Не знам как да започна тази публикация, защото тя е по-значеща от някои други и е мислена повече, от някои други, а всяко премисляно нещо е трудно за започване.
Но ще започна...
Обичам Нова година, повече от други празници. За мен тя е вълшебно време. По принцип съм от хората, които не вярват в късмета си. Не мисля, че аз бих спечелила от томбола, или че случайно би ми се случило нещо хубаво и трудно вярвам, в хубавите събития. Но по Нова година е различно.
Тя ми дава надежда. Дава ми край и ново начало. Край на лошото и начало на новите шансове. Колкото и да ми е гадно няма как да не се появи поне грам надежда, че с новата година, ще дойде промяна към по-добро. Обичам Нова година. Според мен е най-смисленият празник.
Време е за равносметка... За съжаление, няма да е много розова. Спомням си я с изпити, вълнение и притеснение, бал, неуспешно търсене на работа, скучно лято, край.... трудно начало... Всъщност за пръв път оцених алкохола като нещо различно от миришеща на спирт течност, която не бих докоснала. Започнах да се чувствам по-спокойна през нощта, от колкото през деня. Ходих на интересни места и се виждах с интересни хора...
Като усещане през тази година, основното ми чувство е чувството на загуба. Загуба на неща, които ми бяха сигурни. Не искам да съм неблагодарна, хората, които обичам, са живи и здрави и имам покрив над главата си, но вътрешно се чувствам загубила. Опитвам се да погледна философски на нещата. Може би така ще израстна. Може би сега колелото е долу, за да мога да се изкача. Може би сега нещата си тръгват и изчезват, за да се появят нови. Сигурно аз трябва да стана нова. Да порасна. Да свикна да губя. Не може само да получаваш.
Мога само да кажа, че се радвам, че 2010 си отива. Имаше своите моменти.
Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!
Но първо, ще изпратя 2010. Изпращам я с благодарност, за хубавите неща, които имаше през нея и с голяма доза облекчение, че свършва. Изпращам я с песен, защото мога да я обобщя в точната песен, като усещане
Готова съм за положителната промяна (:
петък, 31 декември 2010 г.
петък, 24 декември 2010 г.
Мечти...
Спомняте ли си, за какво сте мечтали като деца? Когато не сте деляли нещата на възможни и невъзможни. Спомняте ли си усещането да си мечтаеш, че летиш и да си го представяш цял безгрижен следобед, докато си играеш. Да усетиш радостта от летенето, радостта от това, да се задълбаеш пре-спокойно във фантазията си? Без предразсъдъци. Без условности.
Спомням си, че винаги съм искала огрооомен батут, в голяма стая с меки стени, за да може като се блъскам в стените и тавана да е приятно и забавно. Исках и да мога да правя огромни сапунени мехури. Исках огромна библиотека като в "Красавицата и звяра". Исках лъвче или тигър за домашен любимец. Исках моя стая с голям кръгъл прозорец и уникално легло. Исках...
После пораснах. И стана прекалено глупаво да си играя на това... Стана прекалено безсмислено, да се задълбавам в нереални неща.
Липсва ми. Липсва ми усещането да искам нещо. Липсва ми усещането да съм. Омръзна ми да не съм. Омръзна ми да не искам.
Аз не мечтая. Нямам определена цел. Правя това, което се предполага, че трябва да правя. А как не ми се иска да е така...
Искам устрем. Искам насоченост. Искам да копнея по нещо и да знам защо правя нещата, които правя. Да избера, а не да предпочета. Искам да мечтая.
А вие мечтаете ли?
Спомням си, че винаги съм искала огрооомен батут, в голяма стая с меки стени, за да може като се блъскам в стените и тавана да е приятно и забавно. Исках и да мога да правя огромни сапунени мехури. Исках огромна библиотека като в "Красавицата и звяра". Исках лъвче или тигър за домашен любимец. Исках моя стая с голям кръгъл прозорец и уникално легло. Исках...
После пораснах. И стана прекалено глупаво да си играя на това... Стана прекалено безсмислено, да се задълбавам в нереални неща.
Липсва ми. Липсва ми усещането да искам нещо. Липсва ми усещането да съм. Омръзна ми да не съм. Омръзна ми да не искам.
Аз не мечтая. Нямам определена цел. Правя това, което се предполага, че трябва да правя. А как не ми се иска да е така...
Искам устрем. Искам насоченост. Искам да копнея по нещо и да знам защо правя нещата, които правя. Да избера, а не да предпочета. Искам да мечтая.
А вие мечтаете ли?
четвъртък, 23 декември 2010 г.
FAIL -.-
Боли ме отляво, точно тук... (дали от хриповете в белия дроб, схванатата лопатка или нещо друго... не зная). Боли ме и продължавам да пръскам злоба и раздразнение -.-
Бях чула по телевизията, че поради струпването на лунното затъмнение, пълнолунието и зимното слънцестоене, това ще доведе до засилване на депресиите и тн... Но на 21, аз си бях добре. На другият ден обаче... сякаш всичко ми се изсипа на главата в троен размер -.- На 22 вечерта си казах, е това сигурно е бил ефектът от луната, на другия ден ще си добре... еее НЕ. Събудих се днес чувствайки се... хм... ЗЛЕ всякак. А майка ми ми каза, забелязала очевидно ужасно злобното ми отношение и мрънкането и... (картината е ясна), ми каза да си прочета хороскопа във вестник ШОУ :О хаха:
"ДЕПРЕСИЯ МЪЧИ РАЦИТЕ
Раци,внимание, депресията атакува! Ако се налага, идете на доктор, кажете си грижите. Тъкмо успяхте да се измъкнете от блатото на самосъжалението и сега пак правите крачка към него, при това точно по празниците. Обадете се на човек, който е изпитан в подобна критична ситуация и е готов да ви подаде рка. Той ще е опорната ви точка - иначе дълбоко в себе си сте убедени, че можете и сами да се избавите от тежките мисли.
Любими и приятели ви изневеряват!
Обаждат се стари болежки."
Първата ми реакция беше ХАХ! Не защото се мисля за депресирана, а защото час преди това си мислех, че тъкмо успях да се почувствам добре и сравнително спокойна и отново се чувствам зле и то така някак - от никъде. И да, ще се справя сама. Дано само не се изпокарам с всичко живо, за което ми пука, и за което не ми пука чак толкова, междувременно.
Не знам как, само че... Бива ме в стягането ^^ само че това гадно усещане в ляво ми пречи... и ме кара да си изпускам нервите :/ Дано не се омажа съвсем и да не кажа неща, за които после ще съжалявам.
А аз исках коледно настроение и приятелска атмосфера ;/ Сега всичко ще се провали ;(
И не знам, защо написах този блог. Прилича на част от таен дневник... :/ Ужас!
Тъпа лява страна. Само проблеми ми създава -.- Колко банално... лявото е по-слабо при мен.
Тъпа висша математика! Тъпи изпити! Тъп ВИНС! Тъпа Теодора! Тъп скайп! АААААААААААААААААААААААААААААаа -.-
А по-рано днес се сетих за толкова интересна тема, която исках да споделя тук... и всичко се провали... FAIL! BIIIG FAIL!
Бях чула по телевизията, че поради струпването на лунното затъмнение, пълнолунието и зимното слънцестоене, това ще доведе до засилване на депресиите и тн... Но на 21, аз си бях добре. На другият ден обаче... сякаш всичко ми се изсипа на главата в троен размер -.- На 22 вечерта си казах, е това сигурно е бил ефектът от луната, на другия ден ще си добре... еее НЕ. Събудих се днес чувствайки се... хм... ЗЛЕ всякак. А майка ми ми каза, забелязала очевидно ужасно злобното ми отношение и мрънкането и... (картината е ясна), ми каза да си прочета хороскопа във вестник ШОУ :О хаха:
"ДЕПРЕСИЯ МЪЧИ РАЦИТЕ
Раци,внимание, депресията атакува! Ако се налага, идете на доктор, кажете си грижите. Тъкмо успяхте да се измъкнете от блатото на самосъжалението и сега пак правите крачка към него, при това точно по празниците. Обадете се на човек, който е изпитан в подобна критична ситуация и е готов да ви подаде рка. Той ще е опорната ви точка - иначе дълбоко в себе си сте убедени, че можете и сами да се избавите от тежките мисли.
Любими и приятели ви изневеряват!
Обаждат се стари болежки."
Първата ми реакция беше ХАХ! Не защото се мисля за депресирана, а защото час преди това си мислех, че тъкмо успях да се почувствам добре и сравнително спокойна и отново се чувствам зле и то така някак - от никъде. И да, ще се справя сама. Дано само не се изпокарам с всичко живо, за което ми пука, и за което не ми пука чак толкова, междувременно.
Не знам как, само че... Бива ме в стягането ^^ само че това гадно усещане в ляво ми пречи... и ме кара да си изпускам нервите :/ Дано не се омажа съвсем и да не кажа неща, за които после ще съжалявам.
А аз исках коледно настроение и приятелска атмосфера ;/ Сега всичко ще се провали ;(
И не знам, защо написах този блог. Прилича на част от таен дневник... :/ Ужас!
Тъпа лява страна. Само проблеми ми създава -.- Колко банално... лявото е по-слабо при мен.
Тъпа висша математика! Тъпи изпити! Тъп ВИНС! Тъпа Теодора! Тъп скайп! АААААААААААААААААААААААААААААаа -.-
А по-рано днес се сетих за толкова интересна тема, която исках да споделя тук... и всичко се провали... FAIL! BIIIG FAIL!
сряда, 8 декември 2010 г.
Искам да изрежа...
Логика и емоции... различна и обща истина... "просто не е честно"... толкова много различни гледни точки, толкова много понятия... Просто се чудя от къде да го подхвана, за да го опиша. Да го опиша, за да го махна. Да го махна, защото ме задушава... А като го махна, какво ще остане? Ще остане ли нещо?
И като не остане какво? Сега като го "има" по-добре ли е? Не... Защото истината за мен е една, за другите е друга, но погледната отгоре... истината е такава каквато е. Едно нещо просто не става. Едно нещо просто няма смисъл. Пречи. Превръща те в нещо по-жалко отколкото всъщност си. Логично трябва да го приключиш. Логично насочваш мислите си в "правилната" насока. Логично се държиш "както се предполага" ииии... после? Какво правиш с нещата, които не зависят от логиката? Какво правиш с емоциите, които са толкова първични, че просто ги има. Не ги контролираш. Те са си там. Можеш само да не ги показваш. Там са си и те радват/болят/жулят/боцкат/изтръпват...
Искам да... изрежа. Да извадя органа (било то сърце или мозък или... далак, знам ли), където се съдържат тези ненужни и болезнени неща и да видя къде са те и да ги изрежа и да ги изхвърля.
Може би после ще съм с осакатен орган. С кървяща рана и половин далак. После раната ще зарасне и...?
А как ли са разпространени тези болежки, насред тъканта? Дали са на жилки, като разсейки на тумор или са една определена област? ... Имам чувството, че толкова много са се срастнали с мен тези болежки, че за да се отделят ще трябва направо да изкхвърля цялото си сърце...
И не знам... не знам... как се реже?... Моля някой, ако знае да ми каже...
I never meant it to turn out like this
I'm a mess with no way out of this loneliness
No way, see I've walked through every single doorway
No way, I've driven down every single highway
No way, I'm swimming through the oceans, rivers, lakes and bays
There's no way
Oh I've tried his way and her way and my way
There's still no way
I may be here tomorrow, but I don't know
I don't know
И като не остане какво? Сега като го "има" по-добре ли е? Не... Защото истината за мен е една, за другите е друга, но погледната отгоре... истината е такава каквато е. Едно нещо просто не става. Едно нещо просто няма смисъл. Пречи. Превръща те в нещо по-жалко отколкото всъщност си. Логично трябва да го приключиш. Логично насочваш мислите си в "правилната" насока. Логично се държиш "както се предполага" ииии... после? Какво правиш с нещата, които не зависят от логиката? Какво правиш с емоциите, които са толкова първични, че просто ги има. Не ги контролираш. Те са си там. Можеш само да не ги показваш. Там са си и те радват/болят/жулят/боцкат/изтръпват...
Искам да... изрежа. Да извадя органа (било то сърце или мозък или... далак, знам ли), където се съдържат тези ненужни и болезнени неща и да видя къде са те и да ги изрежа и да ги изхвърля.
Може би после ще съм с осакатен орган. С кървяща рана и половин далак. После раната ще зарасне и...?
А как ли са разпространени тези болежки, насред тъканта? Дали са на жилки, като разсейки на тумор или са една определена област? ... Имам чувството, че толкова много са се срастнали с мен тези болежки, че за да се отделят ще трябва направо да изкхвърля цялото си сърце...
И не знам... не знам... как се реже?... Моля някой, ако знае да ми каже...
I never meant it to turn out like this
I'm a mess with no way out of this loneliness
No way, see I've walked through every single doorway
No way, I've driven down every single highway
No way, I'm swimming through the oceans, rivers, lakes and bays
There's no way
Oh I've tried his way and her way and my way
There's still no way
I may be here tomorrow, but I don't know
I don't know
вторник, 23 ноември 2010 г.
Детство мое...
Седнах в киното, сякаш на възможно най-централното място, пред огромният екран. Седнах и не очаквах нищо. Бях по-заета от това да съжалявам, че не съм с подходящата компания, вместо да се съсредоточа над филма, който трябваше да гледам. Неуспешни и успешни шегички, доза празни приказки и ето... екрана светна, а светлините загаснаха. Бях сама с нещо забравено. Нещо толкова Мое. Нещо толкова обичано.
Музиката, познатите герои, тъжната история. Всичко беше хубаво и докосващо. Някак компенсира за нехаресаните от мен предни филми. Този филм беше направен както трябва. Историята се развиваше последователно, акцентите бяха поставени правилно, драматичните сцени бяха на място, а накрая не останах с усещането, че филма е свършил по средата, макар и това да беше само половината история на 7-мата книга.
Беше хубаво, но и тъжно. Тъжно е, защото свършва. Това е краят на историята. Не мога да не направя асоциация... защото това е, което правя аз... свързвам и асоциирам всичко, за да си изградя смисъл, дори там, където го няма.
7-8 години на общо чакане. Общо вълнуване. Общо ходене до книжарницата. Общо ходене на кино. Общо... На равно с всичко друго, правено заедно...което дори не искам да започвам да описвам, изграждащо стабилност, която вече не усещам. После свърши. Пътищата се разделиха. А сега свършва и вълшебната история. Хедуиг и Доби са мъртви, а на нашите герои им предстои последната битка.
Свършиха книгите, свършват филмите, свършва магията... свършва детството.
Музиката, познатите герои, тъжната история. Всичко беше хубаво и докосващо. Някак компенсира за нехаресаните от мен предни филми. Този филм беше направен както трябва. Историята се развиваше последователно, акцентите бяха поставени правилно, драматичните сцени бяха на място, а накрая не останах с усещането, че филма е свършил по средата, макар и това да беше само половината история на 7-мата книга.
Беше хубаво, но и тъжно. Тъжно е, защото свършва. Това е краят на историята. Не мога да не направя асоциация... защото това е, което правя аз... свързвам и асоциирам всичко, за да си изградя смисъл, дори там, където го няма.
7-8 години на общо чакане. Общо вълнуване. Общо ходене до книжарницата. Общо ходене на кино. Общо... На равно с всичко друго, правено заедно...което дори не искам да започвам да описвам, изграждащо стабилност, която вече не усещам. После свърши. Пътищата се разделиха. А сега свършва и вълшебната история. Хедуиг и Доби са мъртви, а на нашите герои им предстои последната битка.
Свършиха книгите, свършват филмите, свършва магията... свършва детството.
събота, 20 ноември 2010 г.
soon?
Пръснато. Всичко е пръснато и хаотично. Трябва ми подреденост. За да знам от къде да почна и на къде да отида. Но всичко е хаотично.
И съм едновременно стегната и събрана и в същото време неадекватна и разпиляна. На моменти се усещам сама, а в следващият момент ме притеснява нечие присъствие. Сякаш губя способности да се свързвам с хората. Да се завързвам за тях. Но всъщност се плаша много, колко съм се вързала за някои. Уж е едно, пък е друго...
И като типичното мен... онова типично мен, което не успява да се промени, имам чувството, че това е лош сън, който скоро ще свърши. Сякаш някой ще ме събуди. И единственото нещо, за което се оглеждам с желание е нещото, което ще сложи край на тази неадекватност. Нещо познато. Нещо, което обичам. Всяко дребно такова нещо е като светеща светулчица по тъмния път. Всяка дума, песен, човек, който ме връща назад... И го възвеличавам и ми дава заряд. Трябва ми голяма доза... Макар и да осъзнавам, че вече съм на различен път. Старото е старо. Няма да се върне. Трябва да се наместя в новото. А така не ми се иска...
See you soon...
неделя, 14 ноември 2010 г.
Вкъщи ♥
Обичам да се прибирам вкъщи, когато ми е изморено. Тогава оценявам колко е прекрасно тук. От светлината, през ароматите и до това как звукът от песните, които слушам се отразяват от предметите, та чак до приятното усещане, което получавам от допира до килима. Атмосферата. Спокойствието.
И си седя сама в стаята, но не съм самотна. Бях по-самотна сред хората. Сред шума и изтърканото нищо. Сред шегите, недоизказаните неща, скритите мисли и старанието да си друг. Сред обвинителните нотки, напразното терзане и безсмислието.
Вкъщи <3
Въздухът е друг. Не мирише на цигари, бира или нечий парфюм. На зима или на изгорели газове. Няма хора, които да те гледат или да не те гледат. Хора, които да не ти обръщат внимание. Липса на старание, което знаеш, че трябва да покажеш. Тук не трябва. Тук не трябва нищо. Всичко си е на мястото.
А скоро ще си легна. И единственото, което ме спира да се чувствам напълно щастлива, са онези надигащи се копнежи и мисли, онзи познат път, по който май няма да стигна до никъде, но от който не мога да се махна.
Но няма да мисля за това сега. Само ще го усещам. По възможност по-смътно. И ще се потопя във звученето, на моето вкъщи.
И си седя сама в стаята, но не съм самотна. Бях по-самотна сред хората. Сред шума и изтърканото нищо. Сред шегите, недоизказаните неща, скритите мисли и старанието да си друг. Сред обвинителните нотки, напразното терзане и безсмислието.
Вкъщи <3
Въздухът е друг. Не мирише на цигари, бира или нечий парфюм. На зима или на изгорели газове. Няма хора, които да те гледат или да не те гледат. Хора, които да не ти обръщат внимание. Липса на старание, което знаеш, че трябва да покажеш. Тук не трябва. Тук не трябва нищо. Всичко си е на мястото.
А скоро ще си легна. И единственото, което ме спира да се чувствам напълно щастлива, са онези надигащи се копнежи и мисли, онзи познат път, по който май няма да стигна до никъде, но от който не мога да се махна.
Но няма да мисля за това сега. Само ще го усещам. По възможност по-смътно. И ще се потопя във звученето, на моето вкъщи.
четвъртък, 11 ноември 2010 г.
Човек може всичко!
When you're too in love to let it go
But if you never try you'll never know
Just what you're worth
Да. Не трябва никога да го забравяме. Когато ни е най-тежко, можем да се справим. Когато си мислим, че има нещо, което не можем - можем да се справим. Когато нещо ни се струва прекалено гадно - можем да се справим.
И не е приятно. Не е лесно. Но можеш всичко.
You can let it go...
But if you never try you'll never know
Just what you're worth
Да. Не трябва никога да го забравяме. Когато ни е най-тежко, можем да се справим. Когато си мислим, че има нещо, което не можем - можем да се справим. Когато нещо ни се струва прекалено гадно - можем да се справим.
И не е приятно. Не е лесно. Но можеш всичко.
You can let it go...
вторник, 9 ноември 2010 г.
А уж е просто...
Винаги са ме обвинявали в затвореност, дръпнатост, снобарство дори. Въпреки че след като ме опознаят, казват, че е нищо общо с мен. Аз явно изглеждам трудно достъпна. Но не мисля, че е така.
Толкова е просто всъщност. Чак ме е яд. Просто е, а не се получава... Защо? Защото се намесват само хора, на които не им пука особено... и всеки път е грешно, неистинско или прекалено развлечено. Намесват се и без да знаят, са стигнали до там, до където никой друг не е. Защото са настоявали по правилния начин. А после си тръгват. Или нещата се изкривяват. И трябва сама да си оправям кашата.
Всъщност ми трябва малко, но ми трябва нещо специфично. Не искам много, искам нещо определено. Виждам колко лесно може да се получи... само някой да се опита истински...
Но няма никой... А аз се чувствам все по-далечна от всичко и всички...
"Ти си лесна :D" ...ами всъщност...
А защо тогава не се получава (: ?
Тези дни в главата ми се въртят нечии чужди думи... "Явно не си струвам." И знам, че са грешни... или поне би трябвало да са. Но са толкова на място. Не си струвам опита.
'Cause all you need to save me is to intervene
Яд ме е, че става толкова лесно. Яд ме е, че нося следи от всеки, който е успявал да ми влезе под кожата по някакъв начин... нося ги, а няма смисъл. Защото всички си тръгват... никой не остава, за нещо повече от белег...
И звученето на Деми Ловато е някак прекалено момичешко, но всъщност има доста смислени текстове. Чак е очудващо как ми се връзват някои от тях о.о Харесвам Деми Ловато.
Толкова е просто всъщност. Чак ме е яд. Просто е, а не се получава... Защо? Защото се намесват само хора, на които не им пука особено... и всеки път е грешно, неистинско или прекалено развлечено. Намесват се и без да знаят, са стигнали до там, до където никой друг не е. Защото са настоявали по правилния начин. А после си тръгват. Или нещата се изкривяват. И трябва сама да си оправям кашата.
Всъщност ми трябва малко, но ми трябва нещо специфично. Не искам много, искам нещо определено. Виждам колко лесно може да се получи... само някой да се опита истински...
Но няма никой... А аз се чувствам все по-далечна от всичко и всички...
"Ти си лесна :D" ...ами всъщност...
А защо тогава не се получава (: ?
Тези дни в главата ми се въртят нечии чужди думи... "Явно не си струвам." И знам, че са грешни... или поне би трябвало да са. Но са толкова на място. Не си струвам опита.
'Cause all you need to save me is to intervene
Яд ме е, че става толкова лесно. Яд ме е, че нося следи от всеки, който е успявал да ми влезе под кожата по някакъв начин... нося ги, а няма смисъл. Защото всички си тръгват... никой не остава, за нещо повече от белег...
И звученето на Деми Ловато е някак прекалено момичешко, но всъщност има доста смислени текстове. Чак е очудващо как ми се връзват някои от тях о.о Харесвам Деми Ловато.
понеделник, 8 ноември 2010 г.
Сутрин.
- " ..ми не знам защо така се получава...
- Аз ти казах. Така боли, когато си изнервена.
- Ама аз не съм изнервена! Защо да съм? Добре съм си.
- Е не си изнервена ама... си изнервена.
- Е защо?
- Ами защото искаш разни неща... ама няма.
- ... "
сряда, 3 ноември 2010 г.
Градски шум.
Седях си в автобуса и наблюдавах как лъчите се стелят през леката мъгла. Цветовете се размиваха и всичко изглеждаше слънчево и жълто-кафяво. Добре съм.
Правя си задачите на контролното. Получават се. Нищо не ме пришпорва, нищо не ме притеснява. Добре съм.
Стоя си на спирката, за да се прибера вкъщи. Вече е тъмно. Въздухът мирише много хубаво - на зима, нечий приятен парфюм и изгорели газове в степен, в която ти става уютно. Добре съм.
Седейки сама сред непознати хора, на студената тъмна пейка, осъзнах, че имам само Сега. Само сегашния момент съществува. Миналото няма значение. Бъдещето не съществува. Само сега. Сегашния момент. Няма значение, какво си имал в миналото и дали си бил добре, ако сега не си, ако сега нямаш. Няма значение какво си мислиш за бъдещето, защото то винаги е нещо различно, от това което си си мислел.
Пътувах си в автобуса и си спомнях за преди. Стана ми гадно. Стана ми гадно от спомена за най-хубавите ми моменти. Стана ми гадно, за нещата които обичах/м. Не искам да си спомням. Не искам да ми е гадно. Безсмислено е да се връщаш към нещо изчезнало и да очакваш, че то ще продължава да е там.
Имам Сега. Макар да нямам много в Сега, знам че имам само него. И се вкопчвам, защото миналото не съществува, а бъдещето е измамно. За това ще си седя на спирката сама и ще дишам хубавия въздух, слушайки градския шум.
Правя си задачите на контролното. Получават се. Нищо не ме пришпорва, нищо не ме притеснява. Добре съм.
Стоя си на спирката, за да се прибера вкъщи. Вече е тъмно. Въздухът мирише много хубаво - на зима, нечий приятен парфюм и изгорели газове в степен, в която ти става уютно. Добре съм.
Седейки сама сред непознати хора, на студената тъмна пейка, осъзнах, че имам само Сега. Само сегашния момент съществува. Миналото няма значение. Бъдещето не съществува. Само сега. Сегашния момент. Няма значение, какво си имал в миналото и дали си бил добре, ако сега не си, ако сега нямаш. Няма значение какво си мислиш за бъдещето, защото то винаги е нещо различно, от това което си си мислел.
Пътувах си в автобуса и си спомнях за преди. Стана ми гадно. Стана ми гадно от спомена за най-хубавите ми моменти. Стана ми гадно, за нещата които обичах/м. Не искам да си спомням. Не искам да ми е гадно. Безсмислено е да се връщаш към нещо изчезнало и да очакваш, че то ще продължава да е там.
Имам Сега. Макар да нямам много в Сега, знам че имам само него. И се вкопчвам, защото миналото не съществува, а бъдещето е измамно. За това ще си седя на спирката сама и ще дишам хубавия въздух, слушайки градския шум.
вторник, 2 ноември 2010 г.
I want to be lucky
Пробвали ли сте да напишете думата "влюбване" в гугъл преводача? На английски го превежда "crush" хаха Единствената думичка, която гугъл използва, за да преведе "влюбване" на английски е думата за разбиване. А тъй като тези дни много си мисля за влюбването, мисля че разбирам точно какво се "разбива" когато се влюбиш.
А всичко се започна с това, преди няколко дни. Пусна ми се случайно на уинампа и го изслушах, цялото. Върна ме толкова назад. Когато бях на 12-13. Изведнъж ме връхлетяха старите усещания. Спомних си трепета, очакването новата книга да излезе, поглъщането на вече излезлите. Онази атмосфера вътре в мен, която не мога да опиша, и която, убедена съм, само човек, който е изживял същото, ще разбере. Усещането, че си част от тази магия. Забравянето на всичко друго, докато четеш. И още, и още куп други прекрасни неща, които изпитвах като малка. Ех, вече не е същото. Макар, че винаги ще е огромна част от моето сърце ^^
Та... да се върна на темата. Слушам си аз Hedwig's theme и си помислих "Леле колко много обичах това преди" и се замислих, че още го обичам, а онова преди си беше по-скоро влюбване. И ми проблясна. Влюбване!
И както обичам да правя от тези разсъждения стигнах до други, съвсем различни (или не толкова различни). Припомних си за Влюбването... За онези "Ах..." неща, които даже не мога да си представя да опиша. Онова знание, че нещо е повече. Че нещо е специално и съществува някъде в твоя свят. Нещо е Светещо и даже прави другите неща по-добри. А ти можеш да се докоснеш до него! Онова усещане за пълнота и пеперудки... даже не в стомаха, ами по кожата. Сиянието. Ах... искам... липсва ми.
Тези дни се запознах с толкова много хора. Някои ме впечатлиха, но за кратко. Други се опитах да харесам, но не можах. И само се оглеждам и всичко ми се вижда студено.
Искам нещо да ме впечатли. Някой. Да ме впечатли нечий смях, начин на говорене. Да възвелича нечий нос или отенък на очите. Нечий начин на разсъждение, поглед към света, знания. Чувство за хумор. Пълен комплект. Нещо да ме кара да се движа. Нещо да ме тегли.
И знам, че всичко е въпрос на поглед. И знам, че човек става прекрасен, ако ти го сложиш на пиедестал. Но има голяма доза магия, която не можеш да контролираш. И тази магия прави живота прекрасен. И всички я търсят, всички я искат. Има огромна доза късмет. Не дойде ли време да излезе и моя късмет?
Искам да се влюбя в Човек. Не в нечие отношение или внимание, а в Човек. Искам да "не си вярвам на късмета" и "имам чувството, че сънувам". Искам да...
...споделено.
И как няма да е разбиване? Разбива ти границите, до които приемаш даден човек до себе си. Разбива реалистичната гледна точка, представата за света, ограничеността... Може би е вредно, ако не попаднеш на подходящ човек. Но няма ли да си най-големия късметлия, ако попаднеш на точния? А и защо би предпочел да си реалист, вместо това да си щастливец?
А всичко се започна с това, преди няколко дни. Пусна ми се случайно на уинампа и го изслушах, цялото. Върна ме толкова назад. Когато бях на 12-13. Изведнъж ме връхлетяха старите усещания. Спомних си трепета, очакването новата книга да излезе, поглъщането на вече излезлите. Онази атмосфера вътре в мен, която не мога да опиша, и която, убедена съм, само човек, който е изживял същото, ще разбере. Усещането, че си част от тази магия. Забравянето на всичко друго, докато четеш. И още, и още куп други прекрасни неща, които изпитвах като малка. Ех, вече не е същото. Макар, че винаги ще е огромна част от моето сърце ^^
Та... да се върна на темата. Слушам си аз Hedwig's theme и си помислих "Леле колко много обичах това преди" и се замислих, че още го обичам, а онова преди си беше по-скоро влюбване. И ми проблясна. Влюбване!
И както обичам да правя от тези разсъждения стигнах до други, съвсем различни (или не толкова различни). Припомних си за Влюбването... За онези "Ах..." неща, които даже не мога да си представя да опиша. Онова знание, че нещо е повече. Че нещо е специално и съществува някъде в твоя свят. Нещо е Светещо и даже прави другите неща по-добри. А ти можеш да се докоснеш до него! Онова усещане за пълнота и пеперудки... даже не в стомаха, ами по кожата. Сиянието. Ах... искам... липсва ми.
Тези дни се запознах с толкова много хора. Някои ме впечатлиха, но за кратко. Други се опитах да харесам, но не можах. И само се оглеждам и всичко ми се вижда студено.
Искам нещо да ме впечатли. Някой. Да ме впечатли нечий смях, начин на говорене. Да възвелича нечий нос или отенък на очите. Нечий начин на разсъждение, поглед към света, знания. Чувство за хумор. Пълен комплект. Нещо да ме кара да се движа. Нещо да ме тегли.
И знам, че всичко е въпрос на поглед. И знам, че човек става прекрасен, ако ти го сложиш на пиедестал. Но има голяма доза магия, която не можеш да контролираш. И тази магия прави живота прекрасен. И всички я търсят, всички я искат. Има огромна доза късмет. Не дойде ли време да излезе и моя късмет?
Искам да се влюбя в Човек. Не в нечие отношение или внимание, а в Човек. Искам да "не си вярвам на късмета" и "имам чувството, че сънувам". Искам да...
...споделено.
И как няма да е разбиване? Разбива ти границите, до които приемаш даден човек до себе си. Разбива реалистичната гледна точка, представата за света, ограничеността... Може би е вредно, ако не попаднеш на подходящ човек. Но няма ли да си най-големия късметлия, ако попаднеш на точния? А и защо би предпочел да си реалист, вместо това да си щастливец?
сряда, 27 октомври 2010 г.
Глупаво въображение.
Кое заслужава запечатване, отбелязване или подчертаване? Кое прави дадено нещо вдъхновено или го оставя просто сиво и ежедневно? Кои мисли си заслужават да ги споделиш и кои не?
Днес например си мислех за доста неща. Всъщност цял месец си мисля за много неща. Не мисля единствено през уикендите и то ако правя нещо през тях.
Отчаянието например е нещо, което ме плаши. То те кара да гледаш всичко като черно и бяло или само бяло, в зависимост от това, от какво си отчаян. Мисля, че човек е Човек, само когато не е отчаян от нищо. Когато може да се чувства свободен и непритиснат от време, обстоятелства или хора. Отчаянието те кара да правиш грешки или да си мислиш, че искаш да правиш грешки.
А какво са грешките? Толкова ли е лошо да ги правиш? Не е ли хубаво някой ден да си кажеш "е, направих нещо глупаво, беше грешка, но не съжалявам"? Не знам, дали е възможно човек да си каже нещо такова. Аз лично установих, че никога нищо глупаво не съм правила. Глупавите неща в живота ми са плод на бездействие.
Грешките живот ли са? И възможно ли е да получиш нещо и без да си рискувал някоя и друга грешка? Нужно ли е да направиш нещо крайно, за да се почувстваш истински жив?
Аз съм едно глупаво момиче. Винаги съм била глупаво момиче. Като малко - прекалено драматизиращо, като по-голямо - прекалено безучастно, но през годините съм си все същото глупаво момиченце (:
Will we receive without ever asking?
I'm just curious
И всъщност като се замислих за първи път над тази песен, получих нещо, без да съм го искала. Но то е толкова въображаемо и далечно, че въпреки, че ми изпълва половината ежедневие, не ми влияе добре (:
Дали го получих или само ми бе показано, колкото да ми задълбочи въображението още повече?
Омръзва ми от илюзии и образи. Искам нещо истинско.
Днес например си мислех за доста неща. Всъщност цял месец си мисля за много неща. Не мисля единствено през уикендите и то ако правя нещо през тях.
Отчаянието например е нещо, което ме плаши. То те кара да гледаш всичко като черно и бяло или само бяло, в зависимост от това, от какво си отчаян. Мисля, че човек е Човек, само когато не е отчаян от нищо. Когато може да се чувства свободен и непритиснат от време, обстоятелства или хора. Отчаянието те кара да правиш грешки или да си мислиш, че искаш да правиш грешки.
А какво са грешките? Толкова ли е лошо да ги правиш? Не е ли хубаво някой ден да си кажеш "е, направих нещо глупаво, беше грешка, но не съжалявам"? Не знам, дали е възможно човек да си каже нещо такова. Аз лично установих, че никога нищо глупаво не съм правила. Глупавите неща в живота ми са плод на бездействие.
Грешките живот ли са? И възможно ли е да получиш нещо и без да си рискувал някоя и друга грешка? Нужно ли е да направиш нещо крайно, за да се почувстваш истински жив?
Аз съм едно глупаво момиче. Винаги съм била глупаво момиче. Като малко - прекалено драматизиращо, като по-голямо - прекалено безучастно, но през годините съм си все същото глупаво момиченце (:
Will we receive without ever asking?
I'm just curious
И всъщност като се замислих за първи път над тази песен, получих нещо, без да съм го искала. Но то е толкова въображаемо и далечно, че въпреки, че ми изпълва половината ежедневие, не ми влияе добре (:
Дали го получих или само ми бе показано, колкото да ми задълбочи въображението още повече?
Омръзва ми от илюзии и образи. Искам нещо истинско.
понеделник, 25 октомври 2010 г.
Имам само думи...
constantly talking isn't nessesarily communicating
Гледах този филм отдавна. Не бях му обръщала такова голямо внимание. Днес обаче попаднах на този цитат, който странно хармонизира с мислите ми напоследък.
Не искаш да си неразбран. Искаш да се докосваш до хората и те да се докосват до теб. Почваш да говориш... говориш, говориш, говориш... Хората си мислят, че като говориш по много, не казваш нещо смислено и не слушат, а ти понеже се чувстваш неразбран, започваш да говориш още повече... Накрая в паниката губиш съвсем, сякаш.
Млъкваш. Ставаш "асоциален".
Винаги съм ценяла мълчанието. Ако можех да избирам как да общувам с хората - с мисли или с думи, щях да гласувам с всичките си крайници за първия вариант. Но не може... Имам само думи (:
Нашите все ми разправят, че като съм била малка дълго време не съм говорела. Общувала съм с жестове и звуци. След това изведнъж рязко съм започнала да говоря. Да говоря по много. Да питам по много. Казвали са ми "Защотка" хаха
Казват, че не съм се променила. Или много им мълча, или много им говоря.
Твърдят, че и леко снобарското отношение към хората, което имам (но отричам да имам) също е останало от първите ми години. Не съм харесвала всички хора. Не съм "можела" с всички. Била съм си "избирала" хората.
Та дали е вярно? С някои неща просто си се раждаш. Такъв си си. Точка. Колкото и да се стремиш към нещо друго, няма как да ти се получи.
И понякога виждаш как изпускаш дадена комуникация. Разминавате се с хората. Виждаш ги и те са различни. А ти се взираш в тях и не оценяваш новото, защото искаш да видиш старото. Искаш да видиш това, което познаваш в този човек. Това, с което си успял да комуникираш някога... Дали е още там? Или с промяната изчезва онова, което някога е било постигнато?
So you don't know where you're going
But you want to talk
And you feel like you're going where you've been before
You'll tell anyone who will listen but you feel ignored
Nothing's really making any sense at all
Let's talk
Let's talk
събота, 23 октомври 2010 г.
Urge
Стоя си недоспала и с полу-заглъхнало ляво ухо, имам чувството, че очите ми влизат навътре, и физически съм изморена от приятни преживявания. Тази умора ми действа някак наобратно емоционално - кара ме да искам да правя още и още и още неща... Да не се спирам, да ходя навсякъде, да направя всичко приятно на тоя свят, да изпитам всяка възможна приятна емоция и да не спирам с това. Да правя завладяващи, всепоглъщащи, разбиващи прекрасни неща... И все пак съм изморена и знам, че малко ми трябва. Лесно се насищам.
Хваща ме малко страх. Страх, че ще изпусна. Има толкова много неща, които не съм изживяла. Толкова много..., които толкова време съм си представяла и премисляла, че си мисля, че знам какво е. Но се лъжа. Не знам какво е. Сигурна съм, че ще е 100 пъти по-хубаво отколкото съм си представяла, сигурна съм, че ще има неща, които няма как да си представя и са много по-хубави от каквато и да е фантазия...
Все забравям, че никога не си разбрал нещо напълно, ако не го изпиташ по някакъв начин, първо. Това прави животът толкова интересен.
***
И няколко часа след като написах това се озовах сред хора. Във почти вълшебна обстановка. Лунна светлина, бързо движещи се облаци и красиви звуци от китара. Добронамерени познати и непознати. Разговори, смях... приятно ^^
А после разговор насаме и бира хаха Бира. Не била толкова лоша. Замайване. Позабравен сериал. Сладък сън...
Искам още...
Не искам застой. Искам движение. Искам неща да се Случват. Приятни неща. Истински неща.
Саундтрака на този бирен уикенд е някаква смесица между БТР, System of a down и една песен на Vast.
Искам да го запомня. Да го запечатам... Целия уикенд ^^
Хваща ме малко страх. Страх, че ще изпусна. Има толкова много неща, които не съм изживяла. Толкова много..., които толкова време съм си представяла и премисляла, че си мисля, че знам какво е. Но се лъжа. Не знам какво е. Сигурна съм, че ще е 100 пъти по-хубаво отколкото съм си представяла, сигурна съм, че ще има неща, които няма как да си представя и са много по-хубави от каквато и да е фантазия...
Все забравям, че никога не си разбрал нещо напълно, ако не го изпиташ по някакъв начин, първо. Това прави животът толкова интересен.
***
И няколко часа след като написах това се озовах сред хора. Във почти вълшебна обстановка. Лунна светлина, бързо движещи се облаци и красиви звуци от китара. Добронамерени познати и непознати. Разговори, смях... приятно ^^
А после разговор насаме и бира хаха Бира. Не била толкова лоша. Замайване. Позабравен сериал. Сладък сън...
Искам още...
Не искам застой. Искам движение. Искам неща да се Случват. Приятни неща. Истински неща.
Саундтрака на този бирен уикенд е някаква смесица между БТР, System of a down и една песен на Vast.
Искам да го запомня. Да го запечатам... Целия уикенд ^^
петък, 15 октомври 2010 г.
Предопределено?
"Господ не ти дава хората, които искаш.Той ти дава хората, от които имаш нужда -да ти помагат, да те нараняват, да те изоставят, да те обичат и да те направят човека, който е предопределено да станеш."
Какви хора имате сега до себе си? Някой обича ли ви? Наранява ли ви? Изоставя...?
Разсъждавам доста за тези неща напоследък. Кой е до мен и защо? През последните години съм наблюдавала какво влияние имах над хора. Виждах и какво влияние имат дадени хора над мен. Сега ситуацията ми се промени. Отношение, с което бях привикнала в продължение на години, изведнъж просто изчезна. Наоколо се напълни с непознати и далечни хора, с минимум интерес към мен... и може би минимум интерес от моя страна, към тях.
Опитвам да погледна по-философски на нещата. За да намеря някакъв смисъл и логика. За съжаление, за да погледнеш нещо философски, първо трябва да мине време. Време, което в момента се точи. Време, което ме плаши. Не знам какъв човек е предопределено да стана. Край мен е пълно с момичета, като които не искам да съм. Отношения, които винаги съм мислила за безсмислени и само за запълване на времето, сега ми се оказват основни. Досаждам и тежа, вместо да подкрепям и помагам. Чувствам се като неадекватно пале в неизгодна позиция. Не знам... май не съм схванала цялата идея.
Обяснявах преди време, че не е важно да има хора край теб, а да усещаш хора вътре в себе си. Да приемеш някого навътре е задължително, ако искаш да усетиш приятелство... А сега се чувствам неспособна да направя нещо такова (:
Предопределено. От кого ли е предопределено? И задължително ли е да трябва да станеш добър човек? Може да ти е предопределено да станеш злобен и самотен старец, например.
Какви хора имате сега до себе си? Някой обича ли ви? Наранява ли ви? Изоставя...?
Разсъждавам доста за тези неща напоследък. Кой е до мен и защо? През последните години съм наблюдавала какво влияние имах над хора. Виждах и какво влияние имат дадени хора над мен. Сега ситуацията ми се промени. Отношение, с което бях привикнала в продължение на години, изведнъж просто изчезна. Наоколо се напълни с непознати и далечни хора, с минимум интерес към мен... и може би минимум интерес от моя страна, към тях.
Опитвам да погледна по-философски на нещата. За да намеря някакъв смисъл и логика. За съжаление, за да погледнеш нещо философски, първо трябва да мине време. Време, което в момента се точи. Време, което ме плаши. Не знам какъв човек е предопределено да стана. Край мен е пълно с момичета, като които не искам да съм. Отношения, които винаги съм мислила за безсмислени и само за запълване на времето, сега ми се оказват основни. Досаждам и тежа, вместо да подкрепям и помагам. Чувствам се като неадекватно пале в неизгодна позиция. Не знам... май не съм схванала цялата идея.
Обяснявах преди време, че не е важно да има хора край теб, а да усещаш хора вътре в себе си. Да приемеш някого навътре е задължително, ако искаш да усетиш приятелство... А сега се чувствам неспособна да направя нещо такова (:
Предопределено. От кого ли е предопределено? И задължително ли е да трябва да станеш добър човек? Може да ти е предопределено да станеш злобен и самотен старец, например.
понеделник, 11 октомври 2010 г.
Завинаги.
Искам да пиша. От дни. Но не подхващам нищо, защото в главата ми е пълно с безброй теми, които в основата си водят до едно и също. Едно и също, което в последните 2 седмици изливам навсякъде и пред всеки с нетипична за мен словоохотливост. Изтича ми от устата, изпод пръстите, имам чувството, че ми излиза и през очите, и ушите, и носа вече... Мислех, че като изтече ще мога да се огледам на чисто. Да се събера. Да се сглобя наново. Да стана приятна. Да стана "за пред хората". Но откривам, че колкото повече изливам, толкова повече се насъбира. Странно, но факт.
Време е да спра.
Знам, че едва ли ще стане толкова рязко. Може би ще трябва да се подсещам няколко пъти. Но трябва да спра. Да се пренастроя. Да се изградя. Да се подредя. Това, което се държи така пред хората в последните седмици, не го познавам. Не съм аз. Толкова много грешни първи впечатления -.-
Аз не обичам да се оплаквам на малко познати хора. Не съм беззащитна. Не съм дете. Мога и сама. Не винаги съм била с някого. Добре си се справях и сама.
Защо забравих това? Защо неадекватността измества всичко ценно, което съм? Не знам. Може би това ми е най-голямата слабост - неадекватността, когато ми е трудно.
Но една песен, сякаш накара парченца от разбити, стари основи, в мен да светнат.
Като проблясък, на нещо, което си мислиш, че вече го няма. Но не. Тук са си. Счупени, може би. Но материалите са в мен. Мога да се изградя наново. Ще ми е по-трудно, може би, но и ще стана по-здрава така.
Имам нужда от Coldplay, от Charmed, от Amelie, от The Secret и от още много позабравени от мен неща, които са ми помагали да откривам истини и неистини, които са ме карали да ги чувствам мои. И тогава ще бъде лято, като в дългите детски дни, това което в нас остана... завинаги (:
Време е да спра.
Знам, че едва ли ще стане толкова рязко. Може би ще трябва да се подсещам няколко пъти. Но трябва да спра. Да се пренастроя. Да се изградя. Да се подредя. Това, което се държи така пред хората в последните седмици, не го познавам. Не съм аз. Толкова много грешни първи впечатления -.-
Аз не обичам да се оплаквам на малко познати хора. Не съм беззащитна. Не съм дете. Мога и сама. Не винаги съм била с някого. Добре си се справях и сама.
Защо забравих това? Защо неадекватността измества всичко ценно, което съм? Не знам. Може би това ми е най-голямата слабост - неадекватността, когато ми е трудно.
Но една песен, сякаш накара парченца от разбити, стари основи, в мен да светнат.
Като проблясък, на нещо, което си мислиш, че вече го няма. Но не. Тук са си. Счупени, може би. Но материалите са в мен. Мога да се изградя наново. Ще ми е по-трудно, може би, но и ще стана по-здрава така.
Имам нужда от Coldplay, от Charmed, от Amelie, от The Secret и от още много позабравени от мен неща, които са ми помагали да откривам истини и неистини, които са ме карали да ги чувствам мои. И тогава ще бъде лято, като в дългите детски дни, това което в нас остана... завинаги (:
сряда, 6 октомври 2010 г.
Не първото, а второто...
Почти... почти имаш какво да правиш, почти имаш на кого да разчиташ, почти имаш задължения, почти имаш с какво да се забавляваш, почти обичаш, почти те обичат, почти си вярваш, почти усещаш, почти можеш да си представиш, почти ти е ясно, почти свикваш, почти не те е страх.... почти живееш.
И кой казва, че първите неща са най-страшни? На мнение съм, че вторите са къде, къде по-трудни.
Пример. Зала пълна с много хора. Отиваш и заговаряш някого. Първата крачка е почти лесна. Но какво става после? Предполага ли се, да се мъкнеш с него? А после, на другия ден? Когато той се прави, че не те вижда, трябва ли да отидеш при него? Да го заговориш пак. Да се поинтересуваш пак. Да не се откажеш предварително.
Или ако знаеш, какво точно ще ти се случи когато ти правят гастроскопия ще ти е много по-трудно да отидеш втори път, отколкото първия, когато си нямал пълна представа.
Или когато ти се е случвало да се оплиташ в собствените си мисли по някой, ще ти е много по-трудно да си го позволиш втори път...
По-трудно е да знаеш, че някой ще си тръгне, когато преди това си усетил какво е някой да си тръгне.
Когато не знаеш, можеш да си позволиш да приемеш по-благоприятни представи за истина (:
Не първото, а второто е най-трудно... Когато знаеш какво е, но нищо друго освен знанието ти, не се е променило.
Почти усещаш, почти виждаш нещата ясно, почти не си сам... почти, ама не напълно (:
И кой казва, че първите неща са най-страшни? На мнение съм, че вторите са къде, къде по-трудни.
Пример. Зала пълна с много хора. Отиваш и заговаряш някого. Първата крачка е почти лесна. Но какво става после? Предполага ли се, да се мъкнеш с него? А после, на другия ден? Когато той се прави, че не те вижда, трябва ли да отидеш при него? Да го заговориш пак. Да се поинтересуваш пак. Да не се откажеш предварително.
Или ако знаеш, какво точно ще ти се случи когато ти правят гастроскопия ще ти е много по-трудно да отидеш втори път, отколкото първия, когато си нямал пълна представа.
Или когато ти се е случвало да се оплиташ в собствените си мисли по някой, ще ти е много по-трудно да си го позволиш втори път...
По-трудно е да знаеш, че някой ще си тръгне, когато преди това си усетил какво е някой да си тръгне.
Когато не знаеш, можеш да си позволиш да приемеш по-благоприятни представи за истина (:
Не първото, а второто е най-трудно... Когато знаеш какво е, но нищо друго освен знанието ти, не се е променило.
Почти усещаш, почти виждаш нещата ясно, почти не си сам... почти, ама не напълно (:
събота, 2 октомври 2010 г.
събота, 25 септември 2010 г.
Давещо дълбоко
Случвало ли ви се е някой да ви събуди насред дълбок сън? Да сте в едно такова полу-сънуващо състояние? Тогава се обиждате и стряскате от всичко. Сърцето ви бие учестено. Виждате замъглено. Говорите като малко дете. Правите от мухата слон, драматизирате... може би. А може би е защото още не сте се завърнали от дълбочината на съня си. Не сте приключили сънуването, онова пътуване до вътрешния ви свят, където всичко е емоции и усещания.
Емоции. Усещания. Учудващо е колко дълбоки могат да бъдат понякога. Те са нещо уж ирационално, което може да възникне от нещо непонятно за околните, непонятно дори за теб, но колкото по-дълбоки и ирационални са, толкова повече действаш първично и необосновано и си убеден, че това което изпитваш е истинско и вярно. То те води.
Освен емоции, човек притежава и разум. Разумът контролира емоциите, защото понякога те са съсипващи. Подтискащи, разбиващи, нелогични, развалящи нещата "за пред хората". Контролираш. Отсъждаш. Окастряш се като храст, запасваш се като дядо с дълъг потник, натъпкваш се като препълващата, раклата възглавница, обираш излишните емоции, предъвкваш ги... За да те води разумът.
Всичко е наред тогава. Когато е разумно. Когато е съобразено с всичко и всички.
Бях забравила колко дълбоки и всепоглъщащи са негативните усещания. Страхът, горчивината, голотата на усещането, че си сам, разочарованието, уплаха... уплаха. Усещането да си като малко дете, което има нужда да го хванат за ръка и да го спасят. Да се разплаче и да зарови глава някъде, а някой да повтаря "няма нищо. всичко е наред". Уплаха е внезапен. Появява се от даден фактор и те изкарва от релси. А веднъж излезеш ли от релси, всичко друго лесно се показва.
Никога не ме е бивало да изразявам собствените си усещания и емоции. Мразя когато емоциите ми се покажат, когато вместо да се приемат, те се гледат като нещо грозно и непривично. Сякаш правиш нещо лошо и престъпно. Сякаш си извънземно с емоции, които другите хора не усещат и не разбират. Сякаш за да получиш разбиране, трябва да... не знам какво, всъщност, иначе щях да пробвам, може би.
За това тъпчеш някъде. А когато нещо прелее чашата се появява огромна топка от всичко лошо, което усещаш и задръства входа/изхода. Бях забравила, че понякога имам нужда някой да ми помага да се справям с емоциите си. Бях забравила какво става, когато той не съществува.
А след задръстването седиш и се чувстваш отмалял. Толкова много напрежение се събира. Усещаш си всичките нервички изпънати като струни. А изход няма. Само страх. А напред? От същото по много.
Бях забравила колко лесно може да се развали нещо, което е било хубаво. Колко лесно нещо, за което си се подготвял, че ще е лошо се оказва по-лошо отколкото си си представял, че може да е. Как идва с цял пакет от неща, които не си успял да предвидиш. Като екстри в тарифният ти план. Минути в пакета "за приятели".
А още по-трудно е, когато хубавите неща, които си мислел, че ще те спасяват в такива моменти... изчезнат или просто си си ги измислял.
Бях забравила, колко дълбоко е. Тъмно, страшно и дълбоко, давещо и клаустрофобично... и задълбавам...
И не мога да се спра, и няма какво да ме спре.
Емоции. Усещания. Учудващо е колко дълбоки могат да бъдат понякога. Те са нещо уж ирационално, което може да възникне от нещо непонятно за околните, непонятно дори за теб, но колкото по-дълбоки и ирационални са, толкова повече действаш първично и необосновано и си убеден, че това което изпитваш е истинско и вярно. То те води.
Освен емоции, човек притежава и разум. Разумът контролира емоциите, защото понякога те са съсипващи. Подтискащи, разбиващи, нелогични, развалящи нещата "за пред хората". Контролираш. Отсъждаш. Окастряш се като храст, запасваш се като дядо с дълъг потник, натъпкваш се като препълващата, раклата възглавница, обираш излишните емоции, предъвкваш ги... За да те води разумът.
Всичко е наред тогава. Когато е разумно. Когато е съобразено с всичко и всички.
Бях забравила колко дълбоки и всепоглъщащи са негативните усещания. Страхът, горчивината, голотата на усещането, че си сам, разочарованието, уплаха... уплаха. Усещането да си като малко дете, което има нужда да го хванат за ръка и да го спасят. Да се разплаче и да зарови глава някъде, а някой да повтаря "няма нищо. всичко е наред". Уплаха е внезапен. Появява се от даден фактор и те изкарва от релси. А веднъж излезеш ли от релси, всичко друго лесно се показва.
Никога не ме е бивало да изразявам собствените си усещания и емоции. Мразя когато емоциите ми се покажат, когато вместо да се приемат, те се гледат като нещо грозно и непривично. Сякаш правиш нещо лошо и престъпно. Сякаш си извънземно с емоции, които другите хора не усещат и не разбират. Сякаш за да получиш разбиране, трябва да... не знам какво, всъщност, иначе щях да пробвам, може би.
За това тъпчеш някъде. А когато нещо прелее чашата се появява огромна топка от всичко лошо, което усещаш и задръства входа/изхода. Бях забравила, че понякога имам нужда някой да ми помага да се справям с емоциите си. Бях забравила какво става, когато той не съществува.
А след задръстването седиш и се чувстваш отмалял. Толкова много напрежение се събира. Усещаш си всичките нервички изпънати като струни. А изход няма. Само страх. А напред? От същото по много.
Бях забравила колко лесно може да се развали нещо, което е било хубаво. Колко лесно нещо, за което си се подготвял, че ще е лошо се оказва по-лошо отколкото си си представял, че може да е. Как идва с цял пакет от неща, които не си успял да предвидиш. Като екстри в тарифният ти план. Минути в пакета "за приятели".
А още по-трудно е, когато хубавите неща, които си мислел, че ще те спасяват в такива моменти... изчезнат или просто си си ги измислял.
Бях забравила, колко дълбоко е. Тъмно, страшно и дълбоко, давещо и клаустрофобично... и задълбавам...
И не мога да се спра, и няма какво да ме спре.
сряда, 22 септември 2010 г.
Разхвърляно.
В моменти като този оценявам абстрактното, като изкуство. Сигурно е доста освобождаващо, да можеш да изразиш себе си, да изразиш най-абстрактните си състояния на платно, за да можеш да ги видиш отстрани и те да станат по-логични...
Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам
Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха
Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.
А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...
Дано не ме дръпнат.
Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам
Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха
Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.
А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...
Дано не ме дръпнат.
петък, 17 септември 2010 г.
Електрони.
Свободен електрон. Вървях си към вкъщи и в съзнанието ми се повтаряше това... свободен електрон, свободен електрон... свободен...
Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?
А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?
Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?
Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.
Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?
А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?
Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?
Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.
неделя, 5 септември 2010 г.
Здрач
Онзи ден се прибирах към вкъщи вечерта. Беше едно такова сиво и сумрачно. Не само защото имаше облаци, стъмваше се.
Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.
Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.
Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.
За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.
Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...
Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.
Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.
Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.
За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.
Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...
петък, 3 септември 2010 г.
Топли дрехи
Никога не съм обичала да ходя по магазините за дрехи. Не ми харесва цялата идея да ходя и да меря и да избирам... досадна си е според мен цялата олелия покрай пазаруването. Но обичам, ах как обичам когато си купя нова шапка или нова чанта или нови кецове ♥
Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.
Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...
И за пореден път в моя блог ♥♥♥
Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.
Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...
И за пореден път в моя блог ♥♥♥
понеделник, 30 август 2010 г.
Просто си мисля...
Исках да пиша блог на тая тема през целия днешен ден. Имам теории, доказателства, хипотези и въпроси... Но не мога да ги изпиша сега, а и не знам дали си струва.
Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?
Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?
Имам нужда, но няма покритие -.-
Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.
Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me
Колко дълго трябва нещо да ти занимава вниманието, за да привикнеш към него? И не се ли получава една идея по-лесно отколкото трябва? Или пък напротив. По-трудно?
Мразя усещането, че ще се привържа към каквото не трябва. Най-вероятно няма да се привържа щом го мисля толкова. Но и да се спирам умишлено също не е особено приятно. Просто си мисля... дали да привикна?
Имам нужда, но няма покритие -.-
Не искам неща приключили, преди да са започнали... омръзна ми от приключващи неща.
Take me how I am
'cause you know I'll never change
I was born to stare
At who stares back at me
четвъртък, 26 август 2010 г.
Плавен преход?
Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?
Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections
Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.
Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.
Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.
Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?
I'll never find someone quite like you... again..
И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...
Can you feel what I can, almost everything?
Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections
Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.
Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.
Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.
Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?
I'll never find someone quite like you... again..
И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...
понеделник, 23 август 2010 г.
Нищо не ми е ясно.
Смятах да бойкотирам блога си. Има неща, които трябва да напиша. Неща, които искам да напиша, на хартия, но да ги напиша, означава да сложа окончателен край на нещо, а аз не искам. Та реших, че докато не напиша нещата, нищо няма да излезе изпод пръстите ми. Ще чакам да дойде последния момент и да пиша.... а след това... Кой знае?
Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?
Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.
Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.
Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.
И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.
Но днес сънувах нещо. Може би първият ми сън от седмици насам. Може би не съм спала нормално от седмици насам. Не знам. Прииска ми се да го разкажа. Отворих форума, отворих скайп... не... Отворих този сайт... ама нали съм блокирала?
Трябва да се отблокирам. Трябва да мога да пиша и да говоря, трябва да се движа и да не се задръствам с неща, които ми тежат, трябва да го правя, за себе си.
Отвикнах да си изписвам "прекалено поетичните" мисли. Приисква ми се даже да го изстрия този блог, но няма. Ще се отблокирам и когато дойде времето да Пиша, ще пиша хубаво, защото е важно. И това няма да е край. Просто нова фаза. Трябва да го вярвам.
Малко е гадно, че първият сън, който си помня от седмици насам, го запомних не толкова със сюжет, колкото с това как се чувствах насън. Чувствах се ужасно болна. Беше толкова реалистично. Всъщност това усещане си го има при мен, само че, в съня ми беше чисто и незаглушено от нищо друго. Не помня много от сюжета. Знам, че се качих на някаква кула, която всъщност приличаше на таван на къща от вътре. Беше старо, дървено и прашно. И ми беше болно, лошо... гадно. Исках да разгледам, исках да погледна от кулата (мисля, че бяхме на нещо като екскурзия, но се качих сама, не знам защо). Навън беше слънчево, защото виждах светлината как проникваше през огромни процепи. Обаче ми беше толкова лошо. Придвижвах се към стълбите, за да се махна и ми се налагаше да се подпирам, за да не падна случайно. Чувствах се толкова слаба и... хъх.
И се събудих и усещането продължи. Естествено по-разсеяно. Но все пак... И се стресирах. Имам чувството, че се съсипвам... отново. Трябва да се спра. Ще започна да пиша тук редовно, отново. Ще осмислям нещата, вместо да ги крия зад други неща за осмисляне, които накрая покривам с "не бе, ясно". Нищо не ми е ясно.
събота, 14 август 2010 г.
Грубо.
Преоткрих тази песен вчера. Действа ми много силно. Кара ме да се чувствам зле. Припомня ми отминали лоши атмосфери. Припомня ми, че те май се връщат. Гадно ми е докато я слушам, но и си избухвам вътрешно, защото песента ме кара да Се чувствам. Китарите, ритъмът, звукът, думите. Толкова са голи и груби.
сряда, 21 юли 2010 г.
Лента.
Сменям си песните в уинампа и всяка песен ме връща назад. Връща ме към изгубена вече атмосфера, напомня ми за затънали в прах вече човешки отношения, за безсмислени вече чувства, мисли и надежди с изтекъл срок на годност...
Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.
Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.
"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.
Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.
Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).
Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.
When I'm falling down, would you pick me up again?
Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.
Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.
Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.
Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.
"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.
Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.
Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).
Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.
When I'm falling down, would you pick me up again?
Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.
Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.
събота, 10 юли 2010 г.
Критикуване.
Критикуването е нещо, което винаги ме е сдухвало. Не ми харесва да ме критикуват. Не ми харесва, да се налага аз да критикувам някой друг. Но все пак се случва. Случва се по-често отколкото ми се иска... особено напоследък.
Напоследък все по-често си мисля само как еди-си-кой не е прав да постъпва така и как би било толкова по-добре да направи другото. Мисля си как ме е яд, че почти всички мои близки са в застой. Сякаш не опитват достатчно силно да се раздвижат. Сякаш им е по-лесно да са спрели. А проблемите се трупат, трупат, става все по-трудно и по-трудно... негодуванието ми към тях и към света става все по-голямо и по-голямо... Седя и се дразня и ми става все по-трудно да съм положителна и всъщност... май отдавна вече не съм положителна. Имам чувството, че съм на потъваща лодка и никой не се опитва да изгребва водата. Всъщност се опитват, но имат дупки на канчетата за загребване. А аз само седя по средата и "ох ама айде дееее ;/"
Може би аз съм спряла също. Аз съм в застой. Аз нищо не правя по въпроса. Недоволствам как хората край мен седят и нищо не им се получава... но всъщност това е вътрешното ми аз, проектирано върху тези хора/събития. Негодувам срещу тях, защото ми е по-лесно така, отколкото да осъзная, че АЗ съм спрялата... АЗ имам нужда да се раздвижа... на МЕН нищо не ми се получава... Но се оплетох толкова много :/
Не изпитвам благодарност. А трябва. Трябва да съм благодарна, за да мога да си привлека хубави работи. Всъщност ми е спряло и апатично от доста време. Не изпитвам благодарност. Само страх. Поглеждам навътре, за да си променя мисленето, както правех преди и... нищо. Няма нищо там. Но ще го намеря. Ще ме връхлети някое вдъхновение. Ще се получи някое раздвижване. Само първо да го поискам вътрешно. Защото това ми е най-големия проблем. Нищо не искам. Само ми се мрънка.
Но си спомням много добре какво ме водеше преди - "Бъди промяната, която искаш да видиш в света". Може да успея да го следвам пак...
А това за проектирането на собствените кусури наоколо го правят повечето хора. Или поне всеки, който наблюдавах по този начин. По-критикуващите хора са най-недоволни от себе си. Тъжно е.
Напоследък все по-често си мисля само как еди-си-кой не е прав да постъпва така и как би било толкова по-добре да направи другото. Мисля си как ме е яд, че почти всички мои близки са в застой. Сякаш не опитват достатчно силно да се раздвижат. Сякаш им е по-лесно да са спрели. А проблемите се трупат, трупат, става все по-трудно и по-трудно... негодуванието ми към тях и към света става все по-голямо и по-голямо... Седя и се дразня и ми става все по-трудно да съм положителна и всъщност... май отдавна вече не съм положителна. Имам чувството, че съм на потъваща лодка и никой не се опитва да изгребва водата. Всъщност се опитват, но имат дупки на канчетата за загребване. А аз само седя по средата и "ох ама айде дееее ;/"
Може би аз съм спряла също. Аз съм в застой. Аз нищо не правя по въпроса. Недоволствам как хората край мен седят и нищо не им се получава... но всъщност това е вътрешното ми аз, проектирано върху тези хора/събития. Негодувам срещу тях, защото ми е по-лесно така, отколкото да осъзная, че АЗ съм спрялата... АЗ имам нужда да се раздвижа... на МЕН нищо не ми се получава... Но се оплетох толкова много :/
Не изпитвам благодарност. А трябва. Трябва да съм благодарна, за да мога да си привлека хубави работи. Всъщност ми е спряло и апатично от доста време. Не изпитвам благодарност. Само страх. Поглеждам навътре, за да си променя мисленето, както правех преди и... нищо. Няма нищо там. Но ще го намеря. Ще ме връхлети някое вдъхновение. Ще се получи някое раздвижване. Само първо да го поискам вътрешно. Защото това ми е най-големия проблем. Нищо не искам. Само ми се мрънка.
Но си спомням много добре какво ме водеше преди - "Бъди промяната, която искаш да видиш в света". Може да успея да го следвам пак...
А това за проектирането на собствените кусури наоколо го правят повечето хора. Или поне всеки, който наблюдавах по този начин. По-критикуващите хора са най-недоволни от себе си. Тъжно е.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Резки.
Като бях по-малка много обичах да гледам "Сабрина младата вещица". Сещам се за един епизод, в който тя направи магия, за да влезе в сърцето си. Искаше да го разгледа и да види какво не е наред, а то беше като хотел, разделено на стаи и важните хора/неща за нея си имаха отделни стаи. Та тя видя, че в сърцето й има огромна стая за Харви, а не искаше и се зае да редекорира и да построи нова стая, за човека, който "трябваше" да има такава голяма стая...
Замислих се днес за следите. Отпечатъците. Можеш ли да избираш, кой какви отпечатъци да оставя по теб? Можеш ли да се предпазиш? А ако се дръпнеш, отпечатъкът ще изчезне ли? Кога нещо е просто ожулване и кога е изгравирано? Изгравираното може ли да се заличи?
Когато си ожулен, мястото тупти, напомня за себе си, боли, притеснява те... Ако не се излекува, остава резка, издълбана и по-дълготрайна. Не напомня за себе си толкова често, не тупка и не ти жужи болезнено, но понякога, когато прекараш пръсти по повърхността я усещаш, като нещо установено... сякаш е вечно.
Може и да не е вечно, може да се затрие с времето. Но времето е толкова разтегливо понятие. Човек не знае колко време ще има, за да му се заличат резките. Не може да избира, коя резка е важна и коя ще дочака да се махне.
Резката е като удобна ръкавица. Вече не боли. Свикнал си. Но е все пак резка. Като щампа. Не е нещо хубаво, светещо, твое... просто следа, която някой е оставил в теб. Която си е там и ще е там колкото и да се правиш, че не е там.
Иска ми се да можех да си разгледам така сърцето. Да видя, кой, каква резка е оставил. Резка, белег, следа или цяла стая си има там и заел ли е някой прекалено голямо място...
Замислих се днес за следите. Отпечатъците. Можеш ли да избираш, кой какви отпечатъци да оставя по теб? Можеш ли да се предпазиш? А ако се дръпнеш, отпечатъкът ще изчезне ли? Кога нещо е просто ожулване и кога е изгравирано? Изгравираното може ли да се заличи?
Когато си ожулен, мястото тупти, напомня за себе си, боли, притеснява те... Ако не се излекува, остава резка, издълбана и по-дълготрайна. Не напомня за себе си толкова често, не тупка и не ти жужи болезнено, но понякога, когато прекараш пръсти по повърхността я усещаш, като нещо установено... сякаш е вечно.
Може и да не е вечно, може да се затрие с времето. Но времето е толкова разтегливо понятие. Човек не знае колко време ще има, за да му се заличат резките. Не може да избира, коя резка е важна и коя ще дочака да се махне.
Резката е като удобна ръкавица. Вече не боли. Свикнал си. Но е все пак резка. Като щампа. Не е нещо хубаво, светещо, твое... просто следа, която някой е оставил в теб. Която си е там и ще е там колкото и да се правиш, че не е там.
Иска ми се да можех да си разгледам така сърцето. Да видя, кой, каква резка е оставил. Резка, белег, следа или цяла стая си има там и заел ли е някой прекалено голямо място...
Обичам тази песен.
неделя, 4 юли 2010 г.
"Вечният" въпрос
Питате ли се? Защо? От къде? Как?
Да си зададеш въпрос за нещо е начина да го разрешиш. Първата стъпка. Има достатъчно примери, за хора в историята, които са се питали, въпреки че са им казали да престанат. Галилео Галилей например. Той е искал да разбере отговорите, на въпросите, които е имал. Не се е задоволил с мъглявите отговори или с неща от сорта на "това е необяснимо". Питането води до прогрес. Прогресът до нови въпроси... и така нещата се въртят.
"Защо?"... Вечният въпрос. А какво става, когато се примириш, че няма да получиш отговор? Или когато си убеден, че отговорът няма да ти хареса? Аз знам какво става. Днес осъзнах, че знам какво става... става това, което съм сега.
Кога спрях да се питам? Кога спрях да се интересувам? Кога спрях да търся отговора и решението...? Стана постепенно, малко по малко, един по един, заглуших всички въпроси...
И колкото и да не ми се иска, нотката на разочарование е прекалено явна, за да не й обърна внимание. Отдавна не се бях поглеждала така,както се виждам сега. Мислех, че не съм разочарована. Не трябва да съм. Нещата просто бяха такива. Аз ги приех. Разбрах ги и те преминаха. Преминаха, но защо съм разочарована? И всъщност не е само това. Сещам се за поне още 4 неща, от които се разочаровах... И не го казвам в смисъл на "ооооо гадния лош свят ми е виновен за всичко ;(" Просто влагах много, не се получи... Точка. Такива са нещата, аз го разбирам. Но явно съм се разочаровала.
И всъщност мисълта ми нещо прекъсна. Имах какво да напиша. Всъщност блога не е концентриран върху това, което исках, но ... главоболието се завърна. Ще публикувам така, за да се присетя после какво исках да кажа....
Да си зададеш въпрос за нещо е начина да го разрешиш. Първата стъпка. Има достатъчно примери, за хора в историята, които са се питали, въпреки че са им казали да престанат. Галилео Галилей например. Той е искал да разбере отговорите, на въпросите, които е имал. Не се е задоволил с мъглявите отговори или с неща от сорта на "това е необяснимо". Питането води до прогрес. Прогресът до нови въпроси... и така нещата се въртят.
"Защо?"... Вечният въпрос. А какво става, когато се примириш, че няма да получиш отговор? Или когато си убеден, че отговорът няма да ти хареса? Аз знам какво става. Днес осъзнах, че знам какво става... става това, което съм сега.
Кога спрях да се питам? Кога спрях да се интересувам? Кога спрях да търся отговора и решението...? Стана постепенно, малко по малко, един по един, заглуших всички въпроси...
И колкото и да не ми се иска, нотката на разочарование е прекалено явна, за да не й обърна внимание. Отдавна не се бях поглеждала така,както се виждам сега. Мислех, че не съм разочарована. Не трябва да съм. Нещата просто бяха такива. Аз ги приех. Разбрах ги и те преминаха. Преминаха, но защо съм разочарована? И всъщност не е само това. Сещам се за поне още 4 неща, от които се разочаровах... И не го казвам в смисъл на "ооооо гадния лош свят ми е виновен за всичко ;(" Просто влагах много, не се получи... Точка. Такива са нещата, аз го разбирам. Но явно съм се разочаровала.
И всъщност мисълта ми нещо прекъсна. Имах какво да напиша. Всъщност блога не е концентриран върху това, което исках, но ... главоболието се завърна. Ще публикувам така, за да се присетя после какво исках да кажа....
вторник, 22 юни 2010 г.
Моя грешка.
i trusted you. my mistake.
Прочетох това в поредното "харесва ми" приложение във фейсбук. Естествено веднага се присъединих. Много пъти съм се чувствала така.
Може би, защото го вярвам доста силно, всеки път изживявам подобни неща доста тежко. Освен разочарование към даден човек, се заливам с разочарование от себе си, защото Аз съм си била виновна и никой не ми е длъжен иии тн...
Но не ми беше за това мисълта. Знам, че винаги ще постъпвам така. Винаги ще правя тази грешка. Ще вярвам в някого. Всъщност се надявам, че винаги ще съм способна на такъв тип грешки... Иначе ще съм душевно осакатена.
Замислих се за грешките наскоро. Животът на човек бил изграден от такива и всъщност, ако не правиш грешки, няма как да се научиш, следователно животът ти е безсмислен, ако не правиш никакви грешки... всъщност няма да ти се случва кой знае какво...
Аз винаги съм била от онези хипер предпазливи деца, които даже към връстниците си се отнасят, сякаш са им баба "ама недей така, ще се удариш", "наметни се, ще изстинеш" и "не би трябвало да правим това, защото...". Досада -.- Но какво да се прави, от вътре ми идва. Предпазливост, предпазливост, предпазливост...
Всъщност съм толкова предпазлива, че грешките, които съм направила, не са ми донесли, кой знае какво. Може би е за добро, а може и да не е.
В един момент се оглеждаш и виждаш безброй пъти, в които си избрал предпазливостта, пред живота.
Може би ключът е в това, как приемаш грешките. Аз съм от хората, които ги приемат тежко. Може би за това се и страхувам толкова много от тях. Дълго се въстановявам, дълго забравям, дълго си прощавам... А често повтарям и потретвам грешката си, в стремежа "този път ще се получи... предният път просто сбърках, ще се поправя"... Но не.
Късметлии са хората, с леко сърце. Падат, удрят се и се изправят. Не приемат нищо навътре. Не помнят дълго раните. Но пък помнят уроците. Не повтарят грешките.
Иска ми се и аз така да правя. Да не повтарям грешките. Да зачерквам лесно нещо като вече минало, вече свършило. Да се отказвам по-лесно и по-точно... да пускам по-лесно. Може ли човек да се научи на това?
I trusted you.
От кога е грешка и кога трябва да се спре?... Може би е трябвало много, много отдавна?
Прочетох това в поредното "харесва ми" приложение във фейсбук. Естествено веднага се присъединих. Много пъти съм се чувствала така.
Може би, защото го вярвам доста силно, всеки път изживявам подобни неща доста тежко. Освен разочарование към даден човек, се заливам с разочарование от себе си, защото Аз съм си била виновна и никой не ми е длъжен иии тн...
Но не ми беше за това мисълта. Знам, че винаги ще постъпвам така. Винаги ще правя тази грешка. Ще вярвам в някого. Всъщност се надявам, че винаги ще съм способна на такъв тип грешки... Иначе ще съм душевно осакатена.
Замислих се за грешките наскоро. Животът на човек бил изграден от такива и всъщност, ако не правиш грешки, няма как да се научиш, следователно животът ти е безсмислен, ако не правиш никакви грешки... всъщност няма да ти се случва кой знае какво...
Аз винаги съм била от онези хипер предпазливи деца, които даже към връстниците си се отнасят, сякаш са им баба "ама недей така, ще се удариш", "наметни се, ще изстинеш" и "не би трябвало да правим това, защото...". Досада -.- Но какво да се прави, от вътре ми идва. Предпазливост, предпазливост, предпазливост...
Всъщност съм толкова предпазлива, че грешките, които съм направила, не са ми донесли, кой знае какво. Може би е за добро, а може и да не е.
В един момент се оглеждаш и виждаш безброй пъти, в които си избрал предпазливостта, пред живота.
Може би ключът е в това, как приемаш грешките. Аз съм от хората, които ги приемат тежко. Може би за това се и страхувам толкова много от тях. Дълго се въстановявам, дълго забравям, дълго си прощавам... А често повтарям и потретвам грешката си, в стремежа "този път ще се получи... предният път просто сбърках, ще се поправя"... Но не.
Късметлии са хората, с леко сърце. Падат, удрят се и се изправят. Не приемат нищо навътре. Не помнят дълго раните. Но пък помнят уроците. Не повтарят грешките.
Иска ми се и аз така да правя. Да не повтарям грешките. Да зачерквам лесно нещо като вече минало, вече свършило. Да се отказвам по-лесно и по-точно... да пускам по-лесно. Може ли човек да се научи на това?
I trusted you.
От кога е грешка и кога трябва да се спре?... Може би е трябвало много, много отдавна?
събота, 19 юни 2010 г.
Умора.
Умора. Физическа. Душевна. Всякаква. Пропила се е навсякъде. Тежко ми е дори да дишам. Пиша това с огромни физически и ментални усилия.
Уморявам се от усещането за незавършеност. Недоизказаност. Непълноценност. Капризна ли съм?
Мразя директното изказване тип "искам .... направи.... и недей да...." Не мисля, че имам право да искам от някого каквото и да е. Очаквам хората да искат да направят нещото, сами. Да се сещат. Защото аз го правя за тях. Защото толкова много пъти, явно съм прибирала егото си при себе си, за да виждам само тях. Но те не се сещат. Никой не иска да вижда само мен, дори за малко.Не заслужавам. Сгърчващо е.
Искам някой да види детайлите. Искам поне за половин час, някой да ме вземе толкова много присърце, че да не ме остави да сменя темата или поне той сам да не я сменя. Искам да не ми е тъпо, че съм говорила за нещо с толкова много усилия, напразно.
Искам да не ми е изтощено. Искам да не съжалявам след като постна това, макар че съм 99% сигурна, че ще съжалявам.
Наясно съм, че няма кой да ми реши проблемите вместо мен. Не искам това. Искам малко помощ. Малко опровергаване. Омръзна ми да съм права. Всеки Следващ Път.
Омръзна ми да съм мен. Искам да се сменя. Поне за малко. Да взема някой друг под наем и да съм него. Така всичките ми проблеми ще се решат...
Oh brother I can't,
I can't get through
I've been trying hard to reach you,
cause I don't know what to do
Oh brother I can't believe it's true
I'm so scared about the future
and I wanna talk to you
Oh I wanna talk to you
Уморявам се от усещането за незавършеност. Недоизказаност. Непълноценност. Капризна ли съм?
Мразя директното изказване тип "искам .... направи.... и недей да...." Не мисля, че имам право да искам от някого каквото и да е. Очаквам хората да искат да направят нещото, сами. Да се сещат. Защото аз го правя за тях. Защото толкова много пъти, явно съм прибирала егото си при себе си, за да виждам само тях. Но те не се сещат. Никой не иска да вижда само мен, дори за малко.Не заслужавам. Сгърчващо е.
Искам някой да види детайлите. Искам поне за половин час, някой да ме вземе толкова много присърце, че да не ме остави да сменя темата или поне той сам да не я сменя. Искам да не ми е тъпо, че съм говорила за нещо с толкова много усилия, напразно.
Искам да не ми е изтощено. Искам да не съжалявам след като постна това, макар че съм 99% сигурна, че ще съжалявам.
Наясно съм, че няма кой да ми реши проблемите вместо мен. Не искам това. Искам малко помощ. Малко опровергаване. Омръзна ми да съм права. Всеки Следващ Път.
Омръзна ми да съм мен. Искам да се сменя. Поне за малко. Да взема някой друг под наем и да съм него. Така всичките ми проблеми ще се решат...
Oh brother I can't,
I can't get through
I've been trying hard to reach you,
cause I don't know what to do
Oh brother I can't believe it's true
I'm so scared about the future
and I wanna talk to you
Oh I wanna talk to you
сряда, 16 юни 2010 г.
Треска.
Трескаво. Тези дни е адски горещо. Не помня други такива жеги. Въздухът е тежък и лепкав, имам чувството, че вените ми ще се пръснат, усещам всичко по-различно... тежко... горещо, неприятно.
Не знам дали трескавото усещане е само заради времето. Сякаш нещо не е наред. Нещо е грешно... сгрешено.
Както когато си болен от летен вирус. Имаш чувството, че никога няма да се чувстваш пак добре. Лошо ти е, боли те, всичко е... аааадски гадно. След 3-4 дни се оправяш и сякаш си излязал от гаден кошмар.
Чувствам се трескаво точно по тоя начин и сякаш след 2-3 дни ще се оправя... но всъщност не... това не е летен вирус и не се знае кога и дали въобще ще е скоро края на това гадно усещане.
Не знам дали трескавото усещане е само заради времето. Сякаш нещо не е наред. Нещо е грешно... сгрешено.
Както когато си болен от летен вирус. Имаш чувството, че никога няма да се чувстваш пак добре. Лошо ти е, боли те, всичко е... аааадски гадно. След 3-4 дни се оправяш и сякаш си излязал от гаден кошмар.
Чувствам се трескаво точно по тоя начин и сякаш след 2-3 дни ще се оправя... но всъщност не... това не е летен вирус и не се знае кога и дали въобще ще е скоро края на това гадно усещане.
четвъртък, 10 юни 2010 г.
Щеше да...
Когато бях по-малка си представях, че съществувам и в нещо като паралелни вселени, където действието се развива успоредно с това в моята. Представях си различни неща в тези вселени. Какво щеше да е ако... и тук замествах с нещо, което не съм успяла да постигна или не съм могла да получа и си го представях и хем ми ставаше тъпо, че го нямам наистина, хем се залисвах и потапях във фантазии и представи за усещания... Правех го по цял ден. Представях си както съвсем фантастични и невъзможни неща, така и напълно реални.
Наскоро осъзнах, че съм продължила да го правя. От време на време сякаш хвърлям по един поглед на паралелните вселени. "Ами ако беше станало така..." и виждам дадена ситуация, която съм преживяла примерно днес от онзи, различен ъгъл, в който нещата биха могли да са други...
Но гледам да не се измъчвам, а и понякога си представям по-лошите варианти от моя и така успявам да оценя това, което имам.
Може би, защото това ми се е превърнало в навик и просто не обръщам внимание на мислите "а можеше да...", но има ситуации, в които много ясно, на повърхността на мислите ми, още докато съм в случката, избива... избиват представи, разигравам сценарии, даже почти реално усещам, как щях да се усещам тогава. Тогава, когато нещата щяха да са в моя полза. Какво щеше да е ежедневието ми. Каква щях да съм аз. Колко по-добре щеше да е... Вчера за пръв път усетих как едно... нещо... щеше да е толкова правилно. Като да си паснат части от пъзел...
Лошото на паралелните вселени е, че те се развиват успоредно с времето, в което аз живея. Няма как да се сбъднат, защото се "развиват" по едно и също време (макар и в главата ми). Като лодки по две успоредни реки, които текът в една посока, но няма как да се слеят.
Това, че представите в главата ми не са се сбъднали, не ме натъжава. Просто съм осъзнала, че това са представи... само представи, идеи за съвършенство... а аз знам - съвършенство не съществува (:
Съвършен би бил моментът, в който всичко ще изглежда както трябва... Изглежда ... т.е. голяма роля играят и очите, с които гледаш. И все пак има мигове, в които почти мога да усетя реално представите си... толкова "няма-да-стане" са, но мога да ги усетя... осъществени... в мислите си.
Надявам се някой ден да ми се случат неща, дори по-хубави от представите ми. Истински неща, които да ме убедят за 100-тен път, че да изживееш нещата реално е коренно различно от това, да ги изживееш в главата си...
Наскоро осъзнах, че съм продължила да го правя. От време на време сякаш хвърлям по един поглед на паралелните вселени. "Ами ако беше станало така..." и виждам дадена ситуация, която съм преживяла примерно днес от онзи, различен ъгъл, в който нещата биха могли да са други...
Но гледам да не се измъчвам, а и понякога си представям по-лошите варианти от моя и така успявам да оценя това, което имам.
Може би, защото това ми се е превърнало в навик и просто не обръщам внимание на мислите "а можеше да...", но има ситуации, в които много ясно, на повърхността на мислите ми, още докато съм в случката, избива... избиват представи, разигравам сценарии, даже почти реално усещам, как щях да се усещам тогава. Тогава, когато нещата щяха да са в моя полза. Какво щеше да е ежедневието ми. Каква щях да съм аз. Колко по-добре щеше да е... Вчера за пръв път усетих как едно... нещо... щеше да е толкова правилно. Като да си паснат части от пъзел...
Лошото на паралелните вселени е, че те се развиват успоредно с времето, в което аз живея. Няма как да се сбъднат, защото се "развиват" по едно и също време (макар и в главата ми). Като лодки по две успоредни реки, които текът в една посока, но няма как да се слеят.
Това, че представите в главата ми не са се сбъднали, не ме натъжава. Просто съм осъзнала, че това са представи... само представи, идеи за съвършенство... а аз знам - съвършенство не съществува (:
Съвършен би бил моментът, в който всичко ще изглежда както трябва... Изглежда ... т.е. голяма роля играят и очите, с които гледаш. И все пак има мигове, в които почти мога да усетя реално представите си... толкова "няма-да-стане" са, но мога да ги усетя... осъществени... в мислите си.
Надявам се някой ден да ми се случат неща, дори по-хубави от представите ми. Истински неща, които да ме убедят за 100-тен път, че да изживееш нещата реално е коренно различно от това, да ги изживееш в главата си...
събота, 5 юни 2010 г.
Чувствам се странно.
Мислите ми се маскират като усещания. Усещания от онези, за които не можеш да говориш, без да прозвучи неразбираемо или прекалено поетично и въздушно, без голяма връзка с реалността. И все пак са мисли. Ще опитам да напиша част от тях.
Чувството за собственост е най-измамното нещо на света. Блажени са онези, които живеят без да са обременени от такова. Те успяват да постигнат щастието. Сещам се за един репортаж, че едни от най-щастливите хора в света били африкански племена, които не притежавали кой знае какви материални блага и всъщност даже живеят в мизерия (спрямо нашите интернетни, хай дефинишън разбирания за добър живот).
Аз съм от хората, развиващи силно чувство за собственост. Обичам си вещите. А ако някой реши да вземе нещо, което особено много обичам, имам чувството, че си скъсва нещо от мен и се сгърчвам вътрешно. Не зависи от логиката. Никога не съм опитвала да си го обясня. С времето се научих да не обръщам внимание на сгърчващото чувство, научих се да споделям, научих се да давам... и все пак има моменти, в които ми е трудно.
Хората обичат да притежават. Това им дава стабилност. Физически израз извън тях, на тях самите. Стремят се към пари, коли, сгради... но според мен най-голямото изкушение е да притежаваш хора. Всеки иска да притежава хора. Всеки иска да си има негов Човек. Било то "принцът на бял кон" или дете от него, най-добра приятелка... някой друг. Искаш да имаш.
Проблемът идва, когато се вкопчиш в чувството за собственост. Когато забравиш, че не притежаваш нищо и никого. Напомня ти се. А ти се сгърчваш и объркваш. Изведнъж ти проблясва, че това, което ти изпитваш е едностранно. Човекът отсреща не се чувства като твоя собственост... реално погледнато, ти чувстваш ли се нечия собственост?
Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше това собственическо усещане. Да се радваш на живота, без да искаш да го вържеш за себе си. Хората и предметите да те правят щастливи, без да трябва да са "твои", да споделяте, да се сближавате, но без болното усещане за вкопчване... ако няма вкопчване, няма да има разкъсвания след това, нали?
Но на теория звучи лесно. Всъщност нямам представа как да не се вкопчвам. Нямам представа как да спра да искам Мои хора. Мой Човек. Нямам представа как разделите да са по-малко болезнени. Как да нямам чувството, че се скъсвам на малки парчета...
Нямам представа и се чувствам странно. Опитвам се да не ми е гадно, да не осмислям, да не усещам... Сякаш вътре в мен протича процес, който умишлено не гледам. Но той си протича и на моменти избива. Сякаш ако не приемам нещата като "свършили" те наистина няма да свършат...
Но са много свършващите... както и свършилите, незапочнали неща. Много са и емоциите за потулване... и ми тежи. Чувствам се странно. Прекалено емоционална, но само когато съм сама.
Планът е да изчакам есента. Тогава ще имам по-ясна представа, когато се разсее пушилката от срутилото се и се видят последствията. Но ме е страх, че гледката ще е грозна.
Чувството за собственост е най-измамното нещо на света. Блажени са онези, които живеят без да са обременени от такова. Те успяват да постигнат щастието. Сещам се за един репортаж, че едни от най-щастливите хора в света били африкански племена, които не притежавали кой знае какви материални блага и всъщност даже живеят в мизерия (спрямо нашите интернетни, хай дефинишън разбирания за добър живот).
Аз съм от хората, развиващи силно чувство за собственост. Обичам си вещите. А ако някой реши да вземе нещо, което особено много обичам, имам чувството, че си скъсва нещо от мен и се сгърчвам вътрешно. Не зависи от логиката. Никога не съм опитвала да си го обясня. С времето се научих да не обръщам внимание на сгърчващото чувство, научих се да споделям, научих се да давам... и все пак има моменти, в които ми е трудно.
Хората обичат да притежават. Това им дава стабилност. Физически израз извън тях, на тях самите. Стремят се към пари, коли, сгради... но според мен най-голямото изкушение е да притежаваш хора. Всеки иска да притежава хора. Всеки иска да си има негов Човек. Било то "принцът на бял кон" или дете от него, най-добра приятелка... някой друг. Искаш да имаш.
Проблемът идва, когато се вкопчиш в чувството за собственост. Когато забравиш, че не притежаваш нищо и никого. Напомня ти се. А ти се сгърчваш и объркваш. Изведнъж ти проблясва, че това, което ти изпитваш е едностранно. Човекът отсреща не се чувства като твоя собственост... реално погледнато, ти чувстваш ли се нечия собственост?
Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше това собственическо усещане. Да се радваш на живота, без да искаш да го вържеш за себе си. Хората и предметите да те правят щастливи, без да трябва да са "твои", да споделяте, да се сближавате, но без болното усещане за вкопчване... ако няма вкопчване, няма да има разкъсвания след това, нали?
Но на теория звучи лесно. Всъщност нямам представа как да не се вкопчвам. Нямам представа как да спра да искам Мои хора. Мой Човек. Нямам представа как разделите да са по-малко болезнени. Как да нямам чувството, че се скъсвам на малки парчета...
Нямам представа и се чувствам странно. Опитвам се да не ми е гадно, да не осмислям, да не усещам... Сякаш вътре в мен протича процес, който умишлено не гледам. Но той си протича и на моменти избива. Сякаш ако не приемам нещата като "свършили" те наистина няма да свършат...
Но са много свършващите... както и свършилите, незапочнали неща. Много са и емоциите за потулване... и ми тежи. Чувствам се странно. Прекалено емоционална, но само когато съм сама.
Планът е да изчакам есента. Тогава ще имам по-ясна представа, когато се разсее пушилката от срутилото се и се видят последствията. Но ме е страх, че гледката ще е грозна.
сряда, 2 юни 2010 г.
Не искам край.
Тези дни обмислих толкова много неща. Толкова мисли, струващи си да бъдат записани или по-скоро избистрени чрез записване. Но нещо ми пречеше. Нещо продължава да ми пречи.
Имам усещането, че ако опиша нещо, ще го запечатам, ще му придам форма и то ще свърши. Чувствам се като пусната в нищото. На края на... на края. Та, ако опиша мислите си, краят ще се доближи още повече. Ще стане по-реален. Ще придобие по-осезаема, някак физическа, форма.
А се чувствам в безтегловност. Не мисля, не планирам, не обсъждам... Толкова е по-лесно така. Като набереш скорост, когато имаш инерция... просто се пускаш, въпреки че усещаш как съвсем скоро няма да има какво да те бутне.
Всичко е едно и също и все пак нищо не е както преди. Усещам, че нещата са вече други, но аз съм си същата. Нещата ще се променят напълно. Сега съм в затишието преди буря. После... ще е друго и ще удари със страшна сила. Усещам го. Не искам да записвам. Не искам да обсъждам. Но да не записвам, означава да не съм както преди. Да променя и това. Затова започнах да пиша... без идея, без смисъл... в стремежа си да отпечатам нещо, по възможност... без да говоря, за да не го разваля.
Изпълва ме онова усещане, че ако мръдна, ако си размърдам съзнанието, ще изпусна нещата покрай себе си, нещата ще свършат и се сковавам. Вкопчвам се в стремежа си да не разваля нещо. Искам да задържа всичко до възможно най-последния момент... Не искам край. Нито начало. Искам живот... сега.
Имам усещането, че ако опиша нещо, ще го запечатам, ще му придам форма и то ще свърши. Чувствам се като пусната в нищото. На края на... на края. Та, ако опиша мислите си, краят ще се доближи още повече. Ще стане по-реален. Ще придобие по-осезаема, някак физическа, форма.
А се чувствам в безтегловност. Не мисля, не планирам, не обсъждам... Толкова е по-лесно така. Като набереш скорост, когато имаш инерция... просто се пускаш, въпреки че усещаш как съвсем скоро няма да има какво да те бутне.
Всичко е едно и също и все пак нищо не е както преди. Усещам, че нещата са вече други, но аз съм си същата. Нещата ще се променят напълно. Сега съм в затишието преди буря. После... ще е друго и ще удари със страшна сила. Усещам го. Не искам да записвам. Не искам да обсъждам. Но да не записвам, означава да не съм както преди. Да променя и това. Затова започнах да пиша... без идея, без смисъл... в стремежа си да отпечатам нещо, по възможност... без да говоря, за да не го разваля.
Изпълва ме онова усещане, че ако мръдна, ако си размърдам съзнанието, ще изпусна нещата покрай себе си, нещата ще свършат и се сковавам. Вкопчвам се в стремежа си да не разваля нещо. Искам да задържа всичко до възможно най-последния момент... Не искам край. Нито начало. Искам живот... сега.
събота, 22 май 2010 г.
Вехтошар.
Когато подреждате, изпадате ли пред дилеми? Аз наскоро осъзнах, че едно от най-големите наказания за мен е да ме оставят да разпределя, какво да се прави с дребните неща. Аз съм от хората, които нищо не могат да изхвърлят. Вехтошар.
Оказах се пред маса пълна с дребни неща, които не знаех какво да правя. На пръв поглед повече от половината от тези неща са боклуци. Но как да ги изхвърля? Хващам нещо и тъкмо да го хвърля се замислям, че може да ми потрябва някой ден. Или се сещам точно от къде е нещото и ми е свидно.
Сувенирчетата са най-лесни за разпределяне (имаш оправдание да не ги хвърляш) Например пясъчното часовниче от екскурзията в 4 клас. Ооо хванах го в ръка и ме обхвана атмосферата от тогава. Спомних си магазина, от който го купих. Спомних си за самата екскурзия. Като на лента ми преминаха основни моменти. Ох беше толкова хубаво. Спомних си, как всички харесвахме момчето от съседния клас и събитието на деня беше да го видиш, а на екскурзията можеше да го гледаш по цял ден :О
О, знамето на Милка, което взех в края на лятото на 2008, когато Милка имаха нещо като обиколка по градовете. И отидохме четирите. Давака Милкинис :О А, дегустирахме и течен шоколад ммм... Хартиено знаме на дълго дървено шишче... и все пак, не мога да го изхвърля :/ Набутах го в чекмедже.
Щракащите пръсти!!! Щракащите пръсти от волейбола. О, още хубави спомени ^^ Вълнението по време на мача и яките моменти, в които цялата публика избухва. Обичах да се обръщам назад в точният момент и да видя как всички едновременно изпитват едно и също. О и борбата за снимки след края на мача. Тези високи хора са толкова внушителни наживо хаха
Попаднах на помпона, който Елито смъкна без да иска от шапката ми. Бял помпон от прежда. Какво да го правя? Ама не мога да го изхвърля. Може да му намеря хубаво приложение някой ден или да си го пришия наново. Или просто да си го държа в ръка, следващият път когато ми попадне в ръката.
Ооо мъничко стъклено топченце. Ама наистина много малко. На половината на грахово зрънце. Прозрачно е. Нямам идея от какво е било част. И май никога няма да разбера (ах не ве!). Няма абсолютно никакво приложение. Но не искам да го изхвърлям. Пъхнах си го в джоба.
Ох имам толкова много рапани, мидички, камъчета... Дори тях не мога да хвърля. Наистина. Сигурно ми има нещо сбъркано. Ха, ето го "пръстена" рапан. Както и рапанчето, върху което има налепени някакви камъчета. Това ми напомни когато майка ми, ми донесе цяла торба с рапани, мидички и камъчета от човек, който ги лепял и правел сувенири на Златните. Много време си мислех, да си набавя лепило и да опитам и аз да сътворя нещо. Един ден на майка ми й писна и просто изхвърли торбата (за добро е било).
Най-много ме дразнят нещата, които не знам от къде са и дали имат приложение. На мен ми изглеждат напълно безполезни. Като голямата пружина. Но може би е част от прахосмукачката. Или от нещо друго. Не мога да я изхвърля.
Ох, а безбройно многото копчета, части от бижута, късметчета от сватби, които реално погледнато нищо не вършат и с нищо не свързвам...? Защо не мога да изхвърля тях -.-
Вехтошар. Това съм аз. За съжаление не само към вещите си. Така се отнасям и към хората (не че имам дилема дали да ги изхвърля хаха, по-скоро чувствата към тях). Като задръстена с безброй много копченца и рапанчета съм (вътрешно). Забравени и ненужни, но все пак там. Всеки път, когато тръгнеш да търсиш нещо или пък ти попаднат случайно, те връщат назад... напълно ненужно.
Понякога се изумявам какви неща помня. За хората. За нещата преживени с тях. Чудя се, те дали помнят? Или нямат проблем с изхвърлянето?
Мисля, че имам проблем с изразяването на чувства. Може би, ако не ми тежеше толкова много вътрешен багаж, щеше да е по-лесно? Изживявам си нещата вътрешно. Правя си "сувенири" които да "събират прах" после... а външно, външно се надявам на късмет и упоритост от ответната страна. Но не за приятелства... за други чувства...
А моментите, когато осъзнаеш, че реално няма нищо, колкото и много да има вътрешно, са най-гадни (:
И все пак не мога да изхвърля нищо.
Оказах се пред маса пълна с дребни неща, които не знаех какво да правя. На пръв поглед повече от половината от тези неща са боклуци. Но как да ги изхвърля? Хващам нещо и тъкмо да го хвърля се замислям, че може да ми потрябва някой ден. Или се сещам точно от къде е нещото и ми е свидно.
Сувенирчетата са най-лесни за разпределяне (имаш оправдание да не ги хвърляш) Например пясъчното часовниче от екскурзията в 4 клас. Ооо хванах го в ръка и ме обхвана атмосферата от тогава. Спомних си магазина, от който го купих. Спомних си за самата екскурзия. Като на лента ми преминаха основни моменти. Ох беше толкова хубаво. Спомних си, как всички харесвахме момчето от съседния клас и събитието на деня беше да го видиш, а на екскурзията можеше да го гледаш по цял ден :О
О, знамето на Милка, което взех в края на лятото на 2008, когато Милка имаха нещо като обиколка по градовете. И отидохме четирите. Давака Милкинис :О А, дегустирахме и течен шоколад ммм... Хартиено знаме на дълго дървено шишче... и все пак, не мога да го изхвърля :/ Набутах го в чекмедже.
Щракащите пръсти!!! Щракащите пръсти от волейбола. О, още хубави спомени ^^ Вълнението по време на мача и яките моменти, в които цялата публика избухва. Обичах да се обръщам назад в точният момент и да видя как всички едновременно изпитват едно и също. О и борбата за снимки след края на мача. Тези високи хора са толкова внушителни наживо хаха
Попаднах на помпона, който Елито смъкна без да иска от шапката ми. Бял помпон от прежда. Какво да го правя? Ама не мога да го изхвърля. Може да му намеря хубаво приложение някой ден или да си го пришия наново. Или просто да си го държа в ръка, следващият път когато ми попадне в ръката.
Ооо мъничко стъклено топченце. Ама наистина много малко. На половината на грахово зрънце. Прозрачно е. Нямам идея от какво е било част. И май никога няма да разбера (ах не ве!). Няма абсолютно никакво приложение. Но не искам да го изхвърлям. Пъхнах си го в джоба.
Ох имам толкова много рапани, мидички, камъчета... Дори тях не мога да хвърля. Наистина. Сигурно ми има нещо сбъркано. Ха, ето го "пръстена" рапан. Както и рапанчето, върху което има налепени някакви камъчета. Това ми напомни когато майка ми, ми донесе цяла торба с рапани, мидички и камъчета от човек, който ги лепял и правел сувенири на Златните. Много време си мислех, да си набавя лепило и да опитам и аз да сътворя нещо. Един ден на майка ми й писна и просто изхвърли торбата (за добро е било).
Най-много ме дразнят нещата, които не знам от къде са и дали имат приложение. На мен ми изглеждат напълно безполезни. Като голямата пружина. Но може би е част от прахосмукачката. Или от нещо друго. Не мога да я изхвърля.
Ох, а безбройно многото копчета, части от бижута, късметчета от сватби, които реално погледнато нищо не вършат и с нищо не свързвам...? Защо не мога да изхвърля тях -.-
Вехтошар. Това съм аз. За съжаление не само към вещите си. Така се отнасям и към хората (не че имам дилема дали да ги изхвърля хаха, по-скоро чувствата към тях). Като задръстена с безброй много копченца и рапанчета съм (вътрешно). Забравени и ненужни, но все пак там. Всеки път, когато тръгнеш да търсиш нещо или пък ти попаднат случайно, те връщат назад... напълно ненужно.
Понякога се изумявам какви неща помня. За хората. За нещата преживени с тях. Чудя се, те дали помнят? Или нямат проблем с изхвърлянето?
Мисля, че имам проблем с изразяването на чувства. Може би, ако не ми тежеше толкова много вътрешен багаж, щеше да е по-лесно? Изживявам си нещата вътрешно. Правя си "сувенири" които да "събират прах" после... а външно, външно се надявам на късмет и упоритост от ответната страна. Но не за приятелства... за други чувства...
А моментите, когато осъзнаеш, че реално няма нищо, колкото и много да има вътрешно, са най-гадни (:
И все пак не мога да изхвърля нищо.
неделя, 9 май 2010 г.
No one really understands...
Някво... иска ми се да взема кофи с боя, да отида пред огромна стена или огромен под и да взимам кофите с боя и да плисвам по празното място. Ей така... взимаш боята и я замяташ. Без цел да се получи нещо красиво или смислено, без желание за някакъв смисъл...
Би ми харесало и да чупя неща. Но не със яд, не със злоба. Просто да взема нещо крехко и по възможност не много красиво, за да не ми е жал и да го раздробя и натроша, после да го стрия на прах в хаванче и да се наслаждавам на хрускащите звуци.
Иска ми се да късам, да късам платове, да късам трева, да късам хартия... Да късам листа.
Да копая с ръце, под ноктите ми да се напълни с пръст, но аз да продължа да копая, без да мисля за нищо, без да имам цел, без да се налага да говоря или да обяснявам защо...
Да стъпча купчини със сухи листа, ама огромни купчини от много сухи листа. И да слушам звуците и да усещам какво става изпод подметките на кецовете.
Да бягам в средата на огромна поляна, сред трева висока до кръста ми. Да бягам, просто ей така...
Напоследък пак си мисля за мълчането. Какво ще стане ако просто млъкна и започна да се разхождам с тефтерче, за моментите, в които се налага да кажа нещо, за да пиша в него? И ще обяснявам, че ме боли гърло или нещо такова и няма да говоря. Няма да говоря на никого. Само ще пиша.
Когато абсолютно нищо не казваш, няма как да ти е гадно, че не успяваш да говориш, за това, за което искаш. А и изобщо говоренето е гадно. Думите са гадни. Ако можех да взема буквичките, да ги хвърля на бял лист и по този начин да се изкажа, щеше да ми хареса повече.
А щях да пиша преди няколко дни за приятелството, безрезервното доверяване, наивността, класифицирането на хората... но ми е прекалено гадно и безсмислено. Няма. Не и сега.
Girl in the park one day
Killing all the bugs on the pavement
Seems like she got a nasty streak
But she does it in a beautiful way
Like a bullet from a gun
She sparks and then she runs
The only thing she's sure of
Is that no one really understands
Би ми харесало и да чупя неща. Но не със яд, не със злоба. Просто да взема нещо крехко и по възможност не много красиво, за да не ми е жал и да го раздробя и натроша, после да го стрия на прах в хаванче и да се наслаждавам на хрускащите звуци.
Иска ми се да късам, да късам платове, да късам трева, да късам хартия... Да късам листа.
Да копая с ръце, под ноктите ми да се напълни с пръст, но аз да продължа да копая, без да мисля за нищо, без да имам цел, без да се налага да говоря или да обяснявам защо...
Да стъпча купчини със сухи листа, ама огромни купчини от много сухи листа. И да слушам звуците и да усещам какво става изпод подметките на кецовете.
Да бягам в средата на огромна поляна, сред трева висока до кръста ми. Да бягам, просто ей така...
Напоследък пак си мисля за мълчането. Какво ще стане ако просто млъкна и започна да се разхождам с тефтерче, за моментите, в които се налага да кажа нещо, за да пиша в него? И ще обяснявам, че ме боли гърло или нещо такова и няма да говоря. Няма да говоря на никого. Само ще пиша.
Когато абсолютно нищо не казваш, няма как да ти е гадно, че не успяваш да говориш, за това, за което искаш. А и изобщо говоренето е гадно. Думите са гадни. Ако можех да взема буквичките, да ги хвърля на бял лист и по този начин да се изкажа, щеше да ми хареса повече.
А щях да пиша преди няколко дни за приятелството, безрезервното доверяване, наивността, класифицирането на хората... но ми е прекалено гадно и безсмислено. Няма. Не и сега.
Girl in the park one day
Killing all the bugs on the pavement
Seems like she got a nasty streak
But she does it in a beautiful way
Like a bullet from a gun
She sparks and then she runs
The only thing she's sure of
Is that no one really understands
сряда, 28 април 2010 г.
Белези.
Стоя си в 12:12 АМ и слушам песничка и пиша на уърд. Интернетът ми спря, защото забравих, че му е време да се плати, а аз реших, че трябва да напиша нещата, които смятах да пропусна да напиша. А това сигурно ще го публикувам утревечер (ако въобще види бял свят).
Днес беше странен ден. Забързан, изнервящ, разочароващ, оставящ ме с кофти усещане, а след това приятно поправен, но в интернет пространството... в пространството на „ноу лайфърите”, макар че започвам да се чудя, защо нещо, което те крепи и те радва се води „неистинско”, а хората, които го предпочитат са „не живеещи” или нещо от сорта...
Ще започна отначало и ще си пиша изводите хронологично, макар че едва ли някой друг освен мен, ще схване връзката.
Събудих се днес с отвратително усещане от гаден сън. Чувствах се като пияна (не че някога съм била)... добре, като препушила с наргиле (така мога да говоря от опит поне) и веднага седнах на компа, за да спазя уговорка, която аз определих. Седнах и отворих уърд (хаха ирония, денят ми започна с уърд и завършва с уърд) и скайп. Писах и кашлях, кашлях и приказвах по скайп, смятах.... изнервях се... нямах време да ям. После изведнъж се оказа така, че закъснявах.... А трябваше да оправям едни... неща, свързани с една услуга, която поех ангажимента да изпълня... Нямаше как да не го направя.
Приготвях се набързо, убедена че не трябва да се контя... Пътувах сама. Все пак закъснях, не мога да дърпам другите назад, само защото аз съм изостанала. Качих се в автобуса по супер екстремния начин, с някакъв скок тип балерина се метнах през вратата в последния момент и супер доволна се настаних на седалката, а кондукторката идва и ми вика „хубаво бягате за автобуса, ама не ви идва на АКЪЛА, че шофьорът може да ви затисне и после той да е виновен” ВТФ!? Абе жено, аз бързам!!!
Докривя ми. Много ме е яд как хората не се съобразяват, че за да правиш нещо имаш причина. Или пък бягам за кеф -.- Глупави хора, сякаш като ме скастри и няма да бягам вече да си хвана автобуса... нвм. Изведнъж осъзнах, че не съм яла нищо освен половин чиния макарони -.- Усетих познатото чувство на прималяване. Надъхах се да мина през магазина преди да вляза в класната стая. 2-3 минутки повече, едва ли щяха да навредят. Пътувах гадно. Супер бавно. Много изнервящо. Слязох и вече изнемогвах. Усещах си главата като балон, а краката някак далееч, далееч надолу. Изведнъж осъзнах, че чувам по-малко от преди. Не чувах птичките. Не чувах трафика. Виковете на децата, които си играеха в двора на съседното училище се чуваха някак много отдалеч и откъслечно. Стана ми много тъпо -.- Някак синхронизира с вътрешното ми усещане, че съм изолирана от света. Не стига, че се чувствам сама, ами сега и не чувам добре. Още по-трудно ми е да се свържа с хората наоколо.
И колкото и да ми беше гадно, не можех да не забележа разликата в природата. Дърветата имаха листа. Плътни корони, правеха сянка, беше толкова зелено и слънчево и красиво... Стигнах до даскало и се поколебах дали да не вляза, все пак закъснявах вече с 15 минути, но си казах, че ще е тъпо да припадам докато ни снимат. Отидох и си взех вафла, за да ме закрепи докато дойде време за другото ядене. Изядох я на 3 хапки, пих вода и хааайде да влизам в час.
Влизам аз, а всички изтупани и наконтени седят и слушат класната, която говори, а операторът снима -.- Чудесно! Стана точно както си мислех, че не искам да е.
Тук ще спра с разказа, защото не искам да си правя опис на деня. Имаше изводи, които исках да запазя.
Ще кажа накратко – получихме грамоти, писахме си по ризите, беше мило. После отидох да ям с част от хората, другите отидоха на кафе, а ние отидохме при другите след като се наядохме. Малко е тъпо като идавш после. Като допълнение си.
Тръгнах си по-рано, за да изпълнявам услугата. Бързах като кретен. Свърших работата. На връщане в автобуса пътувах също толкова гадно, даже по-гадно. Майка ми ми се разсърди, като допълнение на якия ден. Ходих на фризьор. Изнервих се. Просто чаках момента, в който нещо да ми се изцвъка на главата и да се допълни картинката (е не ми се изцвъка де).
Прибрах се... доизнервиха ме с обяснение колко съм гадна и несъобразителна. После седнах на скайп...
Днес си разсъждавах за това да си си самодостатъчен. Преди ги съжалявах тия хора, защото за мен самодостатъчен = самотен. Всъщност не, съмодостатъчния човек, не е самотен, за да си самотен трябва да имаш нужда от някого, а него да го няма, на самодостатъчните просто никой не им е нужен. За съжаление самодостатъчността не е нещо, на което да се научиш – или я имаш, или не. Яд ме е, че аз я нямам. Щеше да е толкова яко. Единственият човек, който ти трябва си ти.
Но пък виждам как някои хора се стремят да са си самодостатъчни и го постигат до някаква степен. Тъжно е. Не ми харесва. Май и аз на там отивам, обаче.
Чудех се и за нуждата да си нужен някъде/на някого. Искаш някой да те иска. Искаш някой да се сеща, когато не си там. Искаш присъствието ти да означава нещо. Няма нищо лошо в това, особено, ако е за среда, за която си положил някакви усилия. Но пък знаеш, че нямаш право. Не можеш да кажеш „искам да се сещате, когато не съм с вас и да ви липсвам поне.. мъничко” хахах жалко е.
Светът винаги ли е бил „ако имаш сили и си добре идваш в средата на нещата, при хората, ако си зле стой острани докато се оправиш”? Неразположенията винаги ли са били нещо, което да те отдалечава и да те кара да се чувстваш тъпо? Сигурно. Ама щеше да е яко да не е така.
Напоследък усещам средата като нещо, за което ако не ставаш, просто не ставаш. Или си в добра форма и си наред и всичко е ОК или си си сам и ти е гадно, докато не се оправиш и не станеш „годен” за... нещо си. Преди мислех, че средата е нещо, което да ти помага и да те „подпира” когато губиш почва под краката си, но се оказва, че не е така... Тя е нещо, което трябва да си извоюваш, а ако нямаш сили, просто стоиш отстрани. Нещо като критерии, които трябва да покриеш, ако искаш някакви облаги. Стана ми доста самотно след това прозрение. Но после...
Пак стигнах до извода колко малко ми трябва. Малко мило държание, малко адекватни разговори, в които ме слушат, малко забавни чатове с някой, който познава чувството ми за хумор, малко интерес... Мъничко. И ми стига. Стига ми, за да ми залепи счупения ден. Стига ми, за да не мога да квалифицирам целия ден като гаден. А всичко дойде от хора, които не са длъжни да споделят обща среда с мен. Иронично.
Напомниха ми, че за някого съм поне малко важна. Напомни ми го някой, който прави нещата по-хубави за мен ;) Напомниха ми, че мило държание, може да разтопи скованото усещане. А мило държание от Някой си е направо злато. Напомниха ми, че могат да ти засвидетелстват някакво уважение и добро отношение, дори и хора, които не си виждал на живо и да ти стане хубаво от това.
Netsky – everyday (music)
А не искам така. Не искам нереалното да ми харесва повече от реалното. Къде са реалните неща? Къде са хубавите работи, идващи от реалните хора? Или... първо трябва да се „стегна”?
Имам чувството, че изпуснах повече от половината неща, които смятах да напиша между пръстите си... изтекоха като вода от шепи... но нищо...
Сега искам да спра времето. Да не идва утре. Дори не държа да ми се пуска нета. Просто да си стои 1:06 сутринта, всички да си спят, а аз да си слушам музика и да не трябва да правя нищо... и да не мисля за нищо...
*****************************************************************************************
По-горното го писах снощи. Реших все пак да го публикувам. Без редакция. Каквото е – такова. Сега съм изморена и ми е досадно скучно. Не ми се описва днес. Не ми се вадят изводи за днес. Ще допълня само едно... Снощи като си легнах, след като написах по-горните неща, се сетих, че пропуснах да напиша основното... Нещото, което ме подтикна към писане.
Снощи преди да ме осени идеята, че трябва да пиша, бях тръгнала да си оправям леглото. Реших да си закача ризата. Взех я и тръгнах да я закачам на обичайното място, както правих години наред, но като я вдигнах да я закача, и тя се озова пред очите ми, видях думите написани от съучениците ми и ми стана... гадно. Те бяха като белези. Осъзнах, че ризата ми е окончателно в този вид. Ризата, която години наред носех, почти редовно и е видяла какво ли не. Тя беше нещото, което свързвах с училището. Не беше нещо лошо. Никога не ме е дразнила (освен в претъпкания автобус, в края на май и през юни). Обичах си я. Харесвах си я, една такава чиста и светло-синя. Сега е цялата изписана, с послания и пожелания за живота... с призиви „Не ме забравяй!” и „Винаги ще те помня!”... Не заради самата риза ми стана гадно, а заради... фактът, че един период от животът ми си отива, трайно и безвъзвратно... завинаги. А тези надписи са опити за оставяне на следа. Белези. Белези, които да напомнят за някого или нещо след години...
Днес беше странен ден. Забързан, изнервящ, разочароващ, оставящ ме с кофти усещане, а след това приятно поправен, но в интернет пространството... в пространството на „ноу лайфърите”, макар че започвам да се чудя, защо нещо, което те крепи и те радва се води „неистинско”, а хората, които го предпочитат са „не живеещи” или нещо от сорта...
Ще започна отначало и ще си пиша изводите хронологично, макар че едва ли някой друг освен мен, ще схване връзката.
Събудих се днес с отвратително усещане от гаден сън. Чувствах се като пияна (не че някога съм била)... добре, като препушила с наргиле (така мога да говоря от опит поне) и веднага седнах на компа, за да спазя уговорка, която аз определих. Седнах и отворих уърд (хаха ирония, денят ми започна с уърд и завършва с уърд) и скайп. Писах и кашлях, кашлях и приказвах по скайп, смятах.... изнервях се... нямах време да ям. После изведнъж се оказа така, че закъснявах.... А трябваше да оправям едни... неща, свързани с една услуга, която поех ангажимента да изпълня... Нямаше как да не го направя.
Приготвях се набързо, убедена че не трябва да се контя... Пътувах сама. Все пак закъснях, не мога да дърпам другите назад, само защото аз съм изостанала. Качих се в автобуса по супер екстремния начин, с някакъв скок тип балерина се метнах през вратата в последния момент и супер доволна се настаних на седалката, а кондукторката идва и ми вика „хубаво бягате за автобуса, ама не ви идва на АКЪЛА, че шофьорът може да ви затисне и после той да е виновен” ВТФ!? Абе жено, аз бързам!!!
Докривя ми. Много ме е яд как хората не се съобразяват, че за да правиш нещо имаш причина. Или пък бягам за кеф -.- Глупави хора, сякаш като ме скастри и няма да бягам вече да си хвана автобуса... нвм. Изведнъж осъзнах, че не съм яла нищо освен половин чиния макарони -.- Усетих познатото чувство на прималяване. Надъхах се да мина през магазина преди да вляза в класната стая. 2-3 минутки повече, едва ли щяха да навредят. Пътувах гадно. Супер бавно. Много изнервящо. Слязох и вече изнемогвах. Усещах си главата като балон, а краката някак далееч, далееч надолу. Изведнъж осъзнах, че чувам по-малко от преди. Не чувах птичките. Не чувах трафика. Виковете на децата, които си играеха в двора на съседното училище се чуваха някак много отдалеч и откъслечно. Стана ми много тъпо -.- Някак синхронизира с вътрешното ми усещане, че съм изолирана от света. Не стига, че се чувствам сама, ами сега и не чувам добре. Още по-трудно ми е да се свържа с хората наоколо.
И колкото и да ми беше гадно, не можех да не забележа разликата в природата. Дърветата имаха листа. Плътни корони, правеха сянка, беше толкова зелено и слънчево и красиво... Стигнах до даскало и се поколебах дали да не вляза, все пак закъснявах вече с 15 минути, но си казах, че ще е тъпо да припадам докато ни снимат. Отидох и си взех вафла, за да ме закрепи докато дойде време за другото ядене. Изядох я на 3 хапки, пих вода и хааайде да влизам в час.
Влизам аз, а всички изтупани и наконтени седят и слушат класната, която говори, а операторът снима -.- Чудесно! Стана точно както си мислех, че не искам да е.
Тук ще спра с разказа, защото не искам да си правя опис на деня. Имаше изводи, които исках да запазя.
Ще кажа накратко – получихме грамоти, писахме си по ризите, беше мило. После отидох да ям с част от хората, другите отидоха на кафе, а ние отидохме при другите след като се наядохме. Малко е тъпо като идавш после. Като допълнение си.
Тръгнах си по-рано, за да изпълнявам услугата. Бързах като кретен. Свърших работата. На връщане в автобуса пътувах също толкова гадно, даже по-гадно. Майка ми ми се разсърди, като допълнение на якия ден. Ходих на фризьор. Изнервих се. Просто чаках момента, в който нещо да ми се изцвъка на главата и да се допълни картинката (е не ми се изцвъка де).
Прибрах се... доизнервиха ме с обяснение колко съм гадна и несъобразителна. После седнах на скайп...
Днес си разсъждавах за това да си си самодостатъчен. Преди ги съжалявах тия хора, защото за мен самодостатъчен = самотен. Всъщност не, съмодостатъчния човек, не е самотен, за да си самотен трябва да имаш нужда от някого, а него да го няма, на самодостатъчните просто никой не им е нужен. За съжаление самодостатъчността не е нещо, на което да се научиш – или я имаш, или не. Яд ме е, че аз я нямам. Щеше да е толкова яко. Единственият човек, който ти трябва си ти.
Но пък виждам как някои хора се стремят да са си самодостатъчни и го постигат до някаква степен. Тъжно е. Не ми харесва. Май и аз на там отивам, обаче.
Чудех се и за нуждата да си нужен някъде/на някого. Искаш някой да те иска. Искаш някой да се сеща, когато не си там. Искаш присъствието ти да означава нещо. Няма нищо лошо в това, особено, ако е за среда, за която си положил някакви усилия. Но пък знаеш, че нямаш право. Не можеш да кажеш „искам да се сещате, когато не съм с вас и да ви липсвам поне.. мъничко” хахах жалко е.
Светът винаги ли е бил „ако имаш сили и си добре идваш в средата на нещата, при хората, ако си зле стой острани докато се оправиш”? Неразположенията винаги ли са били нещо, което да те отдалечава и да те кара да се чувстваш тъпо? Сигурно. Ама щеше да е яко да не е така.
Напоследък усещам средата като нещо, за което ако не ставаш, просто не ставаш. Или си в добра форма и си наред и всичко е ОК или си си сам и ти е гадно, докато не се оправиш и не станеш „годен” за... нещо си. Преди мислех, че средата е нещо, което да ти помага и да те „подпира” когато губиш почва под краката си, но се оказва, че не е така... Тя е нещо, което трябва да си извоюваш, а ако нямаш сили, просто стоиш отстрани. Нещо като критерии, които трябва да покриеш, ако искаш някакви облаги. Стана ми доста самотно след това прозрение. Но после...
Пак стигнах до извода колко малко ми трябва. Малко мило държание, малко адекватни разговори, в които ме слушат, малко забавни чатове с някой, който познава чувството ми за хумор, малко интерес... Мъничко. И ми стига. Стига ми, за да ми залепи счупения ден. Стига ми, за да не мога да квалифицирам целия ден като гаден. А всичко дойде от хора, които не са длъжни да споделят обща среда с мен. Иронично.
Напомниха ми, че за някого съм поне малко важна. Напомни ми го някой, който прави нещата по-хубави за мен ;) Напомниха ми, че мило държание, може да разтопи скованото усещане. А мило държание от Някой си е направо злато. Напомниха ми, че могат да ти засвидетелстват някакво уважение и добро отношение, дори и хора, които не си виждал на живо и да ти стане хубаво от това.
Netsky – everyday (music)
А не искам така. Не искам нереалното да ми харесва повече от реалното. Къде са реалните неща? Къде са хубавите работи, идващи от реалните хора? Или... първо трябва да се „стегна”?
Имам чувството, че изпуснах повече от половината неща, които смятах да напиша между пръстите си... изтекоха като вода от шепи... но нищо...
Сега искам да спра времето. Да не идва утре. Дори не държа да ми се пуска нета. Просто да си стои 1:06 сутринта, всички да си спят, а аз да си слушам музика и да не трябва да правя нищо... и да не мисля за нищо...
*****************************************************************************************
По-горното го писах снощи. Реших все пак да го публикувам. Без редакция. Каквото е – такова. Сега съм изморена и ми е досадно скучно. Не ми се описва днес. Не ми се вадят изводи за днес. Ще допълня само едно... Снощи като си легнах, след като написах по-горните неща, се сетих, че пропуснах да напиша основното... Нещото, което ме подтикна към писане.
Снощи преди да ме осени идеята, че трябва да пиша, бях тръгнала да си оправям леглото. Реших да си закача ризата. Взех я и тръгнах да я закачам на обичайното място, както правих години наред, но като я вдигнах да я закача, и тя се озова пред очите ми, видях думите написани от съучениците ми и ми стана... гадно. Те бяха като белези. Осъзнах, че ризата ми е окончателно в този вид. Ризата, която години наред носех, почти редовно и е видяла какво ли не. Тя беше нещото, което свързвах с училището. Не беше нещо лошо. Никога не ме е дразнила (освен в претъпкания автобус, в края на май и през юни). Обичах си я. Харесвах си я, една такава чиста и светло-синя. Сега е цялата изписана, с послания и пожелания за живота... с призиви „Не ме забравяй!” и „Винаги ще те помня!”... Не заради самата риза ми стана гадно, а заради... фактът, че един период от животът ми си отива, трайно и безвъзвратно... завинаги. А тези надписи са опити за оставяне на следа. Белези. Белези, които да напомнят за някого или нещо след години...
петък, 23 април 2010 г.
Ръчна спирачка.
Цяла вечер седя с идеята да пиша. Цяла вечер се чудя, от къде да подхвана... какво да подхвана... 2-3 пъти отварях сайта, но така и не натисках бутончето "нова публикация". Страхувам се, че няма какво да напиша. 10 минути страницата стоя отворена, а после 2-3 минути стоях и си сменях песните, като поглеждах от време, на време мигащото курсорче на бял фон... и ме шибна нещо като прозрение...
"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.
Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...
По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.
Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.
Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.
Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-
......................................................................
Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?
Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.
Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...
Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/
"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.
Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...
По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.
Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.
Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.
Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-
......................................................................
Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?
Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.
Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...
Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/
вторник, 20 април 2010 г.
Ляляля... -.-
Толкова далечни ми изглеждат Онези моменти... със свободно съзнание, мислещ ум, увереност в нещата, хубаво вътрешно усещане... мммм... Уф...
Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"
Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<
ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф
Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.
Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...
Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-
Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"
Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<
ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф
Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.
Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...
Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-
понеделник, 19 април 2010 г.
Н я м а з н а ч е н и е.
Нямам право. Нямам право да си позволя да се отпусна. Нямам право да се замисля. Да съжалявам. Да съм разочарована. Поне в мислите си, трябва да съм стегната. А усещанията, тях ще ги оставя. Тях отдавна съм ги оставила, да си текат и да ме мъчат. Да се гърча вътрешно и да се чувствам зле. "Сефте" както биха казали разни хора.
Нямам право. Но от утре. Днес не мога. Прекалено ми е... рано. Прекалено много тупкам, прекалено ми е разранено, прекалено много гной има. Не мога да го покрия, прекалено много боли. Ще го покрия утре. Щях да напиша "надявам се да успея" но... не, няма значение, дори и утре да се чувствам по същия начин. Няма значение. Няма значение, че ме избиват съмнения. Няма значение, че не вярвам в себе си дори. Н я м а з н а ч е н и е.
Мислех, че ако положа достатъчно усилия, ще съм доволна, независимо от резултата. Долна лъжа. Не е така. Няма по-гадно от това, да си разочарован от себе си. Гадно е да се чувстваш тъп. Да си "друга категория"... да си изостанал.
Вероятно, ако се гледах от страни, щях да реша, че преувеличавам. Но не се гледам от страни. Не съм сляпа за всичките усилия, които се оказаха... недостатъчни. Знам как се вкопчих и как изгубих това, в което се бях вкопчила. Знам за усещането, сякаш гледам след изпуснатия влак, а хората ми махат и ми се смеят... ама аз испуснах... не съм с вас вече... вие сте на друго място...
Прекалено ми е. От сегашната ми гледна точка. Непосилно ми изглежда. По-непосилно отколкото ми е изглеждало някога... Чувствам се тъпа... Като плюнка. Не ми остана място. Къде да се скрия сега... Навсякъде е... плюнка. Това което чувствам, това което си мисля, а сега очевидно и това, за което се старая и това, което правя... п л ю н к а. Гадна дума, която ми е грубо да пиша... точно така се чувствам.
А на всичкото отгоре съм самотна плюнка. А нашите ще ме гледат безпомощно и ще ме питат как да ми помогнат. А аз ще им обяснявам, че няма как. Те ще ме наблюдават притеснени, а аз ще се чудя къде да се скрия тоя път... къде да се скрия тоя път... не остана... ;/
Гади ми се...
Нямам право. Но от утре. Днес не мога. Прекалено ми е... рано. Прекалено много тупкам, прекалено ми е разранено, прекалено много гной има. Не мога да го покрия, прекалено много боли. Ще го покрия утре. Щях да напиша "надявам се да успея" но... не, няма значение, дори и утре да се чувствам по същия начин. Няма значение. Няма значение, че ме избиват съмнения. Няма значение, че не вярвам в себе си дори. Н я м а з н а ч е н и е.
Мислех, че ако положа достатъчно усилия, ще съм доволна, независимо от резултата. Долна лъжа. Не е така. Няма по-гадно от това, да си разочарован от себе си. Гадно е да се чувстваш тъп. Да си "друга категория"... да си изостанал.
Вероятно, ако се гледах от страни, щях да реша, че преувеличавам. Но не се гледам от страни. Не съм сляпа за всичките усилия, които се оказаха... недостатъчни. Знам как се вкопчих и как изгубих това, в което се бях вкопчила. Знам за усещането, сякаш гледам след изпуснатия влак, а хората ми махат и ми се смеят... ама аз испуснах... не съм с вас вече... вие сте на друго място...
Прекалено ми е. От сегашната ми гледна точка. Непосилно ми изглежда. По-непосилно отколкото ми е изглеждало някога... Чувствам се тъпа... Като плюнка. Не ми остана място. Къде да се скрия сега... Навсякъде е... плюнка. Това което чувствам, това което си мисля, а сега очевидно и това, за което се старая и това, което правя... п л ю н к а. Гадна дума, която ми е грубо да пиша... точно така се чувствам.
А на всичкото отгоре съм самотна плюнка. А нашите ще ме гледат безпомощно и ще ме питат как да ми помогнат. А аз ще им обяснявам, че няма как. Те ще ме наблюдават притеснени, а аз ще се чудя къде да се скрия тоя път... къде да се скрия тоя път... не остана... ;/
Гади ми се...
събота, 17 април 2010 г.
"Не се страхувай (:"
Странно е как понякога нещо дребно, нещо което на друг човек няма да направи впечатление, успява да те успокои, зарадва, настрои по-добре...
Вчера, докато си вървях, забила в мисли и усещания, една жена както си се разминавахме извади една малка брошурка и ми я пъхна в ръката. Точно в момент, в който вече... не чувствах нищо от... претръпналост и "(:". Погледнах брошурата, мислейки, че е някакъв флаер, а от нея ме гледаше усмихнато, малко момиченце, над което пишеше "Не се страхувай".
Мигновено ми стана по-добре. Усмихнах се. Усмихнах се... вътрешно. Сякаш някой ми пращаше послание от някъде. Някой ми каза "Дръж се, няма страшно" Някой, който знае повече.
В другата част на брошурата се обяснява за доброто и злото и нуждата човек да вярва в тези смутни времена, като се предлагат безплатни библейски уроци. Направи ми впечатление един цитат използван от тях - "Не бой се, само вярвай" (Исус)
Не бих казала, че съм религиозен тип. Няма да почна библейски уроци, няма да ходя редовно на църква. За мен вярата винаги е била нещо различно от тези неща. Важно беше... посланието, посланието дошло в точният момент, което ме крепи вече втори ден, а вярвам ще ме крепи и утре.Това малко изречение, написано над снимката на спокойно, усмихващо се момиченце... "Не се страхувай."
Точно това имах нужда да чуя. Защото се страхувам. Много се страхувам. От... не помня вече, колко много време... И не знам дали съм на фаза "вяра" вече, но ако успея да задържа спокойствието, ще стигна и до там.
Щом "ми се даде" да не се страхувам... занчи, не трябва, наистина не трябва (:
Вчера, докато си вървях, забила в мисли и усещания, една жена както си се разминавахме извади една малка брошурка и ми я пъхна в ръката. Точно в момент, в който вече... не чувствах нищо от... претръпналост и "(:". Погледнах брошурата, мислейки, че е някакъв флаер, а от нея ме гледаше усмихнато, малко момиченце, над което пишеше "Не се страхувай".
Мигновено ми стана по-добре. Усмихнах се. Усмихнах се... вътрешно. Сякаш някой ми пращаше послание от някъде. Някой ми каза "Дръж се, няма страшно" Някой, който знае повече.
В другата част на брошурата се обяснява за доброто и злото и нуждата човек да вярва в тези смутни времена, като се предлагат безплатни библейски уроци. Направи ми впечатление един цитат използван от тях - "Не бой се, само вярвай" (Исус)
Не бих казала, че съм религиозен тип. Няма да почна библейски уроци, няма да ходя редовно на църква. За мен вярата винаги е била нещо различно от тези неща. Важно беше... посланието, посланието дошло в точният момент, което ме крепи вече втори ден, а вярвам ще ме крепи и утре.Това малко изречение, написано над снимката на спокойно, усмихващо се момиченце... "Не се страхувай."
Точно това имах нужда да чуя. Защото се страхувам. Много се страхувам. От... не помня вече, колко много време... И не знам дали съм на фаза "вяра" вече, но ако успея да задържа спокойствието, ще стигна и до там.
Щом "ми се даде" да не се страхувам... занчи, не трябва, наистина не трябва (:
петък, 16 април 2010 г.
Искам...
Имам 2 типа блогове. В едните изсипвам разсъждения, защото са ми хрумнали и съм искала да ги запазя/споделя, а в другите... тях ги пиша с цел да постигна нещо на вътрешно ниво.
Имам голяма нужда от блог, за мен... От публикация, която като я напиша и да се почувствам по-различно. Но... ...... ????
Не че нямам какво да напиша. Не че нямам какво да измисля. Просто... Ми е... прекалено... или прекалено нищожно. Не, мисля, че е прекалено.
Задавям се. Засяда ми. Не мога.
Не знам какво да правя. Не мога сама. Мога да направя едно... ще чакам. Ще чакам да утихне разбълниканата локва, ще чакам да се махне давещото чувство, ще чакам да дойдат претръпналостта и непукизмът, отново... Ще чакам да се самоубедя, че не това, сегашното е моята реалност, а онова... претръпналото, гледащо от високо Аз. Ще чакам да се подценя. Да си надценя възможностите. Ще чакам да спре да ми е така... Ще чакам сама. Отдавна е така. И ще дочакам... себе си... няма какво друго.
Имам голяма нужда от блог, за мен... От публикация, която като я напиша и да се почувствам по-различно. Но... ...... ????
Не че нямам какво да напиша. Не че нямам какво да измисля. Просто... Ми е... прекалено... или прекалено нищожно. Не, мисля, че е прекалено.
Задавям се. Засяда ми. Не мога.
Не знам какво да правя. Не мога сама. Мога да направя едно... ще чакам. Ще чакам да утихне разбълниканата локва, ще чакам да се махне давещото чувство, ще чакам да дойдат претръпналостта и непукизмът, отново... Ще чакам да се самоубедя, че не това, сегашното е моята реалност, а онова... претръпналото, гледащо от високо Аз. Ще чакам да се подценя. Да си надценя възможностите. Ще чакам да спре да ми е така... Ще чакам сама. Отдавна е така. И ще дочакам... себе си... няма какво друго.
неделя, 11 април 2010 г.
Гняв, безапетитие и оправдания?
Оправдаване. Имате ли нужда от такова? Или по-скоро от оправдание. Разликата между оправдание и оправдаване, е че оправданието е нещо, което сами давате на себе си, а оправдаването ви го дават околните. Оправдаване раздавам, доста лесно, оправданието обаче, ми е трудната част. Кое е по-ценно?
Причини лесно могат да се измислят, защо правиш или не правиш дадено нещо. Въпросът е - достатъчни ли са, за да се оправдаеш пред себе си. Много ми е трудно да си... позволявам разни неща на себе си, точно защото ми е трудно да се оправдая. Дори да имам сериозна причина, винаги има едно остатъчно усещане "можеше повече... можеше да положиш повече усилия и да се получи, така сякаш просто си кръшнала..." Ей много ги мразя тия мисли. Самоизяждам се. Отчаяно се нуждая другите да ми казват, че постъпвам правилно и е разбираемо да ме спират тези "оправдания", които си давам. На околните в 90% от случаите не им пука. А от техните реакции аз започвам да се самоизяждам още повече. Трудно ми е да си преценя възможностите. От малка съм убедена, че винаги има изход. Винаги има какво още да се направи... когато се сблъскам със ситуация, в която няма какво повече да се направи, просто ми се срива системата. Забивам и не мога да мисля за нищо друго, докато не намеря решение, докато не стигна до края. Та... да се оправдая, означава да се откажа преди да съм намерила отговора. Това ме побърква. За съжаление ми се налага понякога.
А оправдавате ли околните? Разбирате ли ги? До колко сте способни да ги оправдаете и да потъпчете егото си, за да видите как реално стоят нещата? Оправдание ли е нечие неразположение, този човек да ви изнерви? Трябва ли да го разберете и да направите компромис, да премълчите... или го осъждате предварително? По колко оправдавания на човек имате като лимит? Къде е границата? Кога грешенето от време на време се превръща в перманентно състояние, което няма как да се оправдае?... въпроси без отговор. Винаги ми е било сложно. Разликите между "разбираща съм" и "оставям хората да ми се качат на главата", или между "в правото да си отстоявам мнението си" и "просто се изнервям, че не става на моята" са си доста тънки.
Имате ли нужда от чуждото оправдаване или сте си самодостатъчни. "Важно е аз да съм си спокоен". До колко чуждото мнение за вашите постъпки е значещо?...
Преди малко осъзнах, че цял ден не съм огладняла, дори за 5 минутки. Ядох, просто така, защото трябва. Липсата на глад винаги ми е била проблем. Липсата на желание, апатията... Просто спираш да реагираш на дадени неща. Безинтересно и безсмислено ти е. Оправдание ли е липсата на апетит за бездействие? Стоиш си и не ядеш, защото не си гладен или ставаш и си готвиш, а после ядеш, въпреки че не си гладен, защото така се прави?
Гневът е странно нещо. Дава ти енергия. Започваш да действаш по-стриктно, по-прибрано, по-рязко. Той е директен, няма нужда от оправдания. Не му пука за причините или разрешенията. Не му пука дали грешиш или човекът отсреща греши. Не му пука какво ще стане после. Просто си е там, бушува и те движи. Като инжекция за мозъкът е. Но после, като поотмине, боли.
Цял ден мъкна новия си приятел с мен. Разхождам се из къщи и нося бутилката вода със себе си. Пия механично, въпреки че имам чувството, че си изплаквам мозъкът. Предполага се, че водата ще ми помогне. Въпреки това, не се чувствам по-добре. Съзнанието ми е все така замъглено, а установих, че ми е супер трудно да изпия дори 1 литър вода. Може да е като с храната. Не усещаш че стомахът ти е празен и отначало като ядеш, ти става зле, но после като свикнеш, започваш да се чувстваш по-добре. Ще продължа дружбата си с бутилката.
Причини лесно могат да се измислят, защо правиш или не правиш дадено нещо. Въпросът е - достатъчни ли са, за да се оправдаеш пред себе си. Много ми е трудно да си... позволявам разни неща на себе си, точно защото ми е трудно да се оправдая. Дори да имам сериозна причина, винаги има едно остатъчно усещане "можеше повече... можеше да положиш повече усилия и да се получи, така сякаш просто си кръшнала..." Ей много ги мразя тия мисли. Самоизяждам се. Отчаяно се нуждая другите да ми казват, че постъпвам правилно и е разбираемо да ме спират тези "оправдания", които си давам. На околните в 90% от случаите не им пука. А от техните реакции аз започвам да се самоизяждам още повече. Трудно ми е да си преценя възможностите. От малка съм убедена, че винаги има изход. Винаги има какво още да се направи... когато се сблъскам със ситуация, в която няма какво повече да се направи, просто ми се срива системата. Забивам и не мога да мисля за нищо друго, докато не намеря решение, докато не стигна до края. Та... да се оправдая, означава да се откажа преди да съм намерила отговора. Това ме побърква. За съжаление ми се налага понякога.
А оправдавате ли околните? Разбирате ли ги? До колко сте способни да ги оправдаете и да потъпчете егото си, за да видите как реално стоят нещата? Оправдание ли е нечие неразположение, този човек да ви изнерви? Трябва ли да го разберете и да направите компромис, да премълчите... или го осъждате предварително? По колко оправдавания на човек имате като лимит? Къде е границата? Кога грешенето от време на време се превръща в перманентно състояние, което няма как да се оправдае?... въпроси без отговор. Винаги ми е било сложно. Разликите между "разбираща съм" и "оставям хората да ми се качат на главата", или между "в правото да си отстоявам мнението си" и "просто се изнервям, че не става на моята" са си доста тънки.
Имате ли нужда от чуждото оправдаване или сте си самодостатъчни. "Важно е аз да съм си спокоен". До колко чуждото мнение за вашите постъпки е значещо?...
Преди малко осъзнах, че цял ден не съм огладняла, дори за 5 минутки. Ядох, просто така, защото трябва. Липсата на глад винаги ми е била проблем. Липсата на желание, апатията... Просто спираш да реагираш на дадени неща. Безинтересно и безсмислено ти е. Оправдание ли е липсата на апетит за бездействие? Стоиш си и не ядеш, защото не си гладен или ставаш и си готвиш, а после ядеш, въпреки че не си гладен, защото така се прави?
Гневът е странно нещо. Дава ти енергия. Започваш да действаш по-стриктно, по-прибрано, по-рязко. Той е директен, няма нужда от оправдания. Не му пука за причините или разрешенията. Не му пука дали грешиш или човекът отсреща греши. Не му пука какво ще стане после. Просто си е там, бушува и те движи. Като инжекция за мозъкът е. Но после, като поотмине, боли.
Цял ден мъкна новия си приятел с мен. Разхождам се из къщи и нося бутилката вода със себе си. Пия механично, въпреки че имам чувството, че си изплаквам мозъкът. Предполага се, че водата ще ми помогне. Въпреки това, не се чувствам по-добре. Съзнанието ми е все така замъглено, а установих, че ми е супер трудно да изпия дори 1 литър вода. Може да е като с храната. Не усещаш че стомахът ти е празен и отначало като ядеш, ти става зле, но после като свикнеш, започваш да се чувстваш по-добре. Ще продължа дружбата си с бутилката.
сряда, 7 април 2010 г.
Накъсано.
Трудно ми е да започна. Може би, защото не виждам края... или защото дори средата не виждам. И все пак, ще започна... някак... Ще започна с песен
Тези дни тя е единственото, което ми се задържа в съзнанието достатъчно дълго, за да искам да я слушам отново, и отново, и отново... Може би, защото е песен на Колдплей, а те за мен са си вечни. Вечни са, но всеки път, когато зацикля на нещо тяхно е по различен начин.
Мразя забиването непосредствено след началото на нещо. Тъкмо си помислиш, че нещата тръгват и бум светофара светва червено. Отвратително чувство :/
Усещате ли когато нещо или някой ви липсва? Аз май не винаги. Понякога просто се обръщам навътре и виждам... нищо. Тогава започвам да се оглеждам, сякаш някой ми е свил портмонето, а всъщност дори не знам какво точно ми липсва. Ставам досадна за хората около себе си, ставам досадна на себе си. Чакам някой да ми каже нещо, което да оправи нещата. Хората естествено дори не схващат какво им говоря, то дори аз не схващам... та не казват "Сезам отвори се" или "абра-кадабра" или и аз не знам точно, кои са вълшебните думички в случая :/ (може би трябва да препрочета Хари Потър)
За това просто си живея с празнината и стоя на повърхността. Не ми е лошо на повърхността. Обичам когато хората ми се връзват на шегите, обичам когато има на чии шеги да се вържа. Така не се налага да гледам в тъпото празно и да ставам досадна. И все пак има такива моменти... в последните дни са повечко, лошо...
Казвали ли сте на някого, че ви липсва? Какво се очаква да ти кажат, когато кажеш "всъщност, просто ми липсваш"? Какво трябва да направят? Хм... не знам. (за справка - началото ми (може би за това я слушам толкова често напоследък))
Мислех си вчера за арогантността. Качество, което винаги съм осъждала у хората.
Значението на думата в тълковния речник: арогантен - Който е безочлив, дързък и груб.
А ето и резултатите от синонимния речник: (прил.) нахален, надменен, предизвикателен, обиден, оскърбителен, груб, горделив, високомерен, безочлив, безсрамен, циничен, дързък, свадлив, нагъл, презрителен, подигравателен, рязък
(прил.) пренебрежителен, нехаен, безцеремонен
(прил.) самомнителен, надут, снобски
(прил.) самонадеян
С голяма увереност мога да твърдя, че не съм арогантна (нито пък нещо от синонимите й), що се отнася до околните. Осъзнах колко арогантна съм, към себе си, обаче. Колко арогантен трябва да си, за да си въобразиш, че можеш да си контролираш чувствата? И да си повярваш? Да се опитваш да го правиш... Да повярваш, че като решиш, кое е най-правилно и ще започнеш да се чувстваш по правилния начин. Безочие си е това и е дръзко и грубо. Снобско, свадливо, нагло... подигравателно. Дали се дължи само на страх или и на голяма... вътрешна арогантност, не знам. И по типично арогантен начин, ще продължа да съм ... арогантна със себе си, защото съм... арогантна (и неоригинална (това е пояснение за повторенията)).
Чай. В началото беше вкусен, облекчи ми болката, беше приятен. Последните 5-6 глътки както обикновено са гадни. Бляяяяя... Тъкмо да реша "оу, чай, който ще ми хареса :О" и бам, след средата му ми стана гадно :/ Просто не съм създадена да пия чай. Само като съм болна. Иначе нямаше да пия и сега де.
Да завърша ми е също толкова трудно, като да започна. То и средата беше... трудна хах. Ще се обърна към Колдплей. Ако си стигнал до тук читателю, вземи това като извинение и благодарност (:
I never meant to cause you trouble,
And I never meant to do you wrong,
And I, well if I ever caused you trouble,
O no, I never meant to do you harm.
Тези дни тя е единственото, което ми се задържа в съзнанието достатъчно дълго, за да искам да я слушам отново, и отново, и отново... Може би, защото е песен на Колдплей, а те за мен са си вечни. Вечни са, но всеки път, когато зацикля на нещо тяхно е по различен начин.
Мразя забиването непосредствено след началото на нещо. Тъкмо си помислиш, че нещата тръгват и бум светофара светва червено. Отвратително чувство :/
Усещате ли когато нещо или някой ви липсва? Аз май не винаги. Понякога просто се обръщам навътре и виждам... нищо. Тогава започвам да се оглеждам, сякаш някой ми е свил портмонето, а всъщност дори не знам какво точно ми липсва. Ставам досадна за хората около себе си, ставам досадна на себе си. Чакам някой да ми каже нещо, което да оправи нещата. Хората естествено дори не схващат какво им говоря, то дори аз не схващам... та не казват "Сезам отвори се" или "абра-кадабра" или и аз не знам точно, кои са вълшебните думички в случая :/ (може би трябва да препрочета Хари Потър)
За това просто си живея с празнината и стоя на повърхността. Не ми е лошо на повърхността. Обичам когато хората ми се връзват на шегите, обичам когато има на чии шеги да се вържа. Така не се налага да гледам в тъпото празно и да ставам досадна. И все пак има такива моменти... в последните дни са повечко, лошо...
Казвали ли сте на някого, че ви липсва? Какво се очаква да ти кажат, когато кажеш "всъщност, просто ми липсваш"? Какво трябва да направят? Хм... не знам. (за справка - началото ми (може би за това я слушам толкова често напоследък))
Мислех си вчера за арогантността. Качество, което винаги съм осъждала у хората.
Значението на думата в тълковния речник: арогантен - Който е безочлив, дързък и груб.
А ето и резултатите от синонимния речник: (прил.) нахален, надменен, предизвикателен, обиден, оскърбителен, груб, горделив, високомерен, безочлив, безсрамен, циничен, дързък, свадлив, нагъл, презрителен, подигравателен, рязък
(прил.) пренебрежителен, нехаен, безцеремонен
(прил.) самомнителен, надут, снобски
(прил.) самонадеян
С голяма увереност мога да твърдя, че не съм арогантна (нито пък нещо от синонимите й), що се отнася до околните. Осъзнах колко арогантна съм, към себе си, обаче. Колко арогантен трябва да си, за да си въобразиш, че можеш да си контролираш чувствата? И да си повярваш? Да се опитваш да го правиш... Да повярваш, че като решиш, кое е най-правилно и ще започнеш да се чувстваш по правилния начин. Безочие си е това и е дръзко и грубо. Снобско, свадливо, нагло... подигравателно. Дали се дължи само на страх или и на голяма... вътрешна арогантност, не знам. И по типично арогантен начин, ще продължа да съм ... арогантна със себе си, защото съм... арогантна (и неоригинална (това е пояснение за повторенията)).
Чай. В началото беше вкусен, облекчи ми болката, беше приятен. Последните 5-6 глътки както обикновено са гадни. Бляяяяя... Тъкмо да реша "оу, чай, който ще ми хареса :О" и бам, след средата му ми стана гадно :/ Просто не съм създадена да пия чай. Само като съм болна. Иначе нямаше да пия и сега де.
Да завърша ми е също толкова трудно, като да започна. То и средата беше... трудна хах. Ще се обърна към Колдплей. Ако си стигнал до тук читателю, вземи това като извинение и благодарност (:
I never meant to cause you trouble,
And I never meant to do you wrong,
And I, well if I ever caused you trouble,
O no, I never meant to do you harm.
Абонамент за:
Публикации (Atom)