Стоях си, свита в ъгъла на леглото, във възможно най-удобната поза на света и се загледах около себе си... дискът с Амели Пулен на масата, картите таро с книгата за карти таро до него... чантата ми метната в средата на другото легло, дънките ми до нея... капките ми за уши , калъфчето за телефон, фотоапаратът...други дрехи метнати на стола, гривнички, тазгодишните ми мартенички, почистващото мляко... студентската книжка... и всичко това - неподредено и не на мястото си. Или може би точно на мястото си. Стоях си и както по принцип като видя този безпорядък си мислех, че трябва да подредя, но в следващия момент осъзнах, че така ми е толкова удобно. Моите си неща, пръснати в моето си пространство. Неподредени, но на мястото си - около мен, за мен... за мен и за никой друг.
Ако знаех, че някой друг ще дойде - щях да стана и да подредя. Защото не бих искала друг човек да вижда моя хаос. Не би го разбрал. Би ме смутило някой да стои насред него. Някой да стои обграден с мои неща пръснати хаотично около него. Не би ми пречило единствено, ако човекът е брат ми.
Има неща, които са си само за мен. Всички дреболии в чантата ми, които никога не ползвам, доминото, което стои до книгите на шкафа, тетрадката със статии и детски глупости от 5 клас, часовникът ми... и не само вещи - красивото светене на червените ивици по черният ми телефон, усещането от отпускане върху 2-3 възглавници в ъгъла на леглото ми, удоволствието от схрускано лукче, писането в този сайт...
Тези неща олицетворяват мен. Част от мен са, по някакъв начин ме описват. Може би не искам други хора да са сред разхвърляните неща, поради същите причини, поради които не искам да се излагам на показ. Много трудно бих допуснала някого да види толкова много от мен. Вероятно оставям друго впечатление, но каква по-добра защита от това (:
петък, 29 април 2011 г.
понеделник, 25 април 2011 г.
Важното е, че искам...
Липсва ми трогването от песни. От хора и ситуации. Писането в скайп/фейсбук на запомнен ред от гледан филм, споделянето на просветления със заинтересован събеседник... И аз липсвам.
Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.
Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.
Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...
Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.
Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you
Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.
Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.
Сънищата ми са фантастични и незапомнени. Не са хубави, но колкото и да са размити и мъгливи, когато се събудя, остават усещания, които ме държат по цели дни.
Какъв контраст. Напоследък всичко сякаш е плитко. Всичко е за малко и набързо, всичко е "не си струва, да се ядосваш" и "просто го приеми, очакваше се", шегите са плоски, хората са изчерпани, нови или различни... а къде съм аз? На моменти сякаш ме няма. Не смогвам.
Аз имам нужда от дълбокото. А сякаш всичко е повърхностно, защото иначе би се разпаднало. А може би бързането напред не предполага задълбочаване... когато си забързан само притичваш по повърхността и оставаш сух... прекалено сух...
Искам да се задълбоча. Не мога иначе. Имам нужда да не е плитко. По-важно - искам да е дълбоко, така както аз обичам, така както аз мога.
Can't you see me walkin in your shoes
Can't you feel me steppin all over your soul
Can't you feel me reach into you
Протягам ръка, но прекалено боязливо... не мога да те хвана... докосвам те, разучавам те, търся нещо, което ще иска да го взема... но вместо това върховете на пръстите ми се хлъзват в неуспешен опит.
Може би трябва да стане бавно. Заради мен. Защото се и плаша. А може и да не стане. Може никога да не ме допуснеш. Само знам, че трябва да опитам. Не знам как... и дали... но искам да стане.
четвъртък, 14 април 2011 г.
Ноември през април.
Преход.
Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.
Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.
Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.
А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.
Сякаш самата природа не е сигурна какво иска и какво да прави. Уж идва пролетта, а навън е есенно. Април сме, а вали сняг. Дръвчетата са цъфнали и тревата е зелена, но въздухът, хората и дъждът са зимни.
Уж е пролет, а не е. Сиво, тъмно, мокро и подтискащо е. Не се чуват птици. Няма слънчеви лъчи. Не носим по-леки дрехи. Ноември е.
