Стоя си в 12:12 АМ и слушам песничка и пиша на уърд. Интернетът ми спря, защото забравих, че му е време да се плати, а аз реших, че трябва да напиша нещата, които смятах да пропусна да напиша. А това сигурно ще го публикувам утревечер (ако въобще види бял свят).
Днес беше странен ден. Забързан, изнервящ, разочароващ, оставящ ме с кофти усещане, а след това приятно поправен, но в интернет пространството... в пространството на „ноу лайфърите”, макар че започвам да се чудя, защо нещо, което те крепи и те радва се води „неистинско”, а хората, които го предпочитат са „не живеещи” или нещо от сорта...
Ще започна отначало и ще си пиша изводите хронологично, макар че едва ли някой друг освен мен, ще схване връзката.
Събудих се днес с отвратително усещане от гаден сън. Чувствах се като пияна (не че някога съм била)... добре, като препушила с наргиле (така мога да говоря от опит поне) и веднага седнах на компа, за да спазя уговорка, която аз определих. Седнах и отворих уърд (хаха ирония, денят ми започна с уърд и завършва с уърд) и скайп. Писах и кашлях, кашлях и приказвах по скайп, смятах.... изнервях се... нямах време да ям. После изведнъж се оказа така, че закъснявах.... А трябваше да оправям едни... неща, свързани с една услуга, която поех ангажимента да изпълня... Нямаше как да не го направя.
Приготвях се набързо, убедена че не трябва да се контя... Пътувах сама. Все пак закъснях, не мога да дърпам другите назад, само защото аз съм изостанала. Качих се в автобуса по супер екстремния начин, с някакъв скок тип балерина се метнах през вратата в последния момент и супер доволна се настаних на седалката, а кондукторката идва и ми вика „хубаво бягате за автобуса, ама не ви идва на АКЪЛА, че шофьорът може да ви затисне и после той да е виновен” ВТФ!? Абе жено, аз бързам!!!
Докривя ми. Много ме е яд как хората не се съобразяват, че за да правиш нещо имаш причина. Или пък бягам за кеф -.- Глупави хора, сякаш като ме скастри и няма да бягам вече да си хвана автобуса... нвм. Изведнъж осъзнах, че не съм яла нищо освен половин чиния макарони -.- Усетих познатото чувство на прималяване. Надъхах се да мина през магазина преди да вляза в класната стая. 2-3 минутки повече, едва ли щяха да навредят. Пътувах гадно. Супер бавно. Много изнервящо. Слязох и вече изнемогвах. Усещах си главата като балон, а краката някак далееч, далееч надолу. Изведнъж осъзнах, че чувам по-малко от преди. Не чувах птичките. Не чувах трафика. Виковете на децата, които си играеха в двора на съседното училище се чуваха някак много отдалеч и откъслечно. Стана ми много тъпо -.- Някак синхронизира с вътрешното ми усещане, че съм изолирана от света. Не стига, че се чувствам сама, ами сега и не чувам добре. Още по-трудно ми е да се свържа с хората наоколо.
И колкото и да ми беше гадно, не можех да не забележа разликата в природата. Дърветата имаха листа. Плътни корони, правеха сянка, беше толкова зелено и слънчево и красиво... Стигнах до даскало и се поколебах дали да не вляза, все пак закъснявах вече с 15 минути, но си казах, че ще е тъпо да припадам докато ни снимат. Отидох и си взех вафла, за да ме закрепи докато дойде време за другото ядене. Изядох я на 3 хапки, пих вода и хааайде да влизам в час.
Влизам аз, а всички изтупани и наконтени седят и слушат класната, която говори, а операторът снима -.- Чудесно! Стана точно както си мислех, че не искам да е.
Тук ще спра с разказа, защото не искам да си правя опис на деня. Имаше изводи, които исках да запазя.
Ще кажа накратко – получихме грамоти, писахме си по ризите, беше мило. После отидох да ям с част от хората, другите отидоха на кафе, а ние отидохме при другите след като се наядохме. Малко е тъпо като идавш после. Като допълнение си.
Тръгнах си по-рано, за да изпълнявам услугата. Бързах като кретен. Свърших работата. На връщане в автобуса пътувах също толкова гадно, даже по-гадно. Майка ми ми се разсърди, като допълнение на якия ден. Ходих на фризьор. Изнервих се. Просто чаках момента, в който нещо да ми се изцвъка на главата и да се допълни картинката (е не ми се изцвъка де).
Прибрах се... доизнервиха ме с обяснение колко съм гадна и несъобразителна. После седнах на скайп...
Днес си разсъждавах за това да си си самодостатъчен. Преди ги съжалявах тия хора, защото за мен самодостатъчен = самотен. Всъщност не, съмодостатъчния човек, не е самотен, за да си самотен трябва да имаш нужда от някого, а него да го няма, на самодостатъчните просто никой не им е нужен. За съжаление самодостатъчността не е нещо, на което да се научиш – или я имаш, или не. Яд ме е, че аз я нямам. Щеше да е толкова яко. Единственият човек, който ти трябва си ти.
Но пък виждам как някои хора се стремят да са си самодостатъчни и го постигат до някаква степен. Тъжно е. Не ми харесва. Май и аз на там отивам, обаче.
Чудех се и за нуждата да си нужен някъде/на някого. Искаш някой да те иска. Искаш някой да се сеща, когато не си там. Искаш присъствието ти да означава нещо. Няма нищо лошо в това, особено, ако е за среда, за която си положил някакви усилия. Но пък знаеш, че нямаш право. Не можеш да кажеш „искам да се сещате, когато не съм с вас и да ви липсвам поне.. мъничко” хахах жалко е.
Светът винаги ли е бил „ако имаш сили и си добре идваш в средата на нещата, при хората, ако си зле стой острани докато се оправиш”? Неразположенията винаги ли са били нещо, което да те отдалечава и да те кара да се чувстваш тъпо? Сигурно. Ама щеше да е яко да не е така.
Напоследък усещам средата като нещо, за което ако не ставаш, просто не ставаш. Или си в добра форма и си наред и всичко е ОК или си си сам и ти е гадно, докато не се оправиш и не станеш „годен” за... нещо си. Преди мислех, че средата е нещо, което да ти помага и да те „подпира” когато губиш почва под краката си, но се оказва, че не е така... Тя е нещо, което трябва да си извоюваш, а ако нямаш сили, просто стоиш отстрани. Нещо като критерии, които трябва да покриеш, ако искаш някакви облаги. Стана ми доста самотно след това прозрение. Но после...
Пак стигнах до извода колко малко ми трябва. Малко мило държание, малко адекватни разговори, в които ме слушат, малко забавни чатове с някой, който познава чувството ми за хумор, малко интерес... Мъничко. И ми стига. Стига ми, за да ми залепи счупения ден. Стига ми, за да не мога да квалифицирам целия ден като гаден. А всичко дойде от хора, които не са длъжни да споделят обща среда с мен. Иронично.
Напомниха ми, че за някого съм поне малко важна. Напомни ми го някой, който прави нещата по-хубави за мен ;) Напомниха ми, че мило държание, може да разтопи скованото усещане. А мило държание от Някой си е направо злато. Напомниха ми, че могат да ти засвидетелстват някакво уважение и добро отношение, дори и хора, които не си виждал на живо и да ти стане хубаво от това.
Netsky – everyday (music)
А не искам така. Не искам нереалното да ми харесва повече от реалното. Къде са реалните неща? Къде са хубавите работи, идващи от реалните хора? Или... първо трябва да се „стегна”?
Имам чувството, че изпуснах повече от половината неща, които смятах да напиша между пръстите си... изтекоха като вода от шепи... но нищо...
Сега искам да спра времето. Да не идва утре. Дори не държа да ми се пуска нета. Просто да си стои 1:06 сутринта, всички да си спят, а аз да си слушам музика и да не трябва да правя нищо... и да не мисля за нищо...
*****************************************************************************************
По-горното го писах снощи. Реших все пак да го публикувам. Без редакция. Каквото е – такова. Сега съм изморена и ми е досадно скучно. Не ми се описва днес. Не ми се вадят изводи за днес. Ще допълня само едно... Снощи като си легнах, след като написах по-горните неща, се сетих, че пропуснах да напиша основното... Нещото, което ме подтикна към писане.
Снощи преди да ме осени идеята, че трябва да пиша, бях тръгнала да си оправям леглото. Реших да си закача ризата. Взех я и тръгнах да я закачам на обичайното място, както правих години наред, но като я вдигнах да я закача, и тя се озова пред очите ми, видях думите написани от съучениците ми и ми стана... гадно. Те бяха като белези. Осъзнах, че ризата ми е окончателно в този вид. Ризата, която години наред носех, почти редовно и е видяла какво ли не. Тя беше нещото, което свързвах с училището. Не беше нещо лошо. Никога не ме е дразнила (освен в претъпкания автобус, в края на май и през юни). Обичах си я. Харесвах си я, една такава чиста и светло-синя. Сега е цялата изписана, с послания и пожелания за живота... с призиви „Не ме забравяй!” и „Винаги ще те помня!”... Не заради самата риза ми стана гадно, а заради... фактът, че един период от животът ми си отива, трайно и безвъзвратно... завинаги. А тези надписи са опити за оставяне на следа. Белези. Белези, които да напомнят за някого или нещо след години...
сряда, 28 април 2010 г.
петък, 23 април 2010 г.
Ръчна спирачка.
Цяла вечер седя с идеята да пиша. Цяла вечер се чудя, от къде да подхвана... какво да подхвана... 2-3 пъти отварях сайта, но така и не натисках бутончето "нова публикация". Страхувам се, че няма какво да напиша. 10 минути страницата стоя отворена, а после 2-3 минути стоях и си сменях песните, като поглеждах от време, на време мигащото курсорче на бял фон... и ме шибна нещо като прозрение...
"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.
Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...
По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.
Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.
Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.
Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-
......................................................................
Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?
Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.
Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...
Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/
"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.
Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...
По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.
Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.
Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.
Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-
......................................................................
Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?
Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.
Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...
Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/
вторник, 20 април 2010 г.
Ляляля... -.-
Толкова далечни ми изглеждат Онези моменти... със свободно съзнание, мислещ ум, увереност в нещата, хубаво вътрешно усещане... мммм... Уф...
Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"
Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<
ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф
Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.
Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...
Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-
Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"
Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<
ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф
Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.
Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...
Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-
понеделник, 19 април 2010 г.
Н я м а з н а ч е н и е.
Нямам право. Нямам право да си позволя да се отпусна. Нямам право да се замисля. Да съжалявам. Да съм разочарована. Поне в мислите си, трябва да съм стегната. А усещанията, тях ще ги оставя. Тях отдавна съм ги оставила, да си текат и да ме мъчат. Да се гърча вътрешно и да се чувствам зле. "Сефте" както биха казали разни хора.
Нямам право. Но от утре. Днес не мога. Прекалено ми е... рано. Прекалено много тупкам, прекалено ми е разранено, прекалено много гной има. Не мога да го покрия, прекалено много боли. Ще го покрия утре. Щях да напиша "надявам се да успея" но... не, няма значение, дори и утре да се чувствам по същия начин. Няма значение. Няма значение, че ме избиват съмнения. Няма значение, че не вярвам в себе си дори. Н я м а з н а ч е н и е.
Мислех, че ако положа достатъчно усилия, ще съм доволна, независимо от резултата. Долна лъжа. Не е така. Няма по-гадно от това, да си разочарован от себе си. Гадно е да се чувстваш тъп. Да си "друга категория"... да си изостанал.
Вероятно, ако се гледах от страни, щях да реша, че преувеличавам. Но не се гледам от страни. Не съм сляпа за всичките усилия, които се оказаха... недостатъчни. Знам как се вкопчих и как изгубих това, в което се бях вкопчила. Знам за усещането, сякаш гледам след изпуснатия влак, а хората ми махат и ми се смеят... ама аз испуснах... не съм с вас вече... вие сте на друго място...
Прекалено ми е. От сегашната ми гледна точка. Непосилно ми изглежда. По-непосилно отколкото ми е изглеждало някога... Чувствам се тъпа... Като плюнка. Не ми остана място. Къде да се скрия сега... Навсякъде е... плюнка. Това което чувствам, това което си мисля, а сега очевидно и това, за което се старая и това, което правя... п л ю н к а. Гадна дума, която ми е грубо да пиша... точно така се чувствам.
А на всичкото отгоре съм самотна плюнка. А нашите ще ме гледат безпомощно и ще ме питат как да ми помогнат. А аз ще им обяснявам, че няма как. Те ще ме наблюдават притеснени, а аз ще се чудя къде да се скрия тоя път... къде да се скрия тоя път... не остана... ;/
Гади ми се...
Нямам право. Но от утре. Днес не мога. Прекалено ми е... рано. Прекалено много тупкам, прекалено ми е разранено, прекалено много гной има. Не мога да го покрия, прекалено много боли. Ще го покрия утре. Щях да напиша "надявам се да успея" но... не, няма значение, дори и утре да се чувствам по същия начин. Няма значение. Няма значение, че ме избиват съмнения. Няма значение, че не вярвам в себе си дори. Н я м а з н а ч е н и е.
Мислех, че ако положа достатъчно усилия, ще съм доволна, независимо от резултата. Долна лъжа. Не е така. Няма по-гадно от това, да си разочарован от себе си. Гадно е да се чувстваш тъп. Да си "друга категория"... да си изостанал.
Вероятно, ако се гледах от страни, щях да реша, че преувеличавам. Но не се гледам от страни. Не съм сляпа за всичките усилия, които се оказаха... недостатъчни. Знам как се вкопчих и как изгубих това, в което се бях вкопчила. Знам за усещането, сякаш гледам след изпуснатия влак, а хората ми махат и ми се смеят... ама аз испуснах... не съм с вас вече... вие сте на друго място...
Прекалено ми е. От сегашната ми гледна точка. Непосилно ми изглежда. По-непосилно отколкото ми е изглеждало някога... Чувствам се тъпа... Като плюнка. Не ми остана място. Къде да се скрия сега... Навсякъде е... плюнка. Това което чувствам, това което си мисля, а сега очевидно и това, за което се старая и това, което правя... п л ю н к а. Гадна дума, която ми е грубо да пиша... точно така се чувствам.
А на всичкото отгоре съм самотна плюнка. А нашите ще ме гледат безпомощно и ще ме питат как да ми помогнат. А аз ще им обяснявам, че няма как. Те ще ме наблюдават притеснени, а аз ще се чудя къде да се скрия тоя път... къде да се скрия тоя път... не остана... ;/
Гади ми се...
събота, 17 април 2010 г.
"Не се страхувай (:"
Странно е как понякога нещо дребно, нещо което на друг човек няма да направи впечатление, успява да те успокои, зарадва, настрои по-добре...
Вчера, докато си вървях, забила в мисли и усещания, една жена както си се разминавахме извади една малка брошурка и ми я пъхна в ръката. Точно в момент, в който вече... не чувствах нищо от... претръпналост и "(:". Погледнах брошурата, мислейки, че е някакъв флаер, а от нея ме гледаше усмихнато, малко момиченце, над което пишеше "Не се страхувай".
Мигновено ми стана по-добре. Усмихнах се. Усмихнах се... вътрешно. Сякаш някой ми пращаше послание от някъде. Някой ми каза "Дръж се, няма страшно" Някой, който знае повече.
В другата част на брошурата се обяснява за доброто и злото и нуждата човек да вярва в тези смутни времена, като се предлагат безплатни библейски уроци. Направи ми впечатление един цитат използван от тях - "Не бой се, само вярвай" (Исус)
Не бих казала, че съм религиозен тип. Няма да почна библейски уроци, няма да ходя редовно на църква. За мен вярата винаги е била нещо различно от тези неща. Важно беше... посланието, посланието дошло в точният момент, което ме крепи вече втори ден, а вярвам ще ме крепи и утре.Това малко изречение, написано над снимката на спокойно, усмихващо се момиченце... "Не се страхувай."
Точно това имах нужда да чуя. Защото се страхувам. Много се страхувам. От... не помня вече, колко много време... И не знам дали съм на фаза "вяра" вече, но ако успея да задържа спокойствието, ще стигна и до там.
Щом "ми се даде" да не се страхувам... занчи, не трябва, наистина не трябва (:
Вчера, докато си вървях, забила в мисли и усещания, една жена както си се разминавахме извади една малка брошурка и ми я пъхна в ръката. Точно в момент, в който вече... не чувствах нищо от... претръпналост и "(:". Погледнах брошурата, мислейки, че е някакъв флаер, а от нея ме гледаше усмихнато, малко момиченце, над което пишеше "Не се страхувай".
Мигновено ми стана по-добре. Усмихнах се. Усмихнах се... вътрешно. Сякаш някой ми пращаше послание от някъде. Някой ми каза "Дръж се, няма страшно" Някой, който знае повече.
В другата част на брошурата се обяснява за доброто и злото и нуждата човек да вярва в тези смутни времена, като се предлагат безплатни библейски уроци. Направи ми впечатление един цитат използван от тях - "Не бой се, само вярвай" (Исус)
Не бих казала, че съм религиозен тип. Няма да почна библейски уроци, няма да ходя редовно на църква. За мен вярата винаги е била нещо различно от тези неща. Важно беше... посланието, посланието дошло в точният момент, което ме крепи вече втори ден, а вярвам ще ме крепи и утре.Това малко изречение, написано над снимката на спокойно, усмихващо се момиченце... "Не се страхувай."
Точно това имах нужда да чуя. Защото се страхувам. Много се страхувам. От... не помня вече, колко много време... И не знам дали съм на фаза "вяра" вече, но ако успея да задържа спокойствието, ще стигна и до там.
Щом "ми се даде" да не се страхувам... занчи, не трябва, наистина не трябва (:
петък, 16 април 2010 г.
Искам...
Имам 2 типа блогове. В едните изсипвам разсъждения, защото са ми хрумнали и съм искала да ги запазя/споделя, а в другите... тях ги пиша с цел да постигна нещо на вътрешно ниво.
Имам голяма нужда от блог, за мен... От публикация, която като я напиша и да се почувствам по-различно. Но... ...... ????
Не че нямам какво да напиша. Не че нямам какво да измисля. Просто... Ми е... прекалено... или прекалено нищожно. Не, мисля, че е прекалено.
Задавям се. Засяда ми. Не мога.
Не знам какво да правя. Не мога сама. Мога да направя едно... ще чакам. Ще чакам да утихне разбълниканата локва, ще чакам да се махне давещото чувство, ще чакам да дойдат претръпналостта и непукизмът, отново... Ще чакам да се самоубедя, че не това, сегашното е моята реалност, а онова... претръпналото, гледащо от високо Аз. Ще чакам да се подценя. Да си надценя възможностите. Ще чакам да спре да ми е така... Ще чакам сама. Отдавна е така. И ще дочакам... себе си... няма какво друго.
Имам голяма нужда от блог, за мен... От публикация, която като я напиша и да се почувствам по-различно. Но... ...... ????
Не че нямам какво да напиша. Не че нямам какво да измисля. Просто... Ми е... прекалено... или прекалено нищожно. Не, мисля, че е прекалено.
Задавям се. Засяда ми. Не мога.
Не знам какво да правя. Не мога сама. Мога да направя едно... ще чакам. Ще чакам да утихне разбълниканата локва, ще чакам да се махне давещото чувство, ще чакам да дойдат претръпналостта и непукизмът, отново... Ще чакам да се самоубедя, че не това, сегашното е моята реалност, а онова... претръпналото, гледащо от високо Аз. Ще чакам да се подценя. Да си надценя възможностите. Ще чакам да спре да ми е така... Ще чакам сама. Отдавна е така. И ще дочакам... себе си... няма какво друго.
неделя, 11 април 2010 г.
Гняв, безапетитие и оправдания?
Оправдаване. Имате ли нужда от такова? Или по-скоро от оправдание. Разликата между оправдание и оправдаване, е че оправданието е нещо, което сами давате на себе си, а оправдаването ви го дават околните. Оправдаване раздавам, доста лесно, оправданието обаче, ми е трудната част. Кое е по-ценно?
Причини лесно могат да се измислят, защо правиш или не правиш дадено нещо. Въпросът е - достатъчни ли са, за да се оправдаеш пред себе си. Много ми е трудно да си... позволявам разни неща на себе си, точно защото ми е трудно да се оправдая. Дори да имам сериозна причина, винаги има едно остатъчно усещане "можеше повече... можеше да положиш повече усилия и да се получи, така сякаш просто си кръшнала..." Ей много ги мразя тия мисли. Самоизяждам се. Отчаяно се нуждая другите да ми казват, че постъпвам правилно и е разбираемо да ме спират тези "оправдания", които си давам. На околните в 90% от случаите не им пука. А от техните реакции аз започвам да се самоизяждам още повече. Трудно ми е да си преценя възможностите. От малка съм убедена, че винаги има изход. Винаги има какво още да се направи... когато се сблъскам със ситуация, в която няма какво повече да се направи, просто ми се срива системата. Забивам и не мога да мисля за нищо друго, докато не намеря решение, докато не стигна до края. Та... да се оправдая, означава да се откажа преди да съм намерила отговора. Това ме побърква. За съжаление ми се налага понякога.
А оправдавате ли околните? Разбирате ли ги? До колко сте способни да ги оправдаете и да потъпчете егото си, за да видите как реално стоят нещата? Оправдание ли е нечие неразположение, този човек да ви изнерви? Трябва ли да го разберете и да направите компромис, да премълчите... или го осъждате предварително? По колко оправдавания на човек имате като лимит? Къде е границата? Кога грешенето от време на време се превръща в перманентно състояние, което няма как да се оправдае?... въпроси без отговор. Винаги ми е било сложно. Разликите между "разбираща съм" и "оставям хората да ми се качат на главата", или между "в правото да си отстоявам мнението си" и "просто се изнервям, че не става на моята" са си доста тънки.
Имате ли нужда от чуждото оправдаване или сте си самодостатъчни. "Важно е аз да съм си спокоен". До колко чуждото мнение за вашите постъпки е значещо?...
Преди малко осъзнах, че цял ден не съм огладняла, дори за 5 минутки. Ядох, просто така, защото трябва. Липсата на глад винаги ми е била проблем. Липсата на желание, апатията... Просто спираш да реагираш на дадени неща. Безинтересно и безсмислено ти е. Оправдание ли е липсата на апетит за бездействие? Стоиш си и не ядеш, защото не си гладен или ставаш и си готвиш, а после ядеш, въпреки че не си гладен, защото така се прави?
Гневът е странно нещо. Дава ти енергия. Започваш да действаш по-стриктно, по-прибрано, по-рязко. Той е директен, няма нужда от оправдания. Не му пука за причините или разрешенията. Не му пука дали грешиш или човекът отсреща греши. Не му пука какво ще стане после. Просто си е там, бушува и те движи. Като инжекция за мозъкът е. Но после, като поотмине, боли.
Цял ден мъкна новия си приятел с мен. Разхождам се из къщи и нося бутилката вода със себе си. Пия механично, въпреки че имам чувството, че си изплаквам мозъкът. Предполага се, че водата ще ми помогне. Въпреки това, не се чувствам по-добре. Съзнанието ми е все така замъглено, а установих, че ми е супер трудно да изпия дори 1 литър вода. Може да е като с храната. Не усещаш че стомахът ти е празен и отначало като ядеш, ти става зле, но после като свикнеш, започваш да се чувстваш по-добре. Ще продължа дружбата си с бутилката.
Причини лесно могат да се измислят, защо правиш или не правиш дадено нещо. Въпросът е - достатъчни ли са, за да се оправдаеш пред себе си. Много ми е трудно да си... позволявам разни неща на себе си, точно защото ми е трудно да се оправдая. Дори да имам сериозна причина, винаги има едно остатъчно усещане "можеше повече... можеше да положиш повече усилия и да се получи, така сякаш просто си кръшнала..." Ей много ги мразя тия мисли. Самоизяждам се. Отчаяно се нуждая другите да ми казват, че постъпвам правилно и е разбираемо да ме спират тези "оправдания", които си давам. На околните в 90% от случаите не им пука. А от техните реакции аз започвам да се самоизяждам още повече. Трудно ми е да си преценя възможностите. От малка съм убедена, че винаги има изход. Винаги има какво още да се направи... когато се сблъскам със ситуация, в която няма какво повече да се направи, просто ми се срива системата. Забивам и не мога да мисля за нищо друго, докато не намеря решение, докато не стигна до края. Та... да се оправдая, означава да се откажа преди да съм намерила отговора. Това ме побърква. За съжаление ми се налага понякога.
А оправдавате ли околните? Разбирате ли ги? До колко сте способни да ги оправдаете и да потъпчете егото си, за да видите как реално стоят нещата? Оправдание ли е нечие неразположение, този човек да ви изнерви? Трябва ли да го разберете и да направите компромис, да премълчите... или го осъждате предварително? По колко оправдавания на човек имате като лимит? Къде е границата? Кога грешенето от време на време се превръща в перманентно състояние, което няма как да се оправдае?... въпроси без отговор. Винаги ми е било сложно. Разликите между "разбираща съм" и "оставям хората да ми се качат на главата", или между "в правото да си отстоявам мнението си" и "просто се изнервям, че не става на моята" са си доста тънки.
Имате ли нужда от чуждото оправдаване или сте си самодостатъчни. "Важно е аз да съм си спокоен". До колко чуждото мнение за вашите постъпки е значещо?...
Преди малко осъзнах, че цял ден не съм огладняла, дори за 5 минутки. Ядох, просто така, защото трябва. Липсата на глад винаги ми е била проблем. Липсата на желание, апатията... Просто спираш да реагираш на дадени неща. Безинтересно и безсмислено ти е. Оправдание ли е липсата на апетит за бездействие? Стоиш си и не ядеш, защото не си гладен или ставаш и си готвиш, а после ядеш, въпреки че не си гладен, защото така се прави?
Гневът е странно нещо. Дава ти енергия. Започваш да действаш по-стриктно, по-прибрано, по-рязко. Той е директен, няма нужда от оправдания. Не му пука за причините или разрешенията. Не му пука дали грешиш или човекът отсреща греши. Не му пука какво ще стане после. Просто си е там, бушува и те движи. Като инжекция за мозъкът е. Но после, като поотмине, боли.
Цял ден мъкна новия си приятел с мен. Разхождам се из къщи и нося бутилката вода със себе си. Пия механично, въпреки че имам чувството, че си изплаквам мозъкът. Предполага се, че водата ще ми помогне. Въпреки това, не се чувствам по-добре. Съзнанието ми е все така замъглено, а установих, че ми е супер трудно да изпия дори 1 литър вода. Може да е като с храната. Не усещаш че стомахът ти е празен и отначало като ядеш, ти става зле, но после като свикнеш, започваш да се чувстваш по-добре. Ще продължа дружбата си с бутилката.
сряда, 7 април 2010 г.
Накъсано.
Трудно ми е да започна. Може би, защото не виждам края... или защото дори средата не виждам. И все пак, ще започна... някак... Ще започна с песен
Тези дни тя е единственото, което ми се задържа в съзнанието достатъчно дълго, за да искам да я слушам отново, и отново, и отново... Може би, защото е песен на Колдплей, а те за мен са си вечни. Вечни са, но всеки път, когато зацикля на нещо тяхно е по различен начин.
Мразя забиването непосредствено след началото на нещо. Тъкмо си помислиш, че нещата тръгват и бум светофара светва червено. Отвратително чувство :/
Усещате ли когато нещо или някой ви липсва? Аз май не винаги. Понякога просто се обръщам навътре и виждам... нищо. Тогава започвам да се оглеждам, сякаш някой ми е свил портмонето, а всъщност дори не знам какво точно ми липсва. Ставам досадна за хората около себе си, ставам досадна на себе си. Чакам някой да ми каже нещо, което да оправи нещата. Хората естествено дори не схващат какво им говоря, то дори аз не схващам... та не казват "Сезам отвори се" или "абра-кадабра" или и аз не знам точно, кои са вълшебните думички в случая :/ (може би трябва да препрочета Хари Потър)
За това просто си живея с празнината и стоя на повърхността. Не ми е лошо на повърхността. Обичам когато хората ми се връзват на шегите, обичам когато има на чии шеги да се вържа. Така не се налага да гледам в тъпото празно и да ставам досадна. И все пак има такива моменти... в последните дни са повечко, лошо...
Казвали ли сте на някого, че ви липсва? Какво се очаква да ти кажат, когато кажеш "всъщност, просто ми липсваш"? Какво трябва да направят? Хм... не знам. (за справка - началото ми (може би за това я слушам толкова често напоследък))
Мислех си вчера за арогантността. Качество, което винаги съм осъждала у хората.
Значението на думата в тълковния речник: арогантен - Който е безочлив, дързък и груб.
А ето и резултатите от синонимния речник: (прил.) нахален, надменен, предизвикателен, обиден, оскърбителен, груб, горделив, високомерен, безочлив, безсрамен, циничен, дързък, свадлив, нагъл, презрителен, подигравателен, рязък
(прил.) пренебрежителен, нехаен, безцеремонен
(прил.) самомнителен, надут, снобски
(прил.) самонадеян
С голяма увереност мога да твърдя, че не съм арогантна (нито пък нещо от синонимите й), що се отнася до околните. Осъзнах колко арогантна съм, към себе си, обаче. Колко арогантен трябва да си, за да си въобразиш, че можеш да си контролираш чувствата? И да си повярваш? Да се опитваш да го правиш... Да повярваш, че като решиш, кое е най-правилно и ще започнеш да се чувстваш по правилния начин. Безочие си е това и е дръзко и грубо. Снобско, свадливо, нагло... подигравателно. Дали се дължи само на страх или и на голяма... вътрешна арогантност, не знам. И по типично арогантен начин, ще продължа да съм ... арогантна със себе си, защото съм... арогантна (и неоригинална (това е пояснение за повторенията)).
Чай. В началото беше вкусен, облекчи ми болката, беше приятен. Последните 5-6 глътки както обикновено са гадни. Бляяяяя... Тъкмо да реша "оу, чай, който ще ми хареса :О" и бам, след средата му ми стана гадно :/ Просто не съм създадена да пия чай. Само като съм болна. Иначе нямаше да пия и сега де.
Да завърша ми е също толкова трудно, като да започна. То и средата беше... трудна хах. Ще се обърна към Колдплей. Ако си стигнал до тук читателю, вземи това като извинение и благодарност (:
I never meant to cause you trouble,
And I never meant to do you wrong,
And I, well if I ever caused you trouble,
O no, I never meant to do you harm.
Тези дни тя е единственото, което ми се задържа в съзнанието достатъчно дълго, за да искам да я слушам отново, и отново, и отново... Може би, защото е песен на Колдплей, а те за мен са си вечни. Вечни са, но всеки път, когато зацикля на нещо тяхно е по различен начин.
Мразя забиването непосредствено след началото на нещо. Тъкмо си помислиш, че нещата тръгват и бум светофара светва червено. Отвратително чувство :/
Усещате ли когато нещо или някой ви липсва? Аз май не винаги. Понякога просто се обръщам навътре и виждам... нищо. Тогава започвам да се оглеждам, сякаш някой ми е свил портмонето, а всъщност дори не знам какво точно ми липсва. Ставам досадна за хората около себе си, ставам досадна на себе си. Чакам някой да ми каже нещо, което да оправи нещата. Хората естествено дори не схващат какво им говоря, то дори аз не схващам... та не казват "Сезам отвори се" или "абра-кадабра" или и аз не знам точно, кои са вълшебните думички в случая :/ (може би трябва да препрочета Хари Потър)
За това просто си живея с празнината и стоя на повърхността. Не ми е лошо на повърхността. Обичам когато хората ми се връзват на шегите, обичам когато има на чии шеги да се вържа. Така не се налага да гледам в тъпото празно и да ставам досадна. И все пак има такива моменти... в последните дни са повечко, лошо...
Казвали ли сте на някого, че ви липсва? Какво се очаква да ти кажат, когато кажеш "всъщност, просто ми липсваш"? Какво трябва да направят? Хм... не знам. (за справка - началото ми (може би за това я слушам толкова често напоследък))
Мислех си вчера за арогантността. Качество, което винаги съм осъждала у хората.
Значението на думата в тълковния речник: арогантен - Който е безочлив, дързък и груб.
А ето и резултатите от синонимния речник: (прил.) нахален, надменен, предизвикателен, обиден, оскърбителен, груб, горделив, високомерен, безочлив, безсрамен, циничен, дързък, свадлив, нагъл, презрителен, подигравателен, рязък
(прил.) пренебрежителен, нехаен, безцеремонен
(прил.) самомнителен, надут, снобски
(прил.) самонадеян
С голяма увереност мога да твърдя, че не съм арогантна (нито пък нещо от синонимите й), що се отнася до околните. Осъзнах колко арогантна съм, към себе си, обаче. Колко арогантен трябва да си, за да си въобразиш, че можеш да си контролираш чувствата? И да си повярваш? Да се опитваш да го правиш... Да повярваш, че като решиш, кое е най-правилно и ще започнеш да се чувстваш по правилния начин. Безочие си е това и е дръзко и грубо. Снобско, свадливо, нагло... подигравателно. Дали се дължи само на страх или и на голяма... вътрешна арогантност, не знам. И по типично арогантен начин, ще продължа да съм ... арогантна със себе си, защото съм... арогантна (и неоригинална (това е пояснение за повторенията)).
Чай. В началото беше вкусен, облекчи ми болката, беше приятен. Последните 5-6 глътки както обикновено са гадни. Бляяяяя... Тъкмо да реша "оу, чай, който ще ми хареса :О" и бам, след средата му ми стана гадно :/ Просто не съм създадена да пия чай. Само като съм болна. Иначе нямаше да пия и сега де.
Да завърша ми е също толкова трудно, като да започна. То и средата беше... трудна хах. Ще се обърна към Колдплей. Ако си стигнал до тук читателю, вземи това като извинение и благодарност (:
I never meant to cause you trouble,
And I never meant to do you wrong,
And I, well if I ever caused you trouble,
O no, I never meant to do you harm.
четвъртък, 1 април 2010 г.
Трябва да се наспя.
Спи ми се. Всякак. Физически, душевно, мозъчно, мислено. Искам да спя и да сънувам. Да сънувам нещо дълго и хубаво, със сюжет. А после окончателно да се събудя и да мога да мисля и да свързвам мислите си в смислени изречения, които да изричам в подходящи моменти, така че да имат цел и значение, а хората да ме разбират правилно и да ми реагират адекватно, и после да почувствам удовлетворение.
Надявам се да става така. С наспиване.
Надявам се да става така. С наспиване.
Абонамент за:
Публикации (Atom)