ДУША.

Хей, блог. Не съм те забравила. Просто мисля, че заслужаваш нещо изключително и чакам Темата, за да я Запиша.

Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.

Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.

Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.

Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.

Нямам идея как се става това. Но ще науча.

Кухо.

Сънувах че разхождам чуждо куче, голям голдън ретривър. Разхождах го на една детска площадка пълна с други хора, разхождащи кучета. Имаше и котки. Заиграх се с две чисто бели и много красиви. Обаче пуснах кучето, уж да се разхожда, а после не можах да го намеря. И го търсих, и се оглеждах и имаше толкова много други животни, но не и това, което ми трябва. Беше доста гадно.

И не знам какво означава. Знам, че кучето символизира приятел в сънищата...

А иначе - става все по-глухо тук. Малко се плаша. Не се сещам какво да направя този път.

Цял ден се опитвам да не мисля за разни неща. За неща, които просто ги няма. Неща, които уж ги имаше, пък и тях ги няма. За неща, които си знаех, че ще си отидат, но въпреки това не знаех колко точно ще е гадно.

Човек трябва да мисли, за това което има. Ама и това не помага. Не и днес. Не и тези... седмици (?)

Мисля, че се плаша вече не от физическото отсъствие, а че нещата умряха в мен. И сега ги няма. Нито отвън - нито отвътре. Проблем е че дори да ги има отвън... вътре няма нищо. Никой няма да се погрижи да се появят отново вътре, а аз не мога да...

Чувствам се толкова болезнено куха.

Как да съживя всичко? От къде да взема заряд?

Ех.

Много пъти съм писала за неосъществената си мечта да съм човек на изкуството. Както и за благородната си завист, към хората, които могат да творят с думи, звуци и картини. Те запечатват състояния, мнения, чувства и създават плетеници от тях. А хората като мен, могат да пречупват своите неизразени вътрешни възелчета през тези плетеници, да ги обличат... да си ги слагат като табелка на врата (фейсбук стената) надявайки се, че другите ще ги разпознаят в чуждите думи.

Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.

Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.

После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.

И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.

А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.

Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...

В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.

Moon

Гледах Moon.

Усещането за самота... за самотност в този филм е толкова осезаемо. Като се прибави и чувството за напразност и преходност на човешките илюзии се получава неприятно усещане за мен... сега.

Филмът е хубав. Очудващо е как са успели да го направят пълен и цял, въпреки участието на само 1 актьор. А саундтрака... за него може да се каже само едно и то ще е достатъчно - Clint Mansell.

Спомените, представите и идеите. Те са целият ни свят. Внимавайте с какви идеи живеете, внимавайте как си спомняте нещата. В дъното на всичко, стоите вие, сами, мечтаейки за някого или нещо, мечтаейки в цялата си, пълна и наситена самота, за спомен, идея и илюзия... но всъщност вие сте сами, сами на луната, а вероятно и образите в съзнанието ви са нереални...

Не знам... всичко е просто... усещане.
Не мога да го изразя. Не и на фона на лунното сияние във вътрешността ми.