Всеки минава през някакви преходи, много по-често отколкото му се иска. Между края на нещо и началото на друго винаги я има онази гадна междинна фаза. Когато сутрините са все още студени, но през деня е топло, но пък после завалява дъжд и ти става студено, после дъждът спира и пак е топло... а ти не знаеш, топло ли е или е студено?
Когато старото умира, когато сякаш се съпротивлява, когато новото е нежелано и плашещо или просто нереално и несигурно, все още далечно..., а ти си наникъде... и цялото това напрежение е толкова изтерзаващо... Или поне при мен е така.
Тази междинна фаза се проточи тооолкова много. И като всяко дълго и изморително нещо, пробужда заровената с толкова старание апатия. Тя е удобна. Точно като забравен стар анорак. Грозен, но удобен. Но не искам да се разочаровам от себе си. Ще я гоня още... докато мога.
А докато се оправям с хаоса вътре и вън, трябва да се погрижа и за себе си. Време е да си простя.
сряда, 13 април 2011 г.
Шумно.
В главата ми е шумно. Като в чакалня в административна сграда. Някак пълно, шумно, забързано... но студено, неуютно, неприятно... грубо.
Пълно е със сиви, делнични мисли за задачи, с черни страхове и сухи, кафеви разочарования... а между тях май има апатия. Но има една нишка, която се опитва да се извие и удължи, да е цветна и блестяща, да намери събратя и да оправи атмосферата. Но е тънка и слаба и дори не знам с какво да я подхраня.
Днес видях лястовица. Погледнах през порзореца, защото изведнъж притъмня... и я видях. Летеше в кръг на нивото на прозореца ми. Навън притъмняваше, сякаш идваше апокалипсиса, тревата изглеждаше тъмно-зелена, а хората бяха очудващо много за такава атмосфера, небето сякаш искаше да падне на земята и да смачка всичко... а лястовицата, тя летеше бързо в широк кръг... почувствах се добре. Нишката светна.
Пролетта... Истинската пролет ще нахлуе, лятото ще ни залее, а това ще е моята година, независимо какви трудности още ми се изпречат. Само трябва да се движа и да не спирам... и да си мисля за лястовицата, както и всичко друго, което ми носи надежда.
Пълно е със сиви, делнични мисли за задачи, с черни страхове и сухи, кафеви разочарования... а между тях май има апатия. Но има една нишка, която се опитва да се извие и удължи, да е цветна и блестяща, да намери събратя и да оправи атмосферата. Но е тънка и слаба и дори не знам с какво да я подхраня.
Днес видях лястовица. Погледнах през порзореца, защото изведнъж притъмня... и я видях. Летеше в кръг на нивото на прозореца ми. Навън притъмняваше, сякаш идваше апокалипсиса, тревата изглеждаше тъмно-зелена, а хората бяха очудващо много за такава атмосфера, небето сякаш искаше да падне на земята и да смачка всичко... а лястовицата, тя летеше бързо в широк кръг... почувствах се добре. Нишката светна.
Пролетта... Истинската пролет ще нахлуе, лятото ще ни залее, а това ще е моята година, независимо какви трудности още ми се изпречат. Само трябва да се движа и да не спирам... и да си мисля за лястовицата, както и всичко друго, което ми носи надежда.
понеделник, 11 април 2011 г.
Стига вече...
А колко много публикации тук са свързани с теб... колко много хубави и гадни моменти, колко много тъжни песни... навсякъде - теб, аз бях заради теб. Години наред. Колко много от мен... на вятъра. В нищото.
Сега е черно и съсухрено. И гадно. И никакво. И не знам, защо го имаше. Не знам, защо е толкова грозно.
Жалко е. Яд ме е. Най-хубавото от мен беше свързано с теб, без да изисква нищо, а ти въпреки това успя да го изхвърлиш и омаловажиш. Поздравления (:
Дано това е последната, свързана с теб... ти май вече си взе всичко.
Сега е черно и съсухрено. И гадно. И никакво. И не знам, защо го имаше. Не знам, защо е толкова грозно.
Жалко е. Яд ме е. Най-хубавото от мен беше свързано с теб, без да изисква нищо, а ти въпреки това успя да го изхвърлиш и омаловажиш. Поздравления (:
Дано това е последната, свързана с теб... ти май вече си взе всичко.
вторник, 5 април 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)