

Под три пласта мъгла

Не мога да повярвам, че са минали само две години.

Минали са само 24 месеца. А ми е струват като 2 живота. Поради една или друга причина, не мога да си спомня много ясно онзи период. Нито щастието и чувствата... перфектността. Но напоследък спомени от онези времена изскачат все по-често. Места, на които сме били заедно. Неща, които сме правили.

И попаднах на това



От както се разделихме, избягвам тази песен, наред с още няколко. Защото ги свързвах с Нашия период. С дълги чатове по скайп след срещите ни. Със споделени песни, мисли и чувства. С най-сладкия сън в прегръдките ти. Чувствах се цяла. Имах си място. За пръв и единствен път в живота си. Сега си позволих да чуя тази песен. Търсейки нещо... И някак усещам през три пласта мъгла, нюанс на цялата Мен. Спокойствието, щастието... поривът за живот. Нещата най-после имаха посока и смисъл...

Тогава не подозирах колко за кратко ще бъде. Колко голям демидж ще ми нанесе, нито колко дълги ще са дните след това... И как 2 години ще ми се струват като 2 нещастни живота...

И за пръв път ще си призная, колко много ме е страх, че никога няма да бъда толкова цяла, отново. Страх ме е ужасно много и ужасно много ми е тъжно. Заради всичко и всички, които ми се случиха през тези два живота... Заради счупените ми гадни парченца, които не си пасват... Но няма смисъл да говоря за това.

Може би е хубаво, че си позволих за малко, да усетя старата си аз, макар и през три пласта мъгла.

Къде

Ти си вечна тайна забравена в мен те виждам.
Ти си тиха лудост избавена
Ти си мисъл притихнала болиш в мене.
Ти си нова сила изпиваш ме.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Ти си скрита тъга, ти плачеш в мен,
кажи ми че ще те има.
Ти не идваш сама, ти носиш ноща,
кажи ми че ще те има.

Ти пустинен огън от залези, в мен пресъхваш.
Ти път неизминат по теб вървя.
Ти си вечна сянка в моя ден
над мен прелиташ,
ти си бряг последен достигам те.

Търся те.
Искам в мен да те открия.
Къде си ти?

Не мога да говоря. Думите ми пресъхнаха. Душата ми онемя. Всичко е тихо, притихнало, стаено... От цялата пушилка вътре, не знам къде съм аз. Оставила съм се някъде там... дано все още ме има.
Чувствам се като малко дете, което са плеснали през ръцете пред всички деца в групата. След такова нещо, дали от шока, срам, болка или и трите, просто спираш. Не знаеш какво да кажеш, не мислиш нищо и се скриваш, за да не усещаш.
Не знам как се излиза от такова състояние. На знам дали искам. Страх ме е. Но не е само това. Убедих се за пореден път, че всичко е безсмислено. Всички усилия, цялото старание... всичко. Няма смисъл. Ще си стоя спряла завинаги.
Само ми се ще да усетя, че все още ме има...