2009

сега е 2:19 сутринта на 31 декември 2009 г.

Остават броени часове, преди земята да започне новата си (2010 обиколка около слънцето (според нашия календар)). От както се помня това винаги ми се е струвало много вълнуващо. Времето измервано в години, четвърти от година, половин година... точно заради този факт... Земята и как тя се връща на изходната си позиция, за да започне цикъла отново. Нова година винаги ми е бил любимия празник. Мислех си, че този път новогодишното настроение ще ме пропусне, но днес... да едва днес, имах няколко наченки на такова, достатъчни да ме вдъхновят за този блог.

Тъй като годината свършва днес, а през деня няма да имам време да седна и да пиша и да е се получи нещо смислено, реших да пиша сега, преди да си легна. Исках последната ми публикация тук, да е нещо като равносметка, поглед назад... обобщение... главен извод може би. 

Време е за малко статистика. Пиша в този сайт от точно половин година. Всеки месец, броя публикации за месец се е увеличавал. През юни съм започнала с 4, а през декември... е, тази ще е 14-та :О Срамувам се от няколко от публикациите си. За съжаление, повечето ми публикации са негативни, другите са философски настроени, а много малко са за нещо положително. Надявам се през новата година положителните да са повече. 

През 2009 си намерих много нова хубава музика. Гледах някои хубави филми. Започнах да гледам няколко нови сериала. Направих си фейсбук, който ползвам редовно. Запознах се с нови хора по интернет, макар че май само едно от запознанствата си струваше (: (да, дори и човека едва ли да смята така, аз се радвам, че имах възможността да споделя някои негови мисли). Зарибих се да следя няколко канала в ютуб о.о 

През 2009 посетих Пловдив и Велико Търново - и двата града ме очароваха. В Пловдив се научих, какво е да стоиш цял ден на щанд и да трябва да обясняваш някакви работи на хората, о "Индиго" ООД си купи къща в Ботевград... ох онези бяха големи образи, момичетата от митницата също бяха много мили... и, о да..!!! Спечелихме наградата там! Получих много хубаво медальонче, от най-добрата приятелка, което е от онези, които ще се постараеш цял живот да си пазиш. Отпразнувах 18-тия си рожден ден. Много се вълнувах за него. Беше хубав. Хората, които исках да са там - бяха там, заради мен (: Запознах се с много нови хора и на живо. С някои от тях имах интересни преживявания х) ооох... Ходих на плажа в 3 сутринта (макар и да не беше както си го представях). О, пуших... кхъм наргиле... и не само хаха. Научих, че обичам вино и не харесвам пушенето (харесва ми само наргилето (и то в малки количества)). Гледах звезден дъжд през една августовска нощ в перфектната обстановка, нещо, което също винаги ще помня. Оу научих и, че ушите ми са явно доста чувствителни и има защо когато се притесня, да не се изчервявам, а да пламват само те (мислех, че гъдел по ушите имат всички, а се оказа, че това е странна моя черта х)). Имах възможността да се постарая за хора, които обичам. Възможността да вложа нещо от себе си, в нещо за тях... да им покажа.... До колко беше успешно не мога сама да преценя... мога само да се надявам, че са разбрали (:

И сега малко по-мрачни неща...

Разочаровах се през 2009 от дадени неща и хора. Също така почти преживях... едни неща. 2009 ми показа, забравени от мен, мои лоши страни. Приземи ме малко повече отколкото имах нужда. Пейзажа посивя малко повечко, отколкото трябва. През 2009 успях да забравя неща, които трябва да помня, за да имам сили... дано успея да си припомня през новата година. Почувствах някои хора по-далечни от преди, а други видях как ще се отдалечат и това ме пф... Отпуснала съм се през тази година, повече от колкото трябва и първата ми задача за 2010 ще е да променя това. Оказа се, че неща, в които вярвах доста силно, всъщност са били илюзия. Това ми се отрази зле на егото, и вярата, и ентусиазма и общо взето всички неща, които ми беше трудно да изровя от себе си хаха.

Но... стига... Точно за това, не ми се искаше да вадя някакъв кардинален извод за тази година. Не ми се искаше да я класифицирам, за да не съм неблагодарна. Не мога да я класифицирам като "добра", но определено не искам и да е "лоша". Едно мога да кажа със сигурност за тази година. Мина като един миг. Усещам я, като че ли е била 1 месец. Сякаш преди 1 седмица си четях хороскопа за годината, (беше през януари) в който пишеше "помагайте раци, помагайте" и си мислих, че това е прецакано. Между другото този хороскоп позна. Имах възможности да помагам и през втората половина от годината се чувствах главно като страничен наблюдател без личен живот хахаха. Колко успешно помагах е друг въпрос, важното е, че опитах (: 

И така де... годината приключва... и аз трябва да приключа някак с този блог. Може би с поглед напред? "Всеки край, води до ново начало" (казано с дълбок мъдър глас) Мда... 2010 носи край на много неща, както начало на още толкова. Тя е една... епична година *epic background music*. Истината е, че ме паникьосва и ми изкарва ангелите и ме плаши и... схващате картината. Та... на края на 2009 и началото на 2010 предполагам е идеалното място за пожелания към мене си. Искам да си пожелая много пари, много коли, вили на плажа, мъже, мноу купони, мноу избухване, мноу секс, да съм царицата на купона направо... мнееее глупости, не искам да си пожелавам това... но щеше да е забавно да видя нечие лице докато чете това х) Та... сега сериозно, искам да си пожелая 2010 да опровергае страховете ми, да ми покаже, че не съм права за лошите неща, които си мисля, искам да ме изненадва приятно редовно и да ми помага да пораствам, не да остарявам а да пораствам! Пожелавам си следващият път като пиша приключващ блог през 2010, той да е пълен само с куп ентусиазирани обяснения, колко яка е била цялата година, как съм напълно доволна от себе си и събитията, колко добре се чувствам и тъй нататък. И някои по-конкретни неща: завършването да ми е много успешно то е ясно, а влизането в университет - да е още по-успешно! Да ме срещне споделена любов, която (отново опровергавайки ме), да ми покаже онези хубави неща, които уж ги има само по филмите. О искам да съм здрава, здравословните проблеми са най-гадното нещо на света, надявам се през 2010 да не се обаждат. Искам 2010 да не ме разделя напълно с хора, които ще си заминат от... Варна. Предполагам бих се сетила още много неща, но ако съм здрава, смела, заобиколена от любов и приятели и уча правилното нещо, мисля не ми трябва друго.

Иии след няколко часа 2010 идва..., а аз готова или не, ще се срещна с нея (: Дано донесе щастие на всички ни...

Лепнат за теб (:/)

Днес гледах "Лепнат за теб". Бях го гледала и преди, но не го помнех... а и тогава бях по-малка, не се замислях толкова върху разни му там послания и метафори... Във филма става въпрос за сиамски близнаци. Те са различни, харесват различни неща, но са "лепнати"... не всъщност без кавички... те буквално са си лепнати един за друг... Правят всичко заедно... хората ги обичат, така са си подредили нещата, че са щастливи. Единият среща любовта, а другият получава главната роля в сериал... общо взето си живеят добре.

Но са лепнати един за друг... това започва да им пречи и един ден решават да се разделят. Аз подкрепях идеята също... кой би искал да е толкова много свързан с някого... никакво лично пространство, никаква самостоятелност. 

Е, разделиха се... нещата изглеждаха нормално, но после единият брат реши да замине с годеницата си в друг град. Е... двамата си останаха по сами. Не можеха да се концентрират по същият начин върху работата си, не можеха да се справят... Те дори не можеха да ходят както трябва. На моменти залитаха, защото нямаше кой да ги подпре и падаха... Ъх... разбрах ги. Да, ясно че филмът е метафора... разбрах я.

Как се очаква да свикнеш да живееш без някой, който е бил наоколо през целия ти живот? Ей така... изведнъж...С теб е 24/7, а после един ден просто вече не е... 

Е, филмът имаше хубав край. Братът актьор, замина в малкото градче при брат си. Всъщност се свързваха, както преди, чрез дрехите си. Отделяха се, само за определени неща. Странна работа, но пък така се чувстваха цели. 

...

Осъзнавам колко преходно е всичко. Става ми гадно. Обидно ми е. Като да пренебрегнат обещание, което са ти дали (всъщност обещание, което си мислиш, че са ти дали, но всъщност винаги са ти говорили, че няма как да се изпълни). Инстинктът те кара да се нацупиш и да си "Не се цупи" - "Не се цупя :/" Твърдиш, че не се цупиш, защото знаеш, че няма на кого, нито имаш право да го правиш... толкова е "незряло", а и "ти разбираш всичко" ясно, че "правилното" нещо е да не се цупиш, следователно "Не се цупиш :/"... (но все пак... :/)

Зимното слънце...

Вчера или онзи ден, не помня точно, беше слънчев предиобед. Беше толкова красиво. Не се бях сещала, че ми липсва слънцето тези дни. Беше толкова... живо и спокойно. Слънцето осветяваше мокрите сиви улици, а те не изглеждаха толкова неуютни, огряни от лъчите. Минаваше и през кафевите листа на сухите клони и им придаваше толкова красив цвят... Натрупалите влага от дъжда и снега блокове, не изглеждаха толкова мрачни и сиви, обвити в светлина изглеждаха... някак приятно на мястото си, изглеждаха дори приветливо. Седях пред отворения прозорец и потръпвах от студа, който влизаше, но можех да стоя и да гледам тази картина цял ден... Обичам зимното слънце. Обичам го повече от лятното и пролетното. То идва, за да поправи... за да напомни.

Лятното слънце е прекалено жарко, а и то както пролетното е нещо, с което бързо свикваш и не ти прави впечатление. Може да ти стане лошо от него, защото през повечето време е прекалено. Зимното не е такова... То идва в моменти, в които най-много се нуждаят от него. Улиците, градинките, сградите... всичко е мокро и студено и посивяло и има нужда от топлина и цвят и е толкова хубаво, когато го получат.

Предполагам това е разликата между дълго чакан и трудно постигнат успех и нещо, получено на готово. Сега разбирам и онези странни пожелания за рожден ден "пожелавам ти и достатъчно трудности, за да оцениш хубавите неща, когато ги получаваш" хаха

Днес е мрачно, сиво и много мокро. Искам малко слънце. Мъничко... за няколко минути. Искам дъжда да спре. Но прогнозата е за влошаване, не за оправяне на времето :( Жалко.

Сетих се за една песен. Поздрав (:

Боламач от мисли посред нощ

Днес съм изпаднала в някакъв унес. Приятна съненост. Сякаш съм обвита в пухкав пашкул. Тръгнах да си лягам, но точно сега ми избиха куп мисли, куп разсъждения върху различни теми. Реших да пробвам да напиша нещо, дори и да нахвърля просто опорните си точки...

Представяли ли сте си как бихте реагирали, какво бихте направили, ако някой ваш близък почине? Аз го правя. Не е нещо, с което се гордея, всъщност е едно от глупавите неща, които ми е трудно да спра да правя. Сега се замислих... защо? Бях чула някъде, че малките деца си представят какво ще е ако умрат, защото се чудят колко ги обичат околните. Е, аз си представям обратното... Искам да изпитам колко обичам близките си? Предполагам истината е близо до това. Нещо като сравнение... като да си напомня какво имам и защо обичам тези хора. Какво бих загубила, ако ги няма тях... как ще ми е трудно да продължа... как бих се почувствала... (това си е доза мазохизъм) Нали човек оценявал това, което има, едва след като го загубел... Опитвам се, да оценя нещата? Или пък в този пашкул, лишен от някакви емоции, си имитирам най-лесните за представяне такива? Естествено по-лесно е да си представиш болката и страданието, отколкото евентуално щастливо развитие на нещата (поне при мен е така)... Най-вероятно просто си нямам работа... Но все пак...

Иии ще скоча на друга тема...

Днес прочетох едни чужди публикации. Сега не мога да намеря линка, за да го поставя. Но и без това искам да говоря за 2-3 изречения от поста. Жената пишеше, че за да не е сам, на човек му трябва някой безполов човек, който да го разбере, за да липсват неловките, полу-разбрани неща и някакви чудения за по-дълбок смисъл. Чудеше се, толкова ли е странно да имаш нужда да те прегърнат и да те целунат, без да искаш любов от "онзи" тип. Днес си мислех за това. За нуждата от прегръдка и човешка топлина. Някой просто така, да те гушне, да усетиш опора, закрила ако щете... Наистина... защо е толкова сложно? Бих искала да имам човек, който да се сеща да ме гушка от време, на време... ей така, профилактично... за да не забравям усещането хахах. Не бих си потърсила сама контакт... прекалено съм дръпната, за да направя нещо такова :/

Мислех си и за друго...

Има неща, за които съжалявам. Но се замислих, че съжалявам най-често за последващата си реакция. За това как съм приела или как не съм приела нещата. Не съжалявам за самите ситуации... съжалявам за своите... реакции след това хаха. Защото отново се сетих за един от онези натрапчиви спомени и си зададох въпроса "добре де, предпочиташ ли това да не се беше случвало?" отговорът беше "ааа, не" Може да ме е терзало, да съм се чувствала като идиотка... но си е мой "опит"... Може да е наивно и глупаво... но си е Мое... не си го давам. 

Тези дни се сетих за нещо, което прочетох в една книга. Научих, че човек никога не си спомнял едно нещо 2 пъти по един и същи начин. Излиза така, че всеки път когато си спомняме нещо, то е по-различно от предишния път, в който сме си го спомняли. Това е толкова тъжно :/ Разочаровах се... Явно самовкарването във филми има по-голяма роля, отколкото съм предполагала. След време спомените ти ще се изменят до толкова много, че ще е от голямо значение как си решил да запомниш ситуацията - дали ще я превъзнесеш или ще я принизиш и ще я направиш по-лоша отколкото е била... Тъпото е, че няма как да разбереш... всеки път си спомняш по различен начин ;/ 

Да, предполагам това е добре, ако имаш склонност да помниш хубаво нещата... Може би, понякога истината е по-гадна от спомените ти... но все пак... това си е измама :/ 

уу, сетих се още нещо...

В онзи другия блог, жената пишеше, че не иска повече да я среща любовта и, че не иска повече чувства. С всеки ред си мислех, колко неправилно е това. Да предпочетеш студенината, апатията, самотата, за да не те боли. Не е лошо, да не искаш да те боли. Лошо е да си мислиш, че самотата не е болезнена. Ясно ми е, че когато човек го боли иска просто болката да спре. Ако те боли зъб, ще си готов да се откажеш от шоколада в този миг, само и само агонията да престане. Но липсата на шоколад е доста гадна, всички знаем това. Иначе разбирам... Мечтаеш да си безчувствен, само и само да не се усещаш разбит вътрешно... но... ако наистина не усещаш нищо, в стремежа си да не усещаш болка.... какво ще означава да си жив? Болка = живот?

И така де... това беше освобождаващо хаха. Отивам да спя, преди да съм се сетила за още нещо, че вече е почти 2 сутринта, а ми се спи от 10 вечерта (:

...

Ядосана съм. Ядосана съм на толкова много хора, за толкова много малки неща... Но най-много съм ядосана на себе си. Всъщност дори не съм сигурна, че съм ядосана. От дни чакам нещо. Не знаех какво, но вече знам. Чаках да ми мине. Чаках, да се почувствам по-добре. Чаках някой да си поговори с мен, така, сякаш му пука. Не знам точно за какво... за толкова много неща, може би. Чаках някой да дойде и хоп! да ми подреди нещата пред очите... Чакам, а с всеки изминал ден се ядосвам повече и повече... някакви неща ме ядосват... Сега си стоя на стола и един тъп камък ми тежи, а толкова се изнервям от тежестта му... :@

Ядосана съм дори на тъпия блог. С всеки изминал месец пиша все по-често тук. Защо!? До кога?! Сигурно догодина по това време ще имам 300 публикации като последните 100 ще са само от един месец... Искам да си ходя... тъпото усещане че искам да си ходя... а съм си вкъщи пф!? За пръв път от години насам ми се приисква да си седя сама... да съм си била сама винаги... когато си си бил сам почти винаги, липсата на хората не ти прави такова впечатление, някак си си самодостатъчен. 

Имам чувството, че се самоизмамих. Опитах нещо, което не се получи... пробвах от другото, а се оказа, че определено не е за мен и сега се чувствам като глупачка, че въобще съм си въобразила, че може да се получи.

ффффффффффффф :/ ;/

Студена кола и замъглени стъкла.

Преди малко прочетох това

Много е красиво. Появи се толкова навреме. Хах синхронизацията наистина съществува...

Заспиваш ли, аз май че те събудих, 
прости ми, че дойдох при теб сега. 
Душата ми се стяга до полуда 
в прегръдките на свойта самота. 
Самичък съм, а тъй ми се говори, 
устата ми залепва да мълчи…

Не се харесвам особено в това си настроение. Сякаш искам нещо, а не знам точно какво. Толкова отчаяно го искам, а то не идва. Чакам нещо да се оправи, но всичко си стои същото. Оглеждам се и се чудя къде точно е проблемът, а такъв не че няма... но не е ли отдавна решен? Или поне забравен?  

Страхувам се, че сметките ми излязоха криви. Не е толкова лесно да се примириш, колкото си го представях. Но друго ме притеснява... Появяват се куп дребни неприятни усещания, които не предвидих. Подкопават ми стратегията. Пречат ми на самозалъгването. Всъщност какво ми остава? Да чакам... толкова е блудкаво...

И чакам... чакам... чакам... става ми все по-трудно и по-трудно иии по-трудно... Губи ми се смисъла.

Мисля че от мен би излязъл страхотен символист. Днес ми просветна нещо. Самотният човек е като студена кола. Когато в нея влязат хора, ако не останат достатъчно дълго, топлината, която внасят стига само, за да замъгли стъклата. За да се оправят замъглените стъкла, колата трябва да получи достатъчно топлина, за да се изчистят от замъгленото. Ако се опитваш да ги избършиш само ги размазваш.

Когато получиш "топлина" от някого, а тя е недостатъчна... след нея ти оставят само замъглени стъкла. Колата продължава да е студена, само че гледката е затъмнена. 

Мисля че съм като кола на студа. Трябва някой да пусне парното, за да се оправят стъклата.

Дежа вю гледано отстрани

На моменти ми се иска да не разбирам. Често ми се случва да видя човек в дадена ситуация и да разбера точно как се чувтсва. Разбирам, защото преди известно време аз съм била в същата такава. Като да преживееш дежа вю, само че не си ти в главната роля. Но преди, за мен е нямало разбиране и най-вероятно дори е имало кофти реакция, а най-якото е, че хората не помнят... няма как да запомниш нещо, което не си разбрал. Малко ми е кофти. Кофти ми е, че са ме разбрали погрешно или въобще не са ме разбрали, а аз трябва да разбирам и да реагирам адекватно..., защото знам какво е да не ти реагират както трябва и не искам да се правя на гадна. 

Защо хората забравят? Защо не разбират? Мисля си, че ако когато попаднат в моята ситуация, направят обратна връзка и кажат "аааа... сега разбирам... ах извинявай" ще ми олекне... (е не за всички неща има нужда от "извинявай") 

Много ми се иска някой да ми прочете мислите иии усещанията. Не всъщност просто... за малко да ги пробва, за да... разбере... Мисълта, че нещо, което изпитваш е споделено еее доста облекчаваща. Как беше.. "споделена мъка - половин мъка"? 

Чудя се, при всички хора ли е така? Винаги ми се иска да споделя... да покажа, да получа разбиране (да ясно, че това с разбирането се отнася за всички). Когато нещо го изпитвам само и единствено аз... някакси губи значение. Боли ме - ок, стегни се ще ти мине, весело ми е ама само на мен - идва някой сдухал се ииии веднага забравям, че всъщност ми е весело, цялото внимание и действия се насочват към другия... за да споделя неговото с мен, да покажа, че виждам... да съм там... май съм бъгава. 

Понякога ми се иска да не разбирам. Понякога ми се иска да мога да се обидя и да си позволя да съм обидена. Да не оправдавам хората иии да натрапвам това, че не съм доволна и ми е гадно. Да се цупя и да изисквам внимание и уважение и извинения и това да се съобразяват с мен и... Но не... използвам си мозъка и знам, че за всяко нещо си има причина произлязла от някъде другаде и тн... и тн... Рядко нещо е лично и умишлено, а най-често нещата са плод на грешка, преплетени неподходящи обстоятелства и тн.. и тн... Та какво излиза? Никой не е виновен - обстоятелствата/времето/грешките са... На кого можеш да се сърдиш? - На никого. Какво правиш с недоволството и обидата? - Не знам.

Не че съм перфектна. Всеки си има косури, аз моите си ги знам. Не е яко като забия например... мога да си седя забила със седмици... Резултатът е, че ми е гузно, че съм забила... абе шантава история хах...

Всъщност не знам този блог до колко е смислен. Просто ми се искаше да пиша... напоследък ми се пише, това е от малкото неща, които ми доставят удоволствие. Не е като да пиша бестселър или философски трактати... но пък нещо след това оставя, аз си го чета и си спомням някакви изводи... хубаво е. А и... се разбирам хахах

don't need it now... Beautiful day

U2 - beautiful day

Много хубава песен. От вчера не мога да спра да я слушам. Не ме вдъхнови да стигна до някакъв извод, просто е от онези "разбиращи" песни. Аз си я усещам, не мога да се обясня с думи... или по-скоро не искам. 

The heart is a bloom
Shoots up through the stony ground
There's no room
No space to rent in this town

You're out of luck
And the reason that you had to care
The traffic is stuck
And you're not moving anywhere

You thought you'd found a friend
To take you out of this place
Someone you could lend a hand
In return for grace

It's a beautiful day
Sky falls, you feel like
It's a beautiful day
Don't let it get away

You're on the road
But you've got no destination
You're in the mud
In the maze of her imagination

You love this town
Even if that doesn't ring true
You've been all over
And it's been all over you

It's a beautiful day
Don't let it get away
It's a beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Teach me
I know I'm not a hopeless case

See the world in green and blue
See China right in front of you
See the canyons broken by cloud
See the tuna fleets clearing the sea out
See the Bedouin fires at night
See the oil fields at first light
And see the bird with a leaf in her mouth
After the flood all the colors came out

It was a beautiful day
Don't let it get away
Beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Reach me
I know I'm not a hopeless case

What you don't have you don't need it now
What you don't know you can feel it somehow
What you don't have you don't need it now
Don't need it now
Was a beautiful day

ахаха това, което искам да изразя си е изпято в песента... аз мога само да подчертавам (:

Erase

Днес отново ми се получи онази синхронизация тип - мислиш си нещо и в същия ден гледаш нещо по телевизията или слушаш нещо, свързано с него. Гледах "Улицата". По-скоро малка част от предаването. Показваха възрастни хора, малки деца иии актьорите от шоуто, вайкайки се, не може ли нещата да се върнат назад, да се върне младостта и тн. Показваха, връщайки кадара назад, разни движения, сълзи връщащи се нагоре...

Случвало ли ви се е да искате да изтриете някои неща, които сте казвали иии говорили... усещали? Навярно да. Мислех си за изкривената представа, когато си в дадено състояние. Чувстваш се... някак... и това усещане ти изглежда велико и вечно, искаш да го изразиш, да го покажеш, да не го омаловажаваш и го говориш, гърчиш се, мислиш го... После минава време, реалността те кара да си промениш усещанията... или може би е просто самото време, усещанията се забравят, някак... минали са вече, но спомена за разговорите на тази тема си стоят. Като пръски от кална локва, в която си стъпал - времето вече може да е сухо, но следите от разплискването на калната вода си стоят по теб.

После (в измерението "сега") разни изказвания, дрееебни случки те карат да се чувстваш... жалко... като кретен, защото правиш връзка с онези спомени. Усещанията май ги няма вече, но спомените за раздухването им те връща, придържа те... Не стига че ти е било трудно да се пуснеш, ами ти е и допълнително гадно, защото не можеш да разбереш... какво подяволите беше всичко това и приключи ли вече?! Имаш ли право да ти е гадно... нормално ли е когато не ти е гадно в едни ситуации и ти е гадно в други... какви са тия... петна... защо трябва да ги има... това че гузните петна са само вътре в теб означава ли, че ги няма? Но няма значение, нали? Нищо не се вижда навън... само вътрешно е... ще го забравиш.

Гледах и края на един епизод от "Анатомията на Грей", в края гласът зад кадър говореше за търсенето на смисъл. Хората го правят, защото имат нужда от обяснение. Мисълта, че са съвсем самички тук долу е прекалено страшна.

Аз съм от най-страхливите хора = най-много имам нужда от смисъл. Търся смисъл във всичко... или поне търсех... Прекалено много безсмислени неща ми бяха важни, за да знам, че не всичко има смисъл. Смисълът си го градиш сам, вътрешно. Ако не го видиш, значи го няма, а ако го има - си си го измислил сам... Животът не е низ от случки, които се случват, за да се случи нещо друго... Животът е низ от последователно случващи се неща, без връзка помежду си (изключвам причинно-следствената). Всъщност смисълът се крие в това да "научиш" нещо от това, което те сполетява. Доста тъпо, нали? Къде, къде по-яко е да живееш с усещането, че всичко си има причина. Да намираш връзки във всяка дребна подробност, като цвета на връзките на кеца свържеш с нещо важно и по този начин, всичко изглежда подредено, дори когато не е. Има хармония, по-велика и по-голяма от вътрешната ти - доста полезно, когато вътрешна хармония просто ти липсва... Полезно е, когато наоколо нещата не ти допадат... "сега е така, защото послеее...."... всъщност... защото после, какво? Сега ти е гадно, следователно послее няма да ти е, защото сега нещата просто се подреждат?! Боже, какви глупости... Ако съумееш да си оправиш нещата, ще си ги подредиш, без това да влияе на неочакваните събития в бъдеще или да е свързано с каръшките ти дни в миналото... 

"За да си истински щастлив, трябва да живееш само в настоящето". Не помня къде прочетох това, но ми се е забило в съзнанието от тогава. Толкова е вярно! За да си щастлив трябва да изключиш миналото и бъдещето, да спреш със съжалението за "ах, преди..." и с притесненията "ах, ама после...", да се откажеш от търсенето на Велик смисъл... Какъв смисъл ти трябва, ако просто си гледаш настоящето? Не правиш смислови връзки с миналото или бъдещето... просто живееш. 

Реалността упорито се опитва да ме блъсне по челото, а аз винаги съм си играела на гоненица с нея - ту съм супер голям реалист, здраво стъпил на земята, ту съзнанието и представите ми литват някъде далеееч, далеееч от реалното... Но, тези дни, тя ме удря по челото, а аз я усещам... не ми е особено приятна... изводите не са ми по вкуса, но пък се "Честни" и са си реални... Може би, съжалението по минали неща... като "защо не още..." иии недоволството по идващите такива, ме карат да се чувтсвам зле. Всъщност настоящето си е съвсем добре и ако можех да гледам само него, всичко щеше да е наред. 

Реалността, може да не е особено сладка, но трупането на илюзии и фалшиви надежди... абсурдни притеснения и неразбрани усещания е още по-горчиво.

Honesty is what you need?

Honesty is what you need it sets you free, like someone to save you...

Честни ли сте? Спрямо себе си, спрямо най-близките си... спрямо всичко? За мен честността е изкривено понятие, що се отнася до честността ми спрямо мен. За повечето неща... всъщност за почти всичко, си изкривявам гледната точка, нагаждам я, така че да се самозалъжа. Нещата, с които не съм съгласна или не са ми удобни ги разучавам/обмислям мноооого, докато намеря някоя пролука, за която да се хвана и да се убедя, че нещата така са най-добре иии това, което искам всъщност не го искам, защото.. еди-си-какво.... бля бляяяяяяяяяя глупостиииииииииииииииииииииииииииииииииииииии.... пф понякога просто ми омръзва...

Честни ли сте когато искате да "предпазите" някого, за своя сметка? Когато сте убедени, че знаете повече от останалите за нещо, но си мълчите? Когато се самоубедите, че трябва да направите едно нещо, вместо друго, но всъщност просто ви е страх... честни ли сте? Знаят ли хората, за които ви пука всичко, което трябва да знаят? Заявявате ли им честно отношението си към тях? Честни ли сте, когато искате да изисквате, но не го правите? Мисля, че не...

Честността е привилегия. Честността е и глупост в дадени случаи. Напълно честни, са само хората, които имат смелостта и наглостта, да не им пука за последствията. Иска ми се да можех да бъда, достатъчно арогантна и смела, че да си позволя да съм честна. Да, много ми се иска някой да ме спаси... много ми се иска да съм честна и да се освободя от купищата прегради, които сама си поставям... мдаа... ама не.

Честността казана по друг начин, понякога е трудна за осмисляне и преглъщане. Например: даден човек не проявява отношението, което ти проявяваш към него. Стараеш се, държиш се възможно най-добре, но той продължава да не ти показва отношение, дори отблъсква твоето такова. Но днес ми просветна!!! Хората не могат да видят нещо, ако нямат понятие за него. Един човек не може да приеме дадено отношение от друг, ако не е готов да направи същото за този другия... Следователно, колкото и да се стараеш за някого, ако той не приема, че би направил същото за теб, нещата които правиш за него са нещо като... дразнещ шум, който той не разбира. Ето... ЧЕСТНОСТ, честност, която е неприятна за преглъщане. 

Честността не е нито хубава, нито лоша... тя е просто честност... като сурово дърво за огрев. Твърда и груба, но пък масивна и истинска. Много яко може да те нарани, но пък знаеш точно какво е.... няма неприятни изненади, нито криворазбрани неща. Не ти се налага да си изкривяваш преценката, за да приемаш нещата... длъжен си, да ги приемеш такива, каквито са... 

всъщност си VS. искаш да си

На мнение съм, че човек може да бъде, а и Е това, което иска да бъде. Мисля, че човек може да моделира и модифицира себе си, така както той пожелае. Думите "такъв съм си" винаги са ми изглеждали плоско оправдание, да си правиш това, което ти е най-лесно дори да не е правилно.

Но къде е границата? Кога наистина имаш основание просто "да си си такъв"? Понякога колкото и да се стараеш да не правиш неща, които не ти харесват иии да се опитваш да правиш тези, които ти се виждат хубави... не ти се получава... или просто не опитваш достатъчно силно? Не знам, кога се прекрачва границата и нещо от естествено старание се превръща в измъчено натегачество. Не знам също, кога спираш просто да правиш това, което мислиш за правилно и започваш да изтерзаваш себе си с неестествени за теб неща. 

Прекалено бясното избягване на бездействието, оставя в мен усещането, че нищо няма да се получи без моята намеса. Че нещата не се случват "просто така"..., но като се замисля не знам, дали не е така... просто при мен никога нищо не се е получавало "просто така"...

Но темата е друга... Тази вътрешна борба, на това, което си или си бил някога, срещу нещата, които се стремиш да си е доста изморителна понякога. Объркващо е... тези неща, към които се стремиш... тях ли си, или само се опитваш да си тях? И всъщност не е ли лицемерничене спрямо теб, да се опитваш да се държиш "правилно"? Кога и къде е пресечницата на чуждото търпение спрямо теб иии твоето търпение спрямо другите?

Успокоява ме мисълта, че щом харесваш дадено нещо и искаш да си него, значи ти е заложено вътре в теб. Това са части от теб, които искаш да изпъкнат, но просто ти е било по-лесно да не се стараеш. Иска ми се да намеря баланса... да не се впрягам ии хвърлям прекалено силно в избягване на нещата, които не ми харесват, защото всъщност и те са си част от мен. Ако намеря златната среда, сигурно ще съм доста по-доволна от себе си.

Неосъществимо.

На моменти разбирам хората, които се напиват..., които се "размазват" умишлено. На моменти и на мен ми се иска да се натряскам... ама мноого здравата. Не с компания, не с повод... просто да хвана огромна чаша силен алкохол и да я гаврътна наведнъж всичката и просто да се "отрежа" от света, хората, вселената, себе си и всичко и всеки наоколо. 

Случвало ли ви се е да трябва да разплитате сложен възел? Отначало тръгвате с нагласата и здравите нерви, че ще го направите, но не успявате колкото и да се стараете... с минаването на времето ви става все по-трудно да сте търпеливи и да действате внимателно, вместо да опъвате здраво конците (от яд) и те да се затягат още повече. Възелът ви изнервя и ви се иска да вземете ножицата и да го накълцате, или пък да дърпане конците на където ви сварят ръцете ииили просто да хвърлите всичко... да пуснете тъпите конци, да ги настъпите и да отидете някъде другаде и да забравите тъпия възел...

Предполагам желанието да се отрежа с алкохол, на моменти, е аналог на пускането на конците. Само че не мога да се натряскам, защото знам как ще се чувствам после... та няма да го направя. За това и идеята е още по-привлекателна. Като романтиците, дето са вдъхновени от нещата, които няма как да направят... неосъществимо пътуване, неосъществима любов.... неосъществими мечти.... неосъществимо пиянство... неосъществимо запращане-на-майната-му-на-всичко...

Неосъществимите неща са гадни. Защо хората са устроени така, че да продължават да ги искат, въпреки че разбират, че няма как? Всъщност... искат нещата, НО те са неосъществими и не могат да спрат да ги искат, защото толкова много ги харесват, или ги искат, ЗАЩОТО те са неосъществими?

Понякога се чувствам като тенджера под налягане... или като ония чайници, дето като стане чая и почват да пищят... Или като малките деца, които като не стане на тяхната и се дразнят и нервят и изпадат в нервни кризи и почват да се тресат... Не че се треса... и не, от ушите ми не излиза пара, но такова ми е вътрешното усещане... за вътрешното ми аз. Нервя се, а дори не осъзнавам на какво. А може би се нервя на толкова много неща, които съм "приела" и уж не ме нервят, че вече не ги забелязвам... 

Имам мечта... Да съм от онези освободени, щастливи хора, които имат силата да приемат нещата такива каквито са и да знаят какво могат и какво не могат да променят. Да мога да взимам нещата в свои ръце и да ги "пускам" когато се убедя че не става. Да не задържам негативното в себе си, но и да не ми се налага да се "правя на ударена" когато нещо ме нарани. Да съм достатъчно мъдра, но да не се държа като по-възрастна или по-малка отколкото съм всъщност. Да приемам хората правилно (да странен израз, но не знам точно как е най-хубаво да се приемат хората... за това просто "правилно" (нито даденост, нито нещо, без което не можеш)). Да не съм нито прекалено затворена, нито наивно открита... Всъщност мога точно да си представя какво излъчване има един такъв човек, но не мога да го опиша с думи. Ех, да можех да съм такава...

Не съм от хората, които захвърлят възела... По принцип опитвам до последно, дори след като ми избие пот по челото или 2-3 човека започват да ми казват, да се откажа... аз продължавам. Амбицирам се по-силно, боря се с желанието да хвърля всичко и сякаш колкото повече ми се опъва нещо, толкова повече се стягам да го "надвия"... А накрая, когато успееш да развършеш конците,  удовлетворението е просто... вълшебно... Лекота, удоволствие... всъщност задоволство... нооо фазите "иска ми се да хвърля и зарежа всичко и да се махна" винаги ще ги има май....

Ако не е рошава гарга, не искам никаква птица!

Капризни ли сте? Аз твърдях, че не съм, всъщност се старая да не съм... или поне така си мислех, но осъзнавам, че всъщност съм капризен човек. Не знам дали това, за което си мисля да пиша в този пост е точно... каприз. Става въпрос за онова отношение към нещата "ако ще е гарга - да е рошава". Искате едно нещо да стане, но го искате точно както е в главата ви, ако се получи, но по друг начин или е малко по-различно, не ви харесва и не ви удовлетворява. Или рошава гарга - или никаква птица!
Замислих се към колко много неща имам такова отношение и как сама се спъвам с това си отношение към тях. Но... как да се откажеш от това отношение?! Имаш представа, знаеш точно как искаш да стане нещо (или поне знаеш какво НЕ искаш), а "съдбата" ти праща някакви подобия или нещо съвсем различно, сякаш само за да ти пробва ината. За определени аспекти от живота си просто не мога да променя това. Сякаш имам точно определена фигурка... примерно триъгълник и колкото и да се опитва един кръг да се намести вътре, просто няма как да се получи.
Например... винаги ми се е струвало супер тъпо цялото това уредено сватосване. Не бих приела някой да ме сватоса. Дори човека който ми "предлагат" да е идеалният за мен, аз просто не бих го погледнала при едни такива обстоятелства. Или пък не бих излязла просто така на среща с почти непознат. Всъщност не мога да си представя да съм гадже на някой, който не ми е приятел първо (не че някога съм била нечие такова). Та... това ме спъва. Сама се ограничавам, като кон с капаци. Не поглеждам нещо от даден ъгъл, само защото предварително съм решила, че това не е за мен... макар че не съм пробвала. И нещо вътре се инати и дърпа, нещо което хем разбирам, хем виждам че не е правилно... но дори сега, като пиша тези думи, знам че пак бих подкрепила онова упорито, криво и инатливо същество вътре в мен, вместо логичните разсъждения на хората наоколо (примерно).
Има и друга страна на нещата. Когато не получаваш това, което в представите си си получил преди 2 години... се чувстваш някак изостанал и на изчакване. Сякаш нещо в поточната линия се е бъгнало и не си получил това, което е трябвало. Всъщност поточната линия е спряла и нещата се трупат, трупат и няма да се отпуши, докато не получиш това, което е трябвало да получиш първо, по план!!! И седиш и чакаш и псуваш техника отговарящ за поточната линия, вместо да се огледаш и да видиш нещата край себе си. Да ги оцениш и да си избереш нещо от тях. Да грабнеш това, което ти се предлага сега... нееее... ти си искаш Нещото... искаш си го СЕГА и дори да получаваш други неща, които също са хубави, това не те прави щастлив, защото не става на твоята. Твоята представа не е изпълнена. Плануваното задание не е покрито. Не става на твоята. И ти решаваш да се заинатиш и на пук (на себе си, макар и да не го осъзнаваш) да седиш със скръстени ръце и нацупени устни, гледайки смръщено в посока на задръстения конвейр.
Интересното е, че никога не съм била от онези деца, които се мятат по пода и почват да реват, ако не получат желаната играчка. Нещата, за които се заинатявах когато бях малка бяха по-различни, по-редки и по-странни. Предполагам за това са по-особени и нещата, за които се инатя сега.
Най-добре са онези хора, които са "каквото дадеш - дадеш". Може би, ако нямаш точна представа за това, което трябва да ти се случи, ако нямаш представа и какво ОПРЕДЕЛЕНО не искаш да ти се случи, животът ти ще е по-лесен. Живееш си и приемаш нещата, което както дойде, не се самозатваряш и самоспъваш... нещата ти се случват лесно и бързо... ех... Но не, не съм такава, не мисля, че някога ще бъда. Май това е от нещата, които не мога да си променя. Хм... Отдавна не бях откривала такова.
В момента съм на фаза "гроздето е кисело". От толкова чакане на рошавата гарга, изгубих желание за каквото и да е... животно. Това пак е част от ината. Щом нищо няма да ми пращаш, аз пък нищо не искам! Разбирам го, но в момента нищо не мога да направя. Макар че, писането на този блог е стъпка по-натам. Мислех си, че няма да пиша друг блог, преди онзи предният да спре да важи. Е, той си важи и предполагам ще продължава да си важи още известно време... докато не се САМОоправя. Това не означава, че трябва да спра да разсъждавам по други теми, да мисля за други неща и тн... И може би, ако игнорирам онези неща прекалено дълго време, те просто ще спрат да означават нещо.

Животът щеше да е прекрасен, ако всеки получаваше своята рошава гарга (:

Помощ.

Искам някой да ми помогне да разтребя, щом няма кой да разтреби вместо мен. Не знам как. Нито кой, но трябва да е сега... утре... скоро.
Стегнато, пренатрупано, не виждам нищо от претрупаният боклук пред, зад, отстрани и въобще навсякъде около мен. Задушавам се. Хваща ме паниката. Не мога да разсъждавам трезво нито да взема каквото и да е решение. Нямам желание. За пръв път от много време насам искам някой да дойде и да ми помогне. Но от тази мисъл ми става само още по-зле. Защото... вече знам. Ако не си помогнеш сам, няма кой. Но ми трябва малко помощ... поне малко. Нищо не е наред. Вече имам повече съмнения и примирявания, отколкото мога да понеса. Стегнато ми е и в бонус към това ме боли. Терсене ми е. Не знам вече.

refuge... somebody?

Май имам нужда да започна някоя книга. Редовно отварям този сайт, а дори не осъзнавах, че е защото имам нужда да чета. Всъщност, писането на блог задоволява точно тази потребност от четене (прекалено много теми по икономика тези дни хахаха)... Кое четиво би разбрал по-добре от своето собствено писание, но пък я няма тръпката, да четеш чужди изводи.

Чудех се за безприютността. На какво се дължи? На какво се дължи Онова усещане... Пример: събуждаш се след следобеден сън и ти е студено, неприятно, вкъщи си си и нямаш кой знае какво неприятно нещо за вършене, но въпреки това, не ти е хубаво. Не ти е криво, нито изморено, не си притеснен и не ти е чак толкова много скучно, че да изтъпяваш... просто ти е... неуютно... Мислех си, че ако разбера, на какво се дължи това усещане, бих могла да намеря противодействието... "контрата" и да се справям в тия моменти.
Сетих се за един мнооого стар мой блог... където съм писала за "refuge"-ите... "хората - подслони" Те са добри лекарства в тия моменти. Напоследък обаче... все по-осезаемо усещам как... вече не е същото. Отдалечават се, ролята им се изменя или... и аз не знам, но ми е все по-неуютно, и по-невзаимно, и по-самотно... Не... не се самонавивам, дори гледам да не го мисля по този начин, но... има си неща, на които не мога да кажа "на черното - бяло". Сякаш съм се изчерпала вече. Нямам какво да им покажа, или поне те не гледат както преди. Нямам как да се "усъвършенствам в държанието си" вече... това ми е предела. От моя страна няма промяна, продължават да си ме радват и да си ги искам и тн..., но... сякаш вече съм им скучна или и аз не знам как да го кажа.
Все по-често се чувствам нелепо, когато се ентусиазирам и се "бутам" в дадена ситуация... сякаш не ми е мястото там и се натягам. Мразя да се натягам. Всъщност в момента, в който се уверя, че се натягам просто ще се дръпна. Предпочитам да ме мислят за студена, "коравосърдечна" и тн... отколкото за досадна натегачка.

Та... отново за всичко е виновна тъпата нужда от внимание. Предполагам е това... когато ти е неуютно, ти е и... неспециално, сигурно ако си имаш нещо специално или се чувстваш специално, заради еди-си-какво... Ако някой... (точен някой, не просто някой) ти обърне специално внимание, вече няма да ти е неуютно. Е да... ама не става. Всъщност напоследък става все по-трудно.

Преди си мислех, "ще се промениш, ще направиш това и това... и ще стане това и това", всъщност, ако погледна от високо на нещата, резултат има... и то доста виден. Но... не е достатъчно, така ли? Защо ми е самотно и защо има хора, ама са си там далеч и всичко е едностранно? Не е достатъчно? Това ми е предела? Жалко... :/ И сега какво? Ще седя и ще си чакам...ммммм "любимото ми"... чакане... пускане по течението (ако такова въобще съществува) Пф... не беше това темата, за това спирам.

Неуютността е гадно усещане. Сякаш ти е студено и не можеш да се стоплиш. Да ама, ако наистина ти е просто студено ще се навлечеш или ще пуснеш парното, а като ти е неуютно...?

От няколко седмици постоянно ми се върти една представа в главата - как поради някакъв проблем с гърлото ми наложат ВЕТО върху говоренето. Да не ме боли, но да си изгубя гласа за... 2 седмици до 1 месец. После да се оправя. Та... постоянно си представям колко яко би било, ако не можех да говоря. Хората щяха да знаят и щеше да е уместно да мълча. Щях да се разхождам с тефтерче, в което да пиша някакви неща на хората наоколо и в същото време докато съм с тях, да мога да си се изолирам в себе си... в смисъл... Да си представим ситуацията: всички си говорят и се бъзикат, а ти можеш само да седиш и да се усмихваш, или да седиш и да си драскаш в тефтерчето и дори да не ги слушаш... или да се разхождаш наоколо, блеейки нанякъде... Съвсем уместно ще е да се държиш неадекватно, да общуваш странно с хората (все пак не можеш да говориш!) да ти се иска да ги пипаш, защото само така можеш да установиш някакъв контакт, а и сигурно бих изглеждала по-умна ахахах Нали казват, че човек като не говори изглежда по-умен пф... Е, сигурно бих се побъркала, да не мога да кажа нещата, които ми хрумват. Бих писала по 10+ блога на ден... бих побърквала хората в скайп... би ме избивало на рев в моментите, в които ми се иска да кажа нещо, а не мога... но пък ми е любопитно, какво би било, ако не говорех... за 2 седмици... как бих се справила в най-различни ситуации... А и от малка, винаги съм обичала да мълча, би било като припомняне на доброто старо минало.

Преди години, като бях малка, си представях, че ме блъска кола... е блъсна ме... От тогава не съм си позволявала, да си представям такива хахаха. Винаги има неочаквани лоши последици. Но не, този път няма да стане х)

Безприютно ми е :/ Е, този блог си свърши работата, успя да изяде една прилична част от времето, преди лягане. Надявам се да не се чувствам така и утре. А сега, ще си пусна песента за хората-подслони, да ми припомни усещането да се осланяш на някого така, макар че го има и онова мазохистично/носталгично/"ах, преди какво беше, а сега..."- също. Поздрав.

Баланс

Your Daily Horoscope: November 23, 2009

Cancer Jun. 21 - Jul 22 (Wrong Sign?)

There's something that you're holding on to that you need to let go of Cancer. There are things that we are so attached to that we try to defeat the laws of nature to continue to hold on to that attachment. It is apparently time for you to refocus, transition, and let go of what once was so that you can look ahead into what the stars promise to be a more prosperous future. Don't let disappointment or and the sense of loss get you down now, you have too much to look forward to.

Прочетох днес това и ми стана странно, защото отново се получи нещо като... синхронизация, на мислите ми с нещата наоколо. "There are things that we are so attached to that we try to defeat the laws of nature to continue to hold on to that attachment. " и това ако не може да се върже с предният ми блог, хахаха... х)
Мислех си за, вкопчването и за апатичното настроение, за пренавиването или за прекалено заспалото отношение към нещата... пробвала съм ги и двата начина... апатията не води до нищо, защото си предварително отегчен и разочарован кон с капаци, а пренавиването води до изнервяне и разбити илюзии, самообвиняване и куп, куп познати истории... общо взето - нищо хубаво.

Истината е някъде посредата. Да нямаш очаквания, но тук идва тънкият момент... да нямаш очаквания, не означава да не очакваш нищо, а просто да приемеш, че каквото и да ти се случи, ще ти е добре и ще се справиш с каквото дойде...

Пример: за неделята (вчера беше) преднамерено реших, да не си правя никакви планове. Просто ми беше все тая как ще премине деня, НО под все тая нямам в предвид че възнамерявах цял ден да си лежа, просто нямах планове, за излизания с хора и тн... Събудих се и си мислех, че има какво да свърша, щях да уча и да гледам филм може би, а понеже времето беше прекрасно просто... реших и че трябва да поизляза за малко. Тааа казах си, че няма да имам никакви очаквания за деня, че дори да не се случи нищо интересно няма да съм разочарована, че ще съм доволна дори от идеята просто да си науча този ден, някакси бях... предварително доволна, каквото и да ме чакаше, не се притеснявах, не се надявах... нищо. Сякаш си бях отворила съзнанието или каквото там се... "отваря", когато просто позволяваш нещата да ти се случат. Беше приятно усещане. Освобождаващо, необременено с натрапчиви мисли, но пък го нямаше и онзи ентусиазъм, с който се хвърляш, към нещо дълго чакано... не че се оплаквам де. Ииии ето, неделя беше интересен ден. Нямах планове да излизам, а всъщност се прибрах в 22 и 40 с куп интересни впечатления и спомени от този ден (:

Извода: не трябва да се вкопчваш прекалено много в нещо, защото така губиш реалната си гледна точка върху нещата. Изкривяваш собствените си виждания върху това нещо, объркваш се, а накрая задължително си разочарован, заради непокриваеми очаквания. Не трябва и да си с отношение "за нищо не ми пука", защото накрая започваш да си вярваш, всъщност за нищо не ти пука, апатично ти е и нямаш желание за нищо - нищо не ти доставя удоволствие - нищо няма смисъл.... лоша история. Трябва да си в някаква хармония - да си достатъчно близо, нито прекалено навътре, нито прекалено далеч... сложно е... особено ако си прекалено емоционален човек и се влияеш от дреболии, или пък си склонен да не допускаш нищо до себе си и общо взето всичко е прекалено далеч...

Та... връзката с онзи хороскоп по-горе... "Don't let disappointment or and the sense of loss get you down now, you have too much to look forward to." Това е ключът към палатката... Ама е толкова трудно... Това усещане за "стегни се"... (защото това е най-близкото, с което да го сравня), е толкова рехаво и толкова лесно разрушимо... Достатъчна е една дума казана с грешна интонация от дадени хора и... желанието ми за какъвто и да е баланс се изпарява и стрелката сочи по-скоро апатия, отколкото реализъм. Пък и как да останеш с отворено съзнание "каквото дойде, дойде" като мислите ти са по-скоро на вълна "нищо няма да идва... то при мене..."? Всъщност това какво ще дойде си зависи точно от фазата на съзнанието ти, но е толкова трудно да се контролираш... а и може да започнеш да се чувстваш като идиот, ако след 3-4 гадни неща, продължаваш да се стремиш към "нееее, не се отчайвай" вместо да псуваш наум... не стига, че ти е гадно, ами и не трябва да си позволяваш, да ти е гадно... луда работа :/

Та ще опитам да се настроя... на вълнааа "каквото и да дойде...", пък дано успея. Дано не ме изпитват пък в друго не съм се вкопчила. Отивам да спя, за да не ми е трудно да ставам утре.

Филм с банален край...

Случвало ли ви се е, да гледате филм, в който главният герой умира? Филмът ви харесва, а главният герой много ви е трогнал... но все пак умира в края на филма. Гледате филма, отново и отново и всеки път се надявате, че в края, този път героят ще се спаси... но е ясно какво става все пак (сещам се веднага за Муфаса ;/) Въпреки, че знаете края, някаква абсурдна надеждичка, за различна развръзка този път, се прокрадва някъде там... а след нея и разочарованието. Къде е границата? Кога трябва да спреш да гледаш филма или пък, да го гледаш, но да си приел краят му и да не ти става гадно, абсолютно всеки път?
При мен има доста такива ситуации. Ситуации, в които не знам кога трябва да спра филма. Сякаш мозъкът ми спира да възприема, не може да... приеме някои неща, които мисли за нередни, а още по-малко възприема факта, че нещата не зависят от мен и не мога да ги "поправя", колкото и да виждам, че не са наред. Нещо вътре в мен, не иска да се пречупи и не може да се откаже... просто не знам, кога да се откажа. А краят на филма, всеки път е един и същ.

След края на филма, обикновено се появяват онези страхове, които се правиш, че не са там. Които се надяваш, да се окажат "only superstition". Като огромна стягаща стена, която ти пречи да се чувстваш нормално. По принцип "знаеш", че няма да стане така и най-вероятно те очаква нещо, което дори не можеш да си представиш, но... лошото е, когато страховете ти, ти изглеждат съвсем лесно оправдани. Напълно е възможно, да си останеш съвсем самичък след няколко месеца, да си принуден да се хвърлиш с главата напред в непознатото, колкото и да не ти се иска, да приключат куп неща, които не искаш да приключат, да продължаваш да се дърпаш, срещу това, което идва но да няма смисъл. Имаш краен срок, краен срок, защото нещата са на приключване. Всички се готвят, да тръгнат нанякъде, да открият "новото", а ти, дето не искаш новото, ще си останеш сам.

Винаги съм се очудвала, на способността на някои хора, да се откъснат толкова лесно. Аз не мога така. И просто предусещам... как отново ще има "банален край" за мен. Хората ще се откъснат от мен, ще се хвърлят в новите си животи (което е похвално и много хубаво де), а аз ще си стоя със същото онова упорство от по-горе... ще гледам и няма да приемам случващото се, ще чакам, някой да дойде и да ми изкрещи "шегичкааа"... ще си чакам, а после ще ми стане толкова тихо и самотно, че ще забравя какво чакам. Може би чак тогава, когато забравя старото и защо толкова много не съм искала да го пускам, ще успея да погледна към моето "ново"... без да го псувам на ум.
Но този Край, ще е най-голямото нещо, с което е трябвало да се справя сама, до сега. И толкова ме е страх. Стегнато ми е вътрешно като си го помисля. Така не искам... мамка му, защо има краен срок... като срок на годност за обстановката край теб. След края на срока, всичко ще се развали. Ах...
Надявам се (съвсем наивно и по детски), филмът ми да не е с банален край... не и за нещо толкова огромно и важно... да има някаква неочаквана, супер интересна и хубава развръзка някъде по средата, която да промени коренно развитието... надежда... дано не следва разочарование след края на срока на годност.

Мълчанието е злато... даже нещо повече.

Днес ми се случи доста интересна случайност. От снощи насам си мисля за Мълчанието. Представях си как изсипвам мислите си, свързани с това, тук. В главата ми се въртяха спомени и примери, за това, за което исках да пиша. Съвсем случайно, от някаква глупост във фейсбук, попаднах на идеалната песен за случая.

Не, не и не.

Винаги съм харесвала мълчанието. Думите ми изглеждат като плоски подобия на емоциите, които хората искат да изразят. Понякога думите са толкова ужасни. Принизяват, изкривяват и променят смисъла, който си си изградил вътрешно... тръгваш да го изразяваш и виждаш, че не става. Думите заблуждават. Много често са вместо мостове, прегради. Заграждат истинския смисъл, замазват го, за да е приемлив "за пред хората".
Понякога звучат много изкуствено. Толкова е прозрачно, че са просто маска, че чак е обидно. Виждаш как хората те гледат в очите и се опитват да те накарат да вярваш в нещо, което просто не е така. Подценяват те, все едно си малоумен, който не схваща...
Аз винаги използвам по много думи. Не защото подценявам интелекта на хората, а защото усилено се старая да избягам от всякакво изкривяване на смисъла, който влагам. Лошото е, че за да се изразя ми трябват толкова много думи... казани по толкова различни начини, че хората естествено, загубват интерес или връзка някъде по средата...

Та... толкова много обичам чистите мълчания. Не говоря за онези неловки моменти, с непознати или малко познати хора, с които просто нямаш какво да си кажеш. Говоря за мълчанието с тези, които са ти най-приятни. Да отидеш до някого, когото обичаш, да го погледнеш в очите, да му се усмихнеш тихо, той да ти отвърне и просто да си... мълчите... Оставаш с едно такова усещане... за разбиране. Мълчите си заедно и е приятно, усещаш човека до теб със сетива различни от слуха... не вкарваш логика или преплетени смислови връзки, просто го възприемаш, такъв какъвто е, стоящ до теб или срещу теб. Не се оплиташ в думи, в сложни шеги, за които се чудиш не се ли престараваш.
С всеки можеш да говориш. С всеки можеш да се шегуваш, но за да можеш да споделяш мълчание с някого, трябва да си доста близък с него. Редки, златни моменти ^^ Моменти пълни с толкова много неща за споделяне, но все пак неизречени. Защото думите могат да объркат всичко. Да те разберат погрешно. А и е толкова по-лесно, да вложиш емоции в поглед, вместо в десетки изречения, които дори не се доближават до това, което искаш да предадеш. В моментите пък, в които всички неизречени неща се блъскат в теб и искат да излязат, неща които знаеш, че "не, не и не"... няма да кажеш, защото така е по-добре... толкова по-хубаво е да замълчиш, да спреш да плещиш безсмислици, да се усумихнеш и просто да погледнеш човека, сякаш може да види всичко в очите ти.

Преди мълчах по много. Точно, защото думите ми изглеждаха криви и ненужни. После видях, че на мълчаливите хора, не се гледа с толкова добро око. Хората си мислят, че си прекалено срамежлив или пък скучен... или пък прикрито злобен... знам ли. Започнах да си налагам, да говоря с всички, да ги разпитвам, да се шегувам... за да мога да споделям моменти с хората. Разлика, определено има, защото когато говориш по много изглеждаш открит и ведър човек. Думите са пътя към хората наоколо(, макар и винаги да ми се е искало, да можехме да си общуваме чрез някакви телепатични способности и инстинкти). Да, думите са пътя към всички, но мълчанието... то е път само към тези, които обичаш истински.

Ежедневие

Как преминава един ден. Частта със събуждането ще я пропусна... защото е гадно... особено напоследък, а ще продължава да е гадно още поне седмица... като няма гаранции да спре след това, но се отплесвам... да се върна на темата.
Цял ден се луташ между вътрешното и външното... искаш да си край дадени хора, да ги гледаш как се смеят, да им слушаш шегите, да общуваш, да усещаш взаимност... естествено не си го мислиш така през деня, просто следваш порива, който ти идва отвътре. Цял ден (в нормалните дни) имаш очаквания от хората и от себе си към тях, радваш им се, ядосваш им се, разочароваш се или пък се изненадваш приятно... после, денят свършва. Прибираш се и си сам. С вътрешното... вътрешното, което цял ден си е вадило изводи и се е стремяло навън, сега няма на къде и за кого да се изнася. Седиш си изморен, пред скайп или пред фейсбук.... прескачаш от сайт в сайт и може би, ако все още имаш настроение или сили, продължаваш със стремежа към хората... да им кажеш, да им споделиш, да разбереш, да си прекараш часовете преди да заспиш с тях. Естествено, не е като на живо, а и с някои от хората, които искаш да говориш може да не ти се получи, да ги няма и куп, куп такива неща...
Но... всъщност, на края на деня осъзнаваш, че отново имаш само себе си. Да, хора които да те радват не ти липсват, може да не са много, ама ги имаш.... или по-скоро ги имА, защото не се знае до колко са си твои. Знаеш, че през деня не си успял да вложиш и половината от хубавите неща, които ти се иска да покажеш. Знаеш, че не си получил и 10% от това от което имаш нужда, за да се чувстваш щастлив и свободен. Стоиш и си мислиш... има ли смисъл. Естествено, че има... това, че не получаваш това което искаш и по колкото искаш, не означава да се залостиш за света, да се нацупиш, сякаш докато се цупиш някой ще се смили и ще стане на твоята... това ми е ясно, не мога да се цупя на света... забранила съм си, а и от вътре не ми идва... Но... има едно НО... Онова усещане, че в теб има 942934792 неща, които ти се иска някой да види. Някой да те погледне... да те ГЛЕДА и да те ВИЖДА. Далеч съм от мисълта, че виждам всичко и всички, но... трябва ми съвсееем лек тласък, за да започна да се вглеждам в някого и да го виждам, а тласъци за това получавам често. Ноо отново се отклоних...
Та, седиш си на края на деня и имаш чувството, че цял ден си гледал и попивал, чакал си... Нещото... но... не. Мислех си, че нямам право да изисквам някакви неща от хората, че ми стига само да давам, а те ме радват достатъчно с присъствието си и с това, че съществуват. Но... не. Да, в моментите, когато си добре, това ти стига, ама в другите? Какво правиш, когато знаеш, че никой не иска да види това, което имаш да покажеш? Че имаш само себе си. Защото другите хора... са там и те радват, но не са Твои. Нямаш право да изискваш и общо взето се радваш на ситуации. Та имаш само себе си. Мислите си, чувствата си... гадните си настроения и здравословните проблеми. Седиш си и се усещаш самотен. Може до преди 20 минути да си бил с 10 човека, но сега си си самотен... и знаеш... знаеш, че това е за постоянно.
Лежиш си в леглото, в главата ти има куп натрапчиви мисли и осъзнаваш, че имаш истински единствено тях. Имаш напълно, единствено своята компания..., а какво се случва в дните, в които не можеш да се търпиш... и не се харесваш...? Когато те е яд, че си еди-си-какъв... (говоря за неща, които не можеш да промениш)... Тогава единственият човек, който си имаш за колкото си време искаш... те дразни и ти е неприятен. Няма други. Започват да нахлуват куп мисли, за безсмислеността на всички усилия, които си положил. За това, че те приемат за даденост и не те оценяват... или, че дори да ти се искат куп неща, няма как да ги получиш... Недостатъчно ти е... изпитваш... нужда, нужда, която няма как да удовлетвориш... не е като да си купиш шоколад. Та за кого можеш да се хванеш в такива моменти... себе си. Доста досадно, нали? Но докато не знаеш, до кога, по колко, как и защо ще имаш останалите, можеш да си сигурен, че вечно ще си имаш себе си... с натрапчивите мисли, яда, болката и гаденето... неудовлетворените емоции и желанието за още... не... всъщност за последното не съм сигурна. Апатията ми е много добре позната. Като стара дреха... миришеща гадно и изглеждаща зле, но добре запомнила формата на тялото ти и някак ти пасва. Отново кривнах от темата...
Имаш и мисли, за това, че няма смисъл да се хващаш за себе си. Защо, като никой друг не се е хванал за теб. Синдрома за чуждото удобрение хаха Все ти е тая за теб, ТЕБ те кара да ти е зле и да те боли, иска някакви работи, които няма как да му дадеш... работи, които докато си седиш са на 20 сантиметра от теб и ти ги прожектират като на филм, в който би бил главния герой, ако можеше... но не.
Дръж си се и пропускай нещата покрай себе си. Чакай търпеливо, когато не знаеш какво да правиш или си измисли стратегия... е да... ама не. Някои неща са по-големи от теб, не можеш да си измислиш стратегия, непонятно ти е... чуждо, като че ли си извънземно. Какво правиш, когато търпението ти се изчерпва? Продължаваш да си чакаш... чакаш... чакаш... на изчакване си, като да си холднеш обаждането в скайп... сякаш някой те е холднал, а ти стой и гледай... стреми се към хората... нека ти се приискват някакви неща... ама е напразно. Ежедневие. Начин на живот. Нещо, което си е така... Отдавна не вярвам в щастливите случайности и в това, че видиш ли Съдбата ти е предначертала еди-си-какво. Знам, че ако си направиш нещата, нещата ще са направени. Но когато нямаш възможности или идеи... това не означава, че е защото, разбираш ли, след 2 седмици те чака съдбоносна среща, която ще преобърне живота ти... Пълни глупости...
Не знам... самотно ми е и ми е гадно. Дразня си се и ме е яд, защото не е честно (от моя гледна точка)... но МОЕТО си е само мое и никой друг не го иска... това е (:

Сърцето осмисля по-бавно...или по-бързо...?

От 2 дни, сърцето ми препуска като лудо. Чувствам се като сърничка или като онова малко, диво зайче, което нашите бяха намерили на лозето преди години, донесоха го в къщата на село, аз исках да го погаля, а то цялото се тресеше, сърцето му биеше тооолкова силно, много ясно си спомням... то умря до сутринта... предполагам от страх.
Опитвам се да осмисля... първо - защо? Защо вълненията ми се отразяват толкова... МНОГО? Винаги съм се чудила, дали мога да издържа физически, на дадени елементарни (за другите хора) емоции... е за издържането... явно да, но защо трябва да е толкова трудно? Бъгава ли съм, по дяволите? Защо ми е толкова трудно да се успокоя особено от снощи насам? Имам чувството, че ще се пръсна... Трябва някой да ми обясни
!!!
Предполагам реакциите ми (да, моите собствени, или пък тези насочени КЪМ мен) винаги са ме плашили. Това да не знам как се реагира правилно и да не мога да се контролирам, да усещам някакви неща, които не съм очаквала и да ми действат като "О.О ууу.. кооо?" винаги ме е стресирало. Може би, просто не мога да се отпусна истински... никога. Трябват ми прекалено много условия, да са на лице, че да се отпусна. За да изпитам дадени неща, искам първо да съм се отпуснала (условията, да са на лице), за да мога да реагирам адекватно и всичко да си е наред. Другото са си дразнители, които ме объркват и ми пречат да спя спокойно.
Няма да правя голям проблем от това, защото всъщност, дори и сърцето ми да препуска като лудо и да се чувствам, като човек, изкачващ Еверест, докато се опитвам да заспя, съзнанието ми си е съвсем наред. Осъзнавам всичко, доста реалистично.
Предполагам мозъкът ми реагира по-бързо от сърцето... (?) Или пък сърцето реагира на едно, мозъкът на друго... (?) Ъх... надявам се скоро... да речем утре, да ми се забави сърдечният ритъм вече и да се върна към скучното си съществуване, без объркващи моменти... (е добре де, не е нужно да ми е скучно ама... определено не ми трябват объркващи моменти).
Фу... надявах се този блог поне мааалко да намали стягането в гърдите, което усещам... Но не... трябва ми време... сърцето реагира бавно мммхм...

Всъщност ме удари просветление, точно преди да натисна бутона "Публикуване" о.о Може би разликата се състои в друго... имам разлика във възрастите, мозъкът ми се стреми да е на 18, но сърцето ми не може да мисли, а само чувства и се чувства като на 13... това ще да е :О Ех... май само логика не стига :/

Гъдел и смутена усмивка

Чудех се за... споделянето. Не само за споделянето на хляб или на мисли, а за споделянето като цяло. Кога едно нещо е... общо, кога едно нещо се усеща по еднакъв начин от поне 2-3 човека... възможно ли е? Предполагам, да и е толкова велико. Точно за това всички обичат да ходят на мачове примерно... моментите, когато цялата публика е на крака и очаква с притаен дъх следващата точка и точката се отбелязва и БУУУУУУМ всички избухват, всеобща радост, всеобщи усещания... толкова е велико ^^
Ами... ок, тези бурни, общи неща, при тях е лесно да си сигурен, че всички го усещат... или поне, не си го усещаш сам... а за другите неща? За тихите радости, за малките неща, които те карат да се усмихваш, леките "погъделичквания", които дори се опитваш да не покажеш, че усещаш... дали има начин да са споделени и ти да го знаеш със сигурност? Предполагам има и си мисля, че е 10 пъти по-велико... или пък си зависи от човека, но за човек като мен, където всичко е вътрешно и надълбоко, това да имаш общо усещане, за нещо дребничко със само 1 човек си е доста по-красиво.
Аххх... ами когато не е споделено... погъделичкването? Когато си знаеш, че ще си остане вътре в теб и никой няма да предполага, че е там? Или дори и да предполага, на никой не му пука... Не е тъжно... просто е "Ах..." Чудех се, дали ако говориш за тези несподелени неща, няма да ги споделиш по някакъв начин и така да останеш с усещане за "не е само вътрешно". Всъщност не... като говориш за тези неща сякаш ги принизяваш... защото те са си усещания, дребнички, като ги кажеш с думи звучат мнооого мижави, а всъщност са си толкова... велики. Кратки, малки.. но велики. Май желанието за споделяне (поне гласно) с някого идва от нещо като "иска ми се да се похваля"... "да го отбележа по някакъв начин" да го кажа гласно, да го изкарам, за да не го забравя поне. Нещо, което не си припомняш, го забравяш.
Иска ми се да мога да складирам такива спомени за усещания... Да си запазя това усещане за... гъдел и смутена усмивка. Защото знам, че това са... откраднати моменти, моменти на заем... като да намериш 5 лв - супер много се радваш и ти се иска да се похвалиш на всички, но знаеш, че едва ли скоро ще намериш пак, станало е случайно... просто еднократен късмет. А толкова по-яко би било, да си сигурен, че има от къде да си взимаш по 5 лв всеки ден (:
Справям се с усещането за "ах... ама не може ли пак... още малко само", предполагам се свиква. Съсредоточавам се върху "беше толкова хубаво", а не върху "няма повече" хаха Всичко е нагласа на съзнанието, нали?
Иска ми се да поздравя с някоя песен, но не се сещам за такава, която да описва сегашното ми вътрешно състояние. Предполагам е нещо на VAST или Yann Tiersen или пък Coldplay... нека да помисля... е не мислих много, първото, което ми изникна в съзнанието Coldplay - yellow (макар че, заглавието ми напомни за това)

Чао ми (:

Ууу като звучене на припева... Take me away...

Пропилян заряд...

Случвало ли ви се е да се чувствате странно, емоционално напрегнати, но не по неприятен начин, просто вътрешна енергия, която само чака нанякъде да избие? На мен не ми се случва редовно, но си имам такива моменти. Като сега. Чувствам се с отворени очи. Иска ми се да видя нещо, да осмисля нещо, да разбера, да се обогатя... искам да говоря, да споделям впечатления, да разбирам нечии чужди такива... Вълнуващо си е като преживяване, когато го правиш... жалко е когато този заряд се пропилява. Апатията се появава доста по-често от желанието за разискване и разбиране на нещо... поне при мен е така, та е супер жалко, когато този заряд се пропилява поради липса на... хора, събития, подходящи ситуации... и си остава вътре в мен, неизразходен и неосвоен по предназначение.
Иска ми се да споделям... да показвам, да виждам как нещо, което радва мен, радва и някой друг. Взаимност... за това мечтая в момента. Тази песен най-много ми се връзва като звучене, а и донякъде като текст, на сегашното ми настроение. Светът не е черен... нито бял. Светът е пълен с отенъци, с различни цветове, неща които предполагаш, че ги има и наистина са там и такива, за които дори не си помислял, че съществуват. Не всичко е красиво, но пък това означава, че и не всичко е грозно. Има различни неща, толкова много неща, от които човек може да се учи и обогати. Иска ми се да осмислям... да научавам, да разбирам кое нещо, как и защо е..., а после да споделям това, което съм разбрала... да го показвам на някой друг, да му "смилам" информацията на малки хапки и да му я подавам, наблюдавайки как и той осмисля... толкова е яко, когато имам възможност да наблюдавам това... иска ми се и сега... ама няма (:
Иска ми се този ентусиазъм, да го запазя... да си го имам, ако не винаги, то през по-голямата част от времето. Когато има на какво да се удивляваш... когато се замисляш за нещо с онова чисто съзнание.. "по детски", мислиш и приемаш нещата такива каквито са, мисля че тогава можеш да постигнеш щастието... А как беше "щастието не е цел, а състояние на духа". Ако имаш този ентусиазъм по-често... почти постоянно, може би, би могъл да постигнеш добро състояние на духа... щастие. Естествено всяко нещо си има 2 страни. Когато се учудваш и ентусиазираш често... често ще се разочароваш, но пък мисля, че си струва.
Мислех си тези дни за смъртта. Мислех си как е напълно възможно, да не доживея до дълбоки старини (както съм си представяла винаги), ами да умра доста по-скоро... примерно след 2 седмици. Как ако умра след 2 седмици, всичко, което съм си представяла и мислила... изчаквайки еди си какво, няма да има смисъл. Животът ми ще е свършил, капсулиран във вечността... и по-скоро в съзнанието на хората, които ще ме помнят и след като вече ме няма. Смъртта не ме плаши... не мисля, че някога ме е плашила.. не и моята собствена. Друго нещо ме... "джасна по челото"... ако срокът ти, срокът който си си давал винаги се окаже по-кратък и не успееш да изживееш, това което искаш? Ако от толкова изчакване и пропускане на сегашните възможности... стигнеш до края на живота си, без да си направил нещата, които си можел?
Човек не трябва да живее с мисълта за смъртта... животът е за живеене и така или иначе ще свърши, пилеене си е да си прекарваш времето в страх от смъртта, но го има и другото... тъпо е да живееш със съзнанието, че си тук вечно... защото не си (: Може да спреш да съществуваш още утре... или пък след 50 години... никой не знае.
Повече ентусиазъм трябва в живота. Труден е, има куп неща, които си длъжен да правиш, а не искаш... но пък и дава толкова много възможности, да преживяваш различни неща. Да си щастлив, да ти е забавно, да усещаш нечие присъствие, да се усмихваш... Мисля че, човек трябва да е с по-широко скроено съзнание... безсмислено е сам да си поставяш ограничения, ненужни никому, които само да ти пилеят времето, в което имаш възможност да се втурнеш с главата напред в живота.
Иронията... сърказмът, те убиват ентусиазмът (получи се леко римувано хехе). Ако можех, щях да си наложа ВЕТО на сърказмът, който използвам... само, че когато ме хване... не ме пуска и мога да дълбая, вечно сякаш, в самоиронията си. Лошо е когато стане така... за това ще се стремя повече към ентусиазмът... макар че, той си е настроение... няма как да си го измисля хаха.
Надявам се от този ентусиазъм тази вечер... да излезе нещо положително. Нали енергията не се губела... ще си мисля за хубавите неща, които искам и кой знае, може днес да си ги привлека (:
Имаше доста неща още, за които бих могла да пиша и да се удивлявам и да разсъждавам... но ме прекъснаха на 2-3 пъти и се разсеях... та няма смисъл вече, изпуснах му нишката (: Отивам да чета за Димчо... макар че в момента, не се чувствам тук, че да чета нещо х)

Дискомфорт.

Дискомфортно ми е. Сигурно е, защото цяла нощ не спах сякаш. Трескави мисли, прекалено много енергия в мозъка... имам чувството, че цяла нощ съм си мислила за някакви работи (които сега дори не помня), а накрая трябваше да стана и да започна да уча х.Х Дискомфортно ми е мнооого. Както когато се събудиш за първа смяна, моментите преди да се качиш в автобуса и да започнеш да говориш са някакви... бррр... измъчени. Ей така се чувствам сега, ама май цял ден ще се чувствам така :/
Сякаш нещо се размести и не си е на мястото сега. Искам да отида някъде/при някого иии нещата да се наместят и пак да се чувствам добре. Или да си остана вкъщи и да не трябва да правя нищо. Да си пускам филми и сериали цяяяял ден, да съм си завита на леглото и да гледам и да не трябва да правя нищо, да не трябва да излизам в гадния студ, да не трябва да чета тъпите теми по икономика, да не трябва да решавам какво мамка му ми се учи, да не трябва да измислям какво да правя със себе си, да не трябва да се осъзнавам... не искам да се налага да се осъзнавам... :/
Май точно така се получава обаче... НАЛАГА СЕ да се осъзная, да осъзнавам всичко и да реагирам както трябва... ах как не искааааам ;/ Искам да си седя и да си се радвам на Сам и Дийн от Супернейчърал и на мекото одеало и на хубавия отенък на светлината заради завесите в стаята. Не искам да започвам да се чувствам като голям човек. Искам да съм малка.. вече е късно? Вече трябваше да съм пораснала? А защо още не съм!? ооооооооооооооооохххх ;/

Деликатност.

Yann Tiersen - Atlantique Nord

Слушам в момента тази песен на Ян Тиерсен. Музиката му е като балсам. Успокоява, обгръща, без да смущава и оставя усещане за... разбиране. Деликатност. Музиката му е изградена от деликатност. Нещо, което аз уважавам и всъщност, от което цял живот се водя. Деликатност във всичко. Дори в грубостта. Неизбежно е човек да бъде груб от време на време..., но дори в тези моменти, трябва внимание... особено в тези моменти.
Грубостта винаги ме е отблъсквала. Няма нещо друго, което да ме накара в миг да се дръпна/затворя/млъкна и просто да спра да влагам каквото и да е. Може би изглежда неадекватно в дадени ситуации, изведнъж просто да млъкна, но съм си такава. Ако дадена дума или жест ми се сторят неуместно груби... толкова беше ".".

Деликатността е нещо възвишено. Да успееш да се откъснеш от първичните си реакции, да вкараш разум в действията си, да се досетиш за нещо, без да се налага някой да ти каже... извисяване си е. Като нежен жест, нежен, непоискан от никого, но все пак дошъл на време, жест. Обичам. Мълчаливо разбирателство. Разбираш това, което не ти казват и просто го приемаш, без да упрекваш, без да изискваш... просто деликатно разбирателство, мила подкрепа.
Бях забравила... стремях се към друго... към "повече"... да видя нещо различно, да разбирам от всичко, да покажа, че мога всякак... не.. не е нужно, знам сега. Деликатност ^^ Всъщност е голяма рядкост. Ще си припомня и ще се придържам. Не ми трябва друго (:
За това обичам котки. Те са грациозни и деликатни. Дори в лудостта си. Наблюдавали ли сте котка по време на така наречената "котешка нощна лудост"? Дори тогава, в най-щурите си моменти, те са нежни... деликатни. Колко хубаво е това ^^

След години, когато си имам моя къща, ще си имам уютна кухня със камина. Ще си стоя на мекия диван, завита със синьо, изплетено одеало, с чаша топло какао в ръце. Ще гледам светлината от огъня и ще слушам Ян Тиерсен, а милият ми котарак ще седи до мен, мъркащ и топлещ ме. Мисля, че това е идеалната картинка, за мен ^^

Някъде там.

Днес си препрочетох повечето постове тук. Лелееее... доста натоварващо О.О Чудех се, ще успея ли да напиша блог сега... В онези периоди тип "абе сигурно съм добре, не мисля, че ми е зле..." съм. Да... добре съм сигурно, просто не ми е ентусиазирано, нито се радвам за нещо... но не ми е и гадно... таа
Това да можеш да се обърнеш към себе си, би трябвало да е знание, което всички трябва да притежават. В крайна сметка, кой би те разбрал по-добре от теб самия? Отговорите на въпросите ти, са вътре в теб... Решенията също. Ама пък не е много забавно да си притежаваш всичко вътре в теб. Друго си е да очакваш да го получиш от някого и той да ти го даде :О Да поискаш и да ти дадът... още по-добре - да ти дадът без да поискаш, защото се нуждаеш... мда... днес не ми е многословно...
Иска ми се да сънувам някой хубав сън, от онези реалистичните... ооо като онзи, в който летях със балон и беше толкова КРАСИВО... или онзи с многото закачени снимки между дърветата... мдаа искам някакъв такъв сън... красив, вълнуващ... значещ и даващ нещо...
Съзнанието ми в момента е 1. много изчистено или 2. много приглушено... Не искам да търся под вола теле, като се чудя "ама аз добре ли съм всъщност илиии всъщност съм зле ама не го усещам още :О" не... ще приема, че съзнанието ми е изчистено. Не че няма неща, които ме притесняват... има разбира се, но пък има какво да се направи относно тях... или поне би трябвало да има...
Много по-добре щеше да ми е, ако знаех какво искам да правя с живота си... какво искам да уча... ех, надявам се скоро да разбера, че иначе ще ме принудят да разбера...
Мисля, че трябва да се стегна... да поуча, да си настроя празното съзнание на вълна попиване на знания... Може би така със знанията ще получа и усещане за "правиш нещо, не стоиш безучастно и безидейно".
Даа... сега трябва да се изкъпя и после да спя, че тая настинка се отразява много зле на главоболието ми ;/
А дано като спя тази нощ, сънят да дойде... да върне съзнанието ми от "някъде там" обратно при мен (:

Оксиморон. (Love hurts... (music))

Блогът ми е породен от една песен. Incubus - love hurts. Ако ще четете си я пуснете, за да се усети какво звучене ме подтикна към тези разсъждения.

Песента ме грабна първоначално с онова характерно минорно звучене, което ме грабва при повечето песни, които харесвам. Не знам дали "минорно" е точното определение, но няма как да изтананикам в блога си хахах. Дълбокото, леко биещо на меланхолия звучене, но не прекалено, което винаги ме е подтиквало да задлъбая в мисли. Та заслушах се в тая песен, заради звученето, китарите, гласът на вокалиста и после се заслушах и в текста.

Ясно е кое изречение прави впечатление "Love hurts... But sometimes it's a good hurt And it feels like I'm alive." Първоначално се замислих естествено за моя си "опит" в тия неща. Че определено доста ме болеше, а и като се сетя спомена е като за гноясала рана, в която си бъркал толкова много, че можеш да извикаш поне част от усещането доста лесно в съзнанието си след време. Но не, не ми е за това блога. По-скоро е за But sometimes it's a good hurt And it feels like I'm alive - частта. Дето му се вика "сладка болка". Не знам, сигурно когато нещата са споделени, мъките са още по-гадни, или пък може би са по-леки, но едно е сигурно, определено частта, в която се чувстваш жив е мноооого по-силна.

Замислих се, колко е странен животът. Не.. по-скоро, колко е странно да си човек. Да си "цивилизован" и "интелигентен" и "възпитан, "еволюирал", ако щете. Замислих се... идваш на този свят, като едно малко парче месо, с жажда за живот. Почваш да попиваш усещания, да трупаш подсъзнателни знания, които цял живот ще те тласкат да взимаш дадени решения, а ти ще се чудиш "защо подяволите мисля/искам това". Идваш като едно малко, необременено от "цивилизацията" същество. Почват да те обсибват с ласки, да те мъкнат на ръце, да се грижат за теб. Редовно усещаш нечия топлина до себе си и това е напълно естествено и ти е необходимо. Странно е, че точно тези моменти не помним от живота си. Макар че, убедена съм, ги помним, но като аромат, мъгливина за някакъв допир, някакъв шум... нечий глас, нечий смях... такива неща. Та, почваш да растеш, обграден с тези неща, но после "поумняваш", започваш да се изграждаш като човек, като това става с поставянето на граници, ограничения... Все пак живеем в супер сложно, изградено от куп норми и закони, общество.. подготовката, за да се "впишем" започва от рано... Растеш, растеш...и спираш да получаваш, нещата, които природно ти е заложено да имаш нужда от тях. Естествено, не говоря за това, че като си на 12, ще ти е хубаво тате да те носи на ръце хахаха, съвсем не ми е това мисълта. Но човешката нужда, да усещаш топлината на друго човешко същество, редовно, без ограничения и несигурност, си остава през целия ни живот. Да, почва се с тия съвсем... първични неща, но тъй като сме си сложни същества, те се развиват и изопачават в други, свързани с общуването. Естествено, на никой няма да му е приятно, някой да му влиза в личното пространство, да го докосва, да е "там", ако му е непознат/неприятен/притесняващ/незаслужил-доверието-му и тн... Но Нуждата... проклетата "нужда от внимание" "нужда от любов" "нужда от човешки допир" "нужда от публика" "нужда да обичаш" "нужда да се грижиш за някого" и на който, както му е по-лесно, така да я нарича, ни тласка през целият ни живот. Да... някои ги "блъска хормона" от рано и правят куп глупости, свързани с тази нужда. При други нещата се случват.. просто така, не знам... но от страни изглежда супер естествено и лесно.. При трети... те са на изчакване хаха.
Чудя се... хората, които твърдят, че това не им е нужно... наистина ли не им е нужно? Наистина ли не изпитват нужда да се сгушат в някого или пък да има кого да гушнат? Не изпитват нужда да има кой да ги хване за ръка, когато им е гадно, та те да могат да се съсредоточат върху топлината на дланта на някого, и да им поулекне? Не? Не им се иска да има при кого да се скрият, с кого да избягат, който съвсем, напълно, точно и ясно да си е Техен? Не знам... изглежда ми противоестествено да не искат, поради горе-споменатите причини. Но какво разбирам аз...
Аз лично изглеждам като "коравосърдечна". Сигурно изглеждам като тези хора, които "нямат нужда". Колко далеч от истината е това ;Д Може би, ако и другите, които "нямат нужда" са като мен, всъщност ситуацията е "гроздето е кисело" Когато не можеш/не знаеш как да получиш, това което искаш, естествено е да си помислиш, че това не ти трябва или, че това не ти харесва и е по-добре ,да не го получиш... Сигурно някои от тези хора от толкова самоубеждаване дори си вярват.
Ах.. странно е. Неутолената жажда води до изсъхване. Хората стават огорчени и цинични... Звучи супер клиширано, но пък е вярно. Хората просто имат нужда от... любов. Не ми се искаше да използвам тази дума, но пък си е така. Та както се пее във песента, породила този пост: "When it transcends the bad things. Have a heart and try me, 'cause without love I won't" survive." Лошо е като го караш на "оцеляване". Напрягащо е. Светът е странно място - повечето хора имат нужда да дават и да получават любов. Вместо това се затварят, плашат и вместо да "дадат" на някого, за да получат и те... никой нищо не дава/получава и се получава сиво и сковано.
Всеки намира своя си начин да оцелее, а за "любовта" не знам как се получава. Някой ден се надявам да разбера. Как става номера да се срещнат две неща и да се получи симбиоза? Как срещаш точното пърченце от пъзела? Като се замисля, колко трудно се срещат хора, с които да ми е приятно поне да си говоря и и на тях да им е приятно, какво остава за повече, чак ме хваща страх :Х

Мислех си за това, кога се получава така, че нещо да... "hurts" (Общо взето разбор на всяка думичка, от това заглавие се получи :Д) Разминаване. Разминаване е ключовата дума. Едното изпреварва другото, или пък въобще не се засичат, тогава става объркване и боли. Разминават се очаквания, виждания, действия... Нечии чувства отиват в нищото или пък на място където няма нужда от тях.. Някой казал нещо, което се разминава с очакванията на друг - лошо. На лошо място или пък в лош момент, погрешния човек, погрешната ситуация... А нещата наоколо са направени, за да се допълват. Или поне според едни физични закони е така. Енергията се преобразува, но нищо никога не се губи. Би трябвало за всяко нещо да си има друго в комплект. Е да ама... хаха Дали е сигурно, че ще го срещнеш? Ами, ако се разминете? Ако времето, мястото, обстоятелствата не позволят?... Не знам... и на това не мога да отговоря :/

Таа любовта боли, но ни е естествено заложено, да я искаме. Боли... но без нея не можем да оцелеем. Като някакъв шантъв, голям оксиморон (:

Главоболие. + знак, който ще пренебрегна

Както всичките ми блогове и този дълго стоя в главата ми. Винаги ме е яд, защото всеки път остават половината интересни разсъждения, които пропускам да напиша тук. Ноо да давам нататък, преди да ми е минал меракът...

Стоя си днес и ме боли глава. Усещам отвратително силно напрежение в цялата си глава, сякаш се опитва да побере нещо, което е по-голямо от нея. Усещането за обтягане се е пропило в цялото ми Аз. Чувствам се като нестабилен control freak, който отчаяно се е вкопчил да задържи всичко в равновесие и "както трябва". От 2-3 дни се чувствам меко казано зле. Физически ---- > психически. Интересно е колко лесно човек забравя лошото. Бях забравила, способността си да се чувствам толкова зле физически, да спомнях си "чувствах се ужасно" ама самото усещане от преди година и половина, преди да започна да пия лекарства и тн... бях го забравила. Гадене, парене, киселини, липса на апетит + любимото ми притискащо и много болезнено усещане, сякаш някой те е сритал в слънчевия сплит. Омръзна ми да ме питат как си, когато направя физиономия при поредното болезнено пробождане в стомаха, а аз да трябва да обяснявам "лошо ми е" или "нищо бе, стомаха пак" и как няма как да отида на лекар тея днии и ще отида ама.. бля бляяя глупости, сякаш като ги кажа ще ми олекне или пък на хората им пука и могат да направят нещо.

Чувствам се като в някакво... мобилизирано състояние. Опитвам се да уравновеся нещата. Почти всички наоколо ме изнервят, или са изнервени и си го изкарват пред/на мен. Всеки път подтискам първоначалната си язвителна реакция. Отвътре ми идва да се сопна, тросна, наредя, разкрещя, да изкажа нещо супер саркастично и тн... но нееее... Премислям 3 секунди и се държа преднамерено по възможно най-учтивия си начин в това положение. Само че, сега е ден... през деня ми е по-лесно... вечер е трудно, тогава ме нападат всякакви мисли и трябва да се справям и със себе си и да правя 3 неща едновременно, а никога не ме е бивало в това да правя няколко неща едновременно. Трябва хем да мисля трезво, хем да ми е гадно, но да не драматизирам и да се опитвам да не личи, хем да реагирам адекватно... сложно ми е :/
Може би за това изпитвам такова напрежение в главата.

В момента спирам, малко по малко, да се чувствам длъжна на повече от хората, на които се чувствах длъжна. Не осъзнавах как се чувствам длъжна на всички. Сякаш съм задължена да съм добра и ведра и забавна около хората, да нямам неща, за които аз искам да говоря, да трябва само да слушам, анализирам и давам съвети, без да натрапвам себе си. Е да, ама не... Не съм длъжна и когато аз го разбера, ще го разберат и хората. Не ми пука иии... да. "Нищо лично". При повечето хора е "нищо лично". Това когато обмислях блога, се сетих за него, но сега не се сещам от къде идваше ;/ ох... тази глава ме убива :/
Всъщност проблемът е, че май ми пука... ама да ти пука, пука... колко време и колко пъти? Колко разочарования може да понесе мозакът ми, преди да спре да му пука?
Ако ми пукаше за мен по същия начин, сигурно щях да съм супер добре. Ако се грижех за своите проблеми така, както за чуждитее, щях да съм идеално. Ако бях егоистка и не ми пукаше и влагах енергията си само в себе си... ако... Е не е късно.

Ще опитам напрежението в главата ми да намалее...
Слушам много VAST - don't take you're love away , не се задълбочавам в текста, но песента звучи супер красиво. Няма как да се вживея в песента, предполагам това е от плюсовете любов от онзи тип да ти липсва ;Д звучи супер... широко, тая песен... инструментала... гласът по време на припева <333333 Бях чела в ласт-а, че кръстили така групата, защото целта им била да звучат точно така, широко. Успели са. Евала.
Май забих или пък ме хвана "сценичната треска". Онова усещане, което имам когато искам да говоря за себе си. Аха да почна да говоря за това, което си мисля и :Х мълчание. Нещо ме спира хаха дори сега пред блога :/ А имаше толкова хубави неща, които измислих преди малко докато сгъвах едни дрехи ихххх...

Ок ще пробвам... сетила се бях за думите на Цани оня ден на беседката. Тъпо е, че хората явно все още забелязват това... явно наистина съм такава :/ "студена, строга, все гледа да се намеси и да контролира нещата" хах... не съм длъжна, да не съм такава. Просто ми се иска да мога да покажа другото, защото го има, ама не знам как... както и да е, не ми се разсъждава отново върху "как да станем по-добри в 3 стъпки от Теодора Симеонова". Какъв е смисъла да стана по-незнам-си-каква като хората пак ще се държат като тъпи г*зове. Всъщност като се замисля аз пред различните хора съм различна. Едните ме мислят за мълчалива, другите си мислят, че много говоря. Едните ме смятат за забавна, другите за притеснителна. Едните знаят, че си сменям настроенията често, а другите се очудват и твърдят, че не е така... Та това, че с тъпия Цани съм "строга" не би трябвало да влияе на самооценката ми...

Бягах от сарказъма ама той ме настигна още повече. Не ми остана нищо вече, за което да не мога да говоря със сарказъм. Гадно ми е. Тъпо е това. Не искам да съм саркастична злобарка. Всъщност за чуждите проблеми мога да говоря без сарказъм, та не говоря за по принцип. Като дойде въпрос за мен... мда. За нищо от своите неща не мога да говоря нормално. Цинизма е навсякъде. :/

Тоя блог за нищо не става. Имаше много по-различни неща, за които ми се пишеше. Получи се "боли ме, ама нищо" блог... хах, се едно си поговорих с някого хахаха

Сетих се май за "нищо лично" израза. Когато хората не оправдават очакванията ми (които всъщност хич не са високи, ама карай) те не го правят, защото искат да се разочаровам от тях. Да де, логично е... в смисъл, на тях просто не им пука "нищо лично"... нищо лично.

Няма да го напиша по-добре, нито си спомням някое от интересните неща, които си мислех... стига толкова... Не мога да говоря, не мога да пиша... пффф егати тъпотията :/

ХА тъпия пост не искаше да се публикува :/ Реших да го приема като знак, че дори тук не трябва да говоря, ама няма.... В смисъл, постването тук нищо няма да промени. Нито ще оправи нещата, нито ще ги влоши... няма да се оставя да се влияя от тъпи мисли.

Хммм....

Понякога ме прихващат някакви... Чувствам се, като навита на пружина вътрешно. Избиват ми емоции, по-скоро не ми избиват ами ми се иска да имаше къде да избият, ама няма и за това ги избивам в безсмислени и несвързани чатове... и без това хората не ме слушат, ако не говоря за тях, няколко несвързани изречения няма да навредят нали?
Мислех си... в такива моменти разбирам, защо на раците им викат лунатици. Изведнъж както си седя БАМ! някакво такова настроение ме връхлита от нищото... от луната (?) ииии не знам какво да се правя. Чувствам се прекалено скована и прекалено раздвижена едновременно О.О
Сигурно е от музиката, днеска слушам някакви електро-техно-ритмични неща... хмм Намерих си 3 хубави песни покрай Недко .. всъщност 4 - три ми показа той и 1 я намерих, докато търсих да му покажа аз нещо. Всъщнот подозирам че четвъртата я е теглил Иван някой път като са пиели кафе със Симеон вкъщи хммм Боже дори в блога ми ми се прииска да напиша нвм О.О Няма пък да пиша нвм тука! Вето на тая дума...съкращение де!
Яяяя уинампа пусна сета на Мауро Пикото ахахах дето е 77 минути... не няма да го слушам... мисля че трябва да спра с тази музика и да си пусна Герои или Хаус... първо герои после Хаус и после пак Герои...
Много е сранно, защото всъщност ми се гледа, обаче имам чувството, че оставям някаква недовършена работа... не може едното преди другото... Не мога да гледам, защото все едно ще гледам за да си запуша рецепторите, понеже ме дразнят, мразя да ми се налага да се "овладявам" х/ Да, не е така, всъщност ще гледам, защото ми се гледа ама... другото усещане пречи... Ще си поставя ултиматум - ще чуя 4-те песнички (бтв слушам сета и той ми харесва О.О) и пускам да догледам герои... дано да успея да се съсредоточа над сериала ;/
Мислех, че блога ще даде усещане за довършена работа... ама неее
ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААГГГГГГГГГГГГГГГГГРРРРРРХХХХХ

Обръщение към... хм, нз как да се обърна към теб ;Д

Нямам нещо конкретно, което да ти кажа, така че ако нямаш време, въобще не почвай да четеш, за да няма реакции тип "оф нуууб" после
!
Удивителни на отделен ред
!!!!
Помниш ли? ;Д Сигурно не... нвм
Та... Натоварени дни - кофти, ама пък ще минат бързо, точно защото има какво да правиш. Пък ако се погледне съвсем от философската страна кхъм (прокашлям се) "Трябва да преживееш трудности, за да оцениш хубавите моменти" Т.е. да оцениш хубавите вечери, когато нямаш какво друго да правиш, освен да пиеш студена кола и да играеш ТФ или УоУ... Да това са глупости, особено като ти пуши главата от ядове колко е гадно всичко :/ Ама гадно или не - ще трябва да го направиш, та имаш 2 опции - продължаваш да се ядосваш и да увеличаваш лошите последици или :О ... не другото няма да го направиш май... Да погледнеш от хубавата страна? Да ще кажеш "каква хубава страна на това да имаш входно и да си 1-ви номер :/" еми всичко ще мине в началото на годината... сега в началото зор - после спокойствие. Съсредоточи си вниманието върху последващото спокойствие х)
Не.. не ти казвам какво да правиш, просто няма да те засека тези дни, пък ми се искаше да ти говоря... и реших тука, ти може би няма да прочетеш... нищо, аз ще си остана с такова усещане... пък и може след няколко дни да ти кажа да погледнеш блога, ако не си.... а може да не ти кажа, ако размисля, често си сменям мнението понякога хм...
Пиша ти в екстремни условия - супер много ме цепи главата, наще се разхождат напред назад из стаята, а аз съм седнала на компютъра само, за да кача едни снимки, после ще ходим на сватба, та чакам момента, в който ще ми се развикат "ти нали само снимките щеше да качваш" :Д
Айде чао от мен... "хайде Теодора, крйно време е да ставаш..." (от майка ми) тааа аз се надявам тия дни да са по-приятни отколкото ги очакваш да са, а сестра ти да ти е донесла някакъв хубав подарък :О
Чао (